— Чакам.

— Какво?

— Вещото ти мнение.

Глицки замижа към залеза.

— С удоволствие бих ти го дал, тъй като знам, че ти често се нуждаеш от препоръките и съветите ми. Но нямам ни най-малка представа за какво говориш.

— За това, че ръката е убийство.

— Значи ти си бил, а? Страхувах се, че си ти.

— Не си ли го видял?

Глицки поклати глава.

— Днеска не можах да се добера до вестника. Но някои от момчетата си говореха за онзи кретен прокурор.

— Да. Това съм аз.

— Е, погледни го откъм хубавата му страна, както аз винаги правя. Може и да се окаже убийство, може и да получиш делото, да го спечелиш, да издействаш голяма присъда, да станеш прокурор, да се кандидатираш за губернатор, да те изберат…

— Спри дотук — прекъсна го Харди. — Имаш ли нужда да те взема утре сутринта?

— Обзалагам се, че е жена — каза Франи.

— Не и Анди Фаулър.

— Почакай и ще видиш. От жена е. Преспапието му е подарък от жена, с която вече не се среща. Тя го е изоставила и изведнъж не е могъл да понася да го гледа повече. Напомняло му е прекалено много за нея, а тя е разбила сърцето му.

— Знаех си, че не трябва да ти позволявам да си стоиш вкъщи по цял ден. Пристрастила си се към сапунените сериали, нали?

— Дизмъс!

— Моите добре наточени прокурорски умения най-накрая изтръгнаха истината от теб.

— Господи — отвърна Франи, — никога през живота си не съм гледала сапунен сериал и ти го знаеш.

— Вече не съм сигурен — продължи Харди. — Блудкавият език. „Анди не е могъл да го понесе. Тя е разбила сърцето му.“ И всичко това за някаква нефритена джунджурия — той погледна през масата към жена си. Зелените й очи изглеждаха почти черни на светлината на свещите.

Бяха в трапезарията, довършваха вечерята си от филе миньон в сос беарнес, пресни картофи и зелен фасул, който Франи бе задушила със зехтин и чесън. Харди почти беше преполовил бутилка хубаво калифорнийско каберне.

— Добре, Шерлок, но аз познавам Анди от петнайсет години и той няма приятелка.

— За която да си знаел.

— Сигурно щях да подочуя туй-онуй.

— Може би просто го е пазел в тайна. Особено от Джейн. Може би Джейн е щяла да се засегне.

— Защо пък ще се засяга?

— Не знам. Паметта на майка й.

Харди поклати глава.

— Не и след толкова години. Уверен съм, че би искала баща й да си има личен живот.

— Не съм толкова сигурна. Може просто да си е мислел, че е по-добре да бъде дискретен. Искам да кажа, той е обществена фигура. Ако е преминал през поредица любовни авантюри…

— Сега пък поредица. Човекът не е имал харем, Франи.

— Може да е имал. Ти откъде знаеш?

— Познавам го.

Франи се усмихна.

— Почакай и ще видиш.

Харди отопи с последното късче от крехкото си филе остатъка от соса.

— Ще почакам — отвърна. — Това е много зле за холестерола ми, да знаеш.

— Забелязах, че много си се загрижил за него. Как е Джейн?

Харди преглътна залъка си и пийна глътка вино.

— Джейн е добре — пресегна се и покри ръката на Франи със своята. — Джейн е добре и ние с теб нямаме никакви тайни един от друг, нали?

— Нали.

— Ела тук.

Тя се дръпна, продължаваше да се усмихва.

Не.

— Ако обичаш, би ли дошла тук? — Харди бутна стола си назад, а Франи заобиколи масата и седна в скута му.

След като ме молиш толкова любезно — тя го прегърна през врата и го целува почти цяла минута.

Харди се изправи, вдигнал я на ръце и прекоси кухнята към спалнята.

7

Сградата, в която се помещаваше „Кроникъл“, се намираше на „Пето“ и „Мишън“, на около шест пресечки от Съдебната палата. Харди вървеше през утринната мъгла, която далеч не само изстудяваше въздуха и макар на Тони Бенет да не му пукаше, вероятно той беше един от малкото, на които мъглата не правеше впечатление. Харди раздаде няколко петачки на дребно на бездомните хора, които седяха подпрени на сградите по Трето авеню, увити във вестници или стари одеяла и зъзнеха. До мига, в който се озова пред „Кроникъл“, вече чувстваше кокалите си стари и трошливи.

