Ли изпълни желанието й:

— Оставете ги на мира.

За момент се възцари относителна тишина. В която Джина Роук вмъкна прочувствен упрек:

— Ваша светлост, такива са неизбежните последици от привличане на деца при углавни дела. Трябва да се намери по-подходящ начин. Това е същинска пародия.

Най-после дойде и редът на Харди.

Клиентът му, трийсет и две годишен, неотдавнашен преселник от Далас на име Джейсън Трент, който си изкарваше хляба с настилане на мокети, бе задържан по три обвинителни пункта за нанасяне на тежки телесни повреди и причиняване на сериозни телесни травми вследствие сбиване на паркинга на стадион „Трите команди“ след мач на „49-те“.

Според разказа на Трент, а Харди му вярваше, трима местни младежи, възмутени от облеклото му на даласки каубой и от позорната загуба на „49-те“, решили да си изкарат яда, нападайки самотния каубой. Това, заедно с останалите решения на играчите по време на мача, се оказало злополучно хрумване за отбора на домакините.

Джейсън Трент имаше черен пояс както за карате, така и за айкидо, а като юноша бил носител на „Златната ръкавица“ по бокс в родния си Форт Уърт. След като го залели с бира и го притиснали от две страни едновременно, а той не спирал да предупреждава нападателите си за многобройните си отбранителни умения, накрая изгубил самообладание. Краткотрайната схватка завършила, като натръшкал и трите момчета. А после — и това бе същинското му провинение — продължил вбесено да ги налага, мимоходом строшавайки две ръце, една ключица и един нос.

— Трябвало е да спреш, когато са паднали — беше му казал Харди.

А Джейсън само бе свил рамене:

— Те почнаха първи.

Дори и в този вид историята щяла да приключи още на място, ако една от трите „жертви“ не се бе оказала сина на Ричард Рейнтрий — надзорник на Сан Франциско и политически съюзник на областния прокурор Шарън Прат. Рейнтрий твърдял, че Джейсън Трент се е престарал, отвръщайки на най-безобидна добродушна шега, и самият той бил прекалил с бирата. Шарън Прат се съгласила… и заповядала да арестуват и подведат Джейсън под съдебна отговорност.

Харди се обърна към съдия Ли:

— Ваша светлост, това е първото предполагаемо закононарушение на моя клиент. Той няма криминално досие, дори не е глобяван за неправилно паркиране. Има постоянна работа. Женен е и има три малки деца. Дори не би следвало да се намира в тази зала. Предполагаемите му жертви са започнали сбиването и той е бил принуден да се защитава.

Ли допусна суровото му изражение да поомекне, докато хвърляше поглед към бинтованите и гипсирани жертви на скамейката на ищците.

— И е свършил добра работа, нали?

Харди се улови за това:

— Работата е там, ваша светлост, че господин Трент е бил подтикнат към тези крайни мерки от трима хулигани, които са се нахвърлили отгоре му. Може и да са се канели да го убият.

Думите му извадиха от дрямката прокурора Франк Фишър, който възрази на определението „хулигани“.

— Освен това, ваша светлост, жертвите са лежали на земята в момента на нападението. По това време те не са представлявали заплаха за господин Трент.

— Те са причината за случилото се, ваша светлост.

Все едно да хвърляш приказките си на вятъра, но Харди усещаше, че е длъжен да продължи. Намираха се в Сан Франциско от деветдесетте. Крайната отговорност за което и да било действие рядко извървяваше целия обратен път до първоначалния му причинител — пътьом се натрупваха прекалено много жертви, които можеха да предявят иск за причинен стрес или за потъпкани по един или друг начин човешки права.

По закон Джейсън Трент бе преминал границата на обикновената самозащита. Самият Трент признаваше, че е загубил самообладание. Не се преструваше, че не го е извършил. Умишлено бе наранил тези плужеци, защото те го бяха ударили и заплашили първи. Тогава чия бе вината? — искаше да знае той.

И тъй, законно или не, Харди усещаше, че заради клиента си трябва да изложи виждането си.

— Господин Трент не е направил нищо лошо, ваша светлост. Законът оценява самозащитата като законна защита. Тези младежи са го изплашили и са имали числено превъзходство. Чувствал е, че няма друг изход, освен да ги обезвреди, за да се измъкне.

— Дори и след като ги е повалил ли? — попита Ли.

Харди кимна.

— Искал е да се увери, че няма да се изправят, преди да успее да се оттегли от всякаква по-нататъшна заплаха. Изобщо не се е възползвал от някакви смъртоносни похвати, което за него не е представлявало трудност, ваша светлост. Използвал е допустими средства, за да преустанови едно злонамерено и с нищо непредизвикано нападение.

Харди усети вибрация на колана си, после беззвучният сигнал на пейджъра престана. Сведе поглед към него — имаше бележка от кантората му. Е, тук вече приключваше. Най-накрая. Съдията бе изслушал кратката му реч, сега щеше да определи гаранцията, да назначи дата за процеса, а след това…

Но на Ли, видимо все още кипящ от гняв заради безцеремонното поведение на Областната прокуратура, му хрумна друга мисъл. След като изслуша доводите на Харди, той изчака в залата да се възцари кратка тишина. И се обърна към прокурора.

— Господин Фишър — започна Ли, — приема ли държавата, че господин Рейнтрий и останалите са нападнали ищеца господин Трент, без да са били предизвикани от друго, освен от вкусовете му в облеклото?

Фишър бе неподдаващ се на определение чиновник, надхвърлил трийсетте. Ако се съдеше по реакцията му, навярно за пръв път съдия го заварваше неподготвен и дори се обръщаше към него в хода на делото. Той бавно се изправи, хвърли поглед в бележника си и повторно вдигна очи към съдията.

— Ваша светлост, имало е размяна на реплики и обиди. Имаме свидетел, който да…

Ли го прекъсна:

— Кой е ударил пръв?

Фишър взе да рови по писалището си.

— Като се има предвид, че каквото и да е провокирало сбиването, завършило с…

Лицето на Ли остана безметежно, но гласът му прозвуча рязко:

— Извинете, господин Фишър, зададох ви простичък въпрос. Искате ли да го повторя?

— Не, ваша светлост. Не е необходимо.

— Тогава ще бъдете ли така любезен да ми отговорите? — И Ли въпреки всичко го повтори: — Господин Рейнтрий и останалите ли са започнали първи?

Фишър погледна Харди. Най-после трябваше да отстъпи.

— Да, ваша светлост.

На Харди му се привидя, че очите на съдията блеснаха за миг и внезапно разбра със сигурност какво ще направи той. От него не се очакваше да постъпи така, но на Ли очевидно му бе дошло до гуша и не го беше грижа. Размисли още две-три секунди, после удари с чукчето си и слиса залата с думите:

— Делото е приключено.

2

Харди нямаше време да се наслади на победата си. Намисли да звънне набързо в кантората си, да разбере за какво го търсят, а после да даде тържествен обяд на Джейсън Трент в чест на рождения си ден и на освободения си клиент. Да се порадва на едно извънредно мартини по пладне. Може би на две.

Но съобщението сложи край на всякакви подобни мисли. Беше обаждане, от което се ужасяват всички родители. Администраторката Филис му каза, че Тереза Уилсън от „Меривейл“ настоява той да се свърже с нея колкото е възможно по-скоро. Неговите деца — Ребека и Винсънт — ходеха на училище в „Меривейл“, а Тереза Уилсън бе директор на училището. Беше четвъртък, един и половина след обяд в средата на октомври.

— Децата добре ли са? — изстреля той. Преди двайсет и пет години Харди бе загубил сина си Майкъл и раната още не бе заздравяла… никога нямаше да се затвори. Сега си губеше ума от всичко, заплашващо децата му, а сърцето му се качваше в гърлото.

— Те са добре. — Той затвори очи и въздъхна с облекчение. — Но никой не дойде да ги вземе.

— Франи не се ли е обадила? — Не, разбