Харди не знаеше почти нищо за бензиновите добавки и за войната, свързана с тях. Засега грижите му опираха до жена му. Но ако Канета има нужда да изрази на глас предположенията си, нищо не пречи да го изслуша. Отново натисна копчето.

Бяха стигнали до сряда сутринта, тоест вчера. Прозвуча му познато, като чу отново гласа на Тереза Уилсън от „Меривейл“. Децата на Бомонт още не бяха дошли на училище и тя звънеше на Рон, за да разбере какво става и къде са.

Харди натисна клавиша „пауза“.

— Ако допуснем, че децата са били взети от училище във вторник, той е заминал веднага след това.

Следващото обаждане бе отново от Мари.

И последният позвънил: „Здрасти, Рон. Нали ти казах за призовката, която ми връчиха? Безпокоя се. Сигурно ще искат да им разкажа за теб и Брий. Трябва да се видим, за да съвпаднат показанията ни. Но не ми звъни тук след шест и половина. Ще се опитам да ти се обадя пак, когато ще мога да говоря спокойно. Там ли си? Рон!“ Лентата замлъкна.

— „За да съвпаднат показанията ни“ — изрече Канета в празното пространство. — Това не звучи много добре, а?

Харди се обърна към него с безизразен тон:

— Това беше жена ми.

Канета се вкопчи в думите на Франи, че показанията им с Рон трябва да съвпаднат. За Харди най-многозначителна бе репликата й да не звъни след шест и половина, тоест след като Харди евентуално ще се е прибрал у дома. Отново го порази истината: тя не бе пропуснала да му спомене за призовката от недоглеждане. Искала е да държи в тайна отношенията си с Рон и тази мисъл, макар навярно предсказуема, го прониза като удар с нож в слънчевия сплит.

Но не би било разумно да сподели реакцията си с Канета. Същественото бе, че обажданията по секретаря не съдържаха информация къде може да е изчезнал Рон. Харди нямаше да го намери, във всеки случай не и тази вечер, а това означаваше, че няма да измъкне Франи от затвора.

Очевидно бе, че Канета съзнателно потиска порива си да отвори дума за замесеността на Франи. Сержантът любопитно местеше предметите по бюрото. След като се поразтакава достатъчно дълго, той се изправи, обърна се с лице към Харди и се прокашля.

— Е, като и тъй, и тъй сме тук, да вземем да проверим дали няма умрели по другите стаи. Какво ще кажеш?

Поеха по коридора и влязоха в първата от спалните — детска стая с две еднакви легла, спретнато застлани с дантелена кувертюра. На леглото имаше колекция от кукли и порядъчна купчина играчки в ъгъла. По боядисаната в светлосиньо шуплеста стена цъфтяха нарисувани в пет-шест цвята рози.

Канета се насочи право през стаята и отвори най-горното чекмедже на скрина.

— Виж това.

Харди приближи и застана зад гърба му. С изключение на няколко чифта чорапи, чекмеджето бе празно.

— Заминали са — отбеляза Канета. — Най-добре и ние да си вървим.

На излизане Харди се увери, че оставят вратата заключена. Двамата се спуснаха с асансьора в неловко мълчание, после прекосиха фоайето и излязоха навън.

— А сега какво ще предприемеш? — попита Канета.

Харди не знаеше. Вече беше късно, а нищо не бе постигнал. Вдигна рамене.

— Ще се опитам да го намеря. Ще проверя дали децата му са били на училище. Ако не са ходили, навярно ще съобщя на Глицки. Ако се укрива…

Настъпи мълчание и Харди въздъхна.

— Жена ти ли?

Кимна.

— Задържали са я в областния затвор. Рон й е казал някаква тайна… — Гласът му отново заглъхна. Звучеше толкова нелепо. — Каза ми, че не би допуснал за нищо на света тя да остане в затвора, но тайната била негова и трябвало да я каже той, а не тя. Дала му е обещание.

Канета нямаше с какво да го утеши. Харди виждаше какво си мисли и не го винеше.

— Е, късмет.

Покара известно време, опитвайки се да реши дали повторно да посети затвора, да се прибере вкъщи и да се наспи, или да събуди някой съдия. Всичко му се струваше неподходящо. Най-сетне зави по Сътър Стрийт, където работеше.

Горе в кабинета си Харди позвъни и събуди Глицки в дома му. Лейтенантът се съгласи, че бягството на Рон Бомонт, ако наистина е такова, утежнява положението му на заподозрян в убийство. А и на Франи. Накрая Глицки обеща, че рано на другата сутрин ще поговори със Скот Рандъл, може би ще опита да подръпне конците тук-там в затвора, но не му вдъхна кой знае какви надежди.

След като затвори, Харди размисли за миг и съвсем сериозно прехвърли през ума си един нощен набег в дома на Брон, може би като вземе Дейвид Фримън за придружител, а той да приведе убедителни аргументи пред съдията. Но съзнаваше, че само ще влоши нещата, ако предприеме каквото и да било спонтанно действие при сегашното си настроение.

Трябваше да разсъждава, да разработи план, да бъде благоразумен. Но при мисълта за жена му, легнала на една от койките в затвора, заобиколена от всякаква паплач, ужасена и беззащитна, това изискване му се стори непосилно.

Не се искаше много въображение, за да си я представи, сгушена под тънката тъкан на затворническото одеяло. Миризма на дезинфекционни средства, безнадеждни шумове. С широко отворени очи и измъчвана от безсъние на коравия дюшек, питаща се какво е направила, как се е стигнало дотук. Какво ще й донесе утрешният ден.

_Четири дни!_ Харди внезапно се изопна при тази мисъл. Брон й бе дала четири дни. Тя нямаше да издържи четири дни дори и в административния изолатор. Познаваше жена си или поне си мислеше, че я познава. Четири дни в затвора щяха да й причинят големи поразии и после щеше да е необходимо много време, за да се избави от тях.

Седеше и се мъчеше да измисли нещо, каквото и да било. Но бе среднощ, всички спяха. Малко след един прие, че не е успял. Днес нямаше да освободи жена си от затвора. А ако не си почине поне малко, едва ли и утре щеше да й помогне кой знае колко.

Не му оставаше нищо друго, освен да се прибере у дома.

Ала нощта още не бе приключила.

Къщата му бе в стил викторианска гара — с дълъг коридор от едната страна, чиито стаи гледат към лицевата страна — на около петнайсетина пресечки от плажа, точно в пояса от почти целогодишните мъгли на Сан Франциско. Той бе навлязъл в плътната им стена и докато стигне до своята улица, предните му чистачки не спряха да отмерват постоянния си такт. Разбира се, нямаше свободно място за паркиране, но тази нощ той реши да рискува и остави колата си в забранена за паркиране зона, точно зад ъгъла на „Клемънт“. Пресметна, че при всички случаи ще стане и ще излезе преди изгрев — през повечето дни пътните патрули се раздвижваха доста по-късно.

Къщата бе разположена между два четириетажни блока и на около метър и половина навътре от тротоара. Харди не я виждаше, докато не се озова точно пред нея. Докато отваряше портичката на бялата дъсчена ограда, не видя и Моузес, приседнал на тъмната веранда с гръб към вратата.

— Къде е тя?

Едва не падна, изненадан от гласа, разнесъл се сред непроницаемата нощна мъгла. Когато се посъвзе и закрачи напред, не се впусна в излишни приказки:

— Още е в затвора. Да влезем вътре.

Ерин седеше по халат, с подвити под тялото крака на дивана под прозореца. Щорите бяха спуснати да скрият мрака и мъглата. Моузес закрачи напред-назад пред жаравата в камината. Ед Кокран тихичко похъркваше в любимия шезлонг на Харди, така че той взе един от столовете в кухнята и го възседна наопаки. След като ги забавлява двайсетина минути с отбрани откъси от несполучливите си нощни опити, той ги запита дали някой от тях е чувал Франи да говори за Рон Бомонт, децата му, смъртта на Брий или каквото и да било, свързано с тях.

Моузес спря да крачи, скръсти ръце и се намръщи. Обичал сестра си, но бил собственик на бар „Литъл Шамрок“ и баща на семейство и нямал време да споделя с нея разни по-особени преживявания.

Харди обърна очи към Ерин. Тя се раздвижи на мястото си и се загледа някъде в пространството между двама им.