Джеф Елиът се беше закотвил на едно от по-новите бюра в обширното помещение, което миришеше на старо училище. Патериците му бяха опрени на бюрото, малко прекалено явно. Подпрени като опора, помисли си Харди. Той беше обърнат с лице към един монитор и говореше по телефона, когато Харди се приближи до бюрото му.

— Всичко това е неофициално — започна той.

Елиът се извърна, видя Харди, вдигна пръст и продължи да говори в слушалката.

Харди продължи:

— Когато отидох на работа тази сутрин, не бях чак толкова бесен, колкото вчера, но все пак си бях. Споменах ли, че това е неофициално изявление?

Елиът измърмори нещо в слушалката, затвори и се извърна право срещу Харди. Не изглеждаше нито толкова млад, нито толкова приятелски настроен, за разлика от преди два дни в дома на Харди. А лицето му, все още момчешко, беше изпито и болнаво, сякаш не беше спал от няколко дни. Мърлявата коса, провиснала и дълга, закриваше ушите му. Вратовръзката му беше разхлабена, при все това обаче носеше чиста риза.

— Г-н Харди — каза той, като се пресегна през бюрото си.

Харди не стисна ръката му.

— Неофициално. Всичко, което някога изобщо ти кажа. Изцяло и абсолютно неофициално. Ясно ли е?

Елиът, в интерес на истината, не блъфира много, въпреки че се опита да пробута срамежливата си усмивка.

— Редакторът ми не би публикувал материала, ако източника не е упоменат. Не ми казахте да не използвам името ви.

Харди вдигна ръка.

— Не ме е грижа каква е политиката ви. Там, където работя, си имаме наша.

Елиът повдигна рамене.

— Имах нужда…

Харди го прекъсна:

— Можеше да постигнеш същото, ако беше откровен с мен. Аз съм доста разумен човек, но съм и опасен противник.

Елиът се бе отдръпнал назад, с широко отворени очи.

— Ако това е заплаха… — започна той, после млъкна.

За своя изненада Харди забеляза, че ръцете на Елиът върху бюрото треперят. Момчето беше уплашено. Нещо вътре в Харди го подтикваше да го сграбчи за гушата, но Елиът му бе харесал онази вечер и треперещите ръце охладиха настървението му.

Той седна, подпря лакти на бюрото.

— Не е заплаха. Един съвет, и толкова. Не си създавай неприятели, от които нямаш нужда. Това е голям град. Хората залагат само на сигурно, дори и симпатични типове като мен — Харди го дари с ослепителна усмивка. — Сега аз искам да ми направиш една услуга.

Елиът отново бавно се приведе напред.

— Ако мога. Струва ми се, че ви дължа една.

— Точно така — отвърна Харди.

— Оуен Неш — гласът на Джеф Елиът беше пресипнал от вълнение.

— Къде се намираш сега? — Харди, седнал зад бюрото си, бутна встрани една от папките и се завъртя на стола, за да погледне през прозореца. От мрачно, по-мрачно. Беше накарал Елиът да отиде до отдел „Изчезнали“ и да провери дали не е съобщавано за изчезването на едра жена или едър мъж — някой с голяма ръка.

— Долу съм. Съобщили току-що тази сутрин.

— Съвпада по време — отвърна Харди. Отдел „Изчезнали“ няма да се захване с изчезването на някой, докато не изминеха три дни.

— Точно така. Обадил се е някакъв човек, чакай секунда, някакъв мъж на име Кен Фарис, телефон… имаш ли писалка?

Харди записа телефона.

— Оуен Неш и този номер. Нещо друго?

— Имат десет изчезнали деца и три забегнали или изчезнали съпруги — всичките в рамките на нормалните размери. Но Оуен Неш е единственият изчезнал мъж за тази седмица. Това не се случва много често. Истинско начало.

— Може и да е начало, но нищо повече, Джеф. Ала вероятно важно, много важно начало.

— Засега — отвърна Елиът. — Но защо просто не слезеш и не поразпиташ сам?

Харди въздъхна. Защо да се забърква?

— Политика — отвърна той. — Но идеята не е лоша. Де да беше моя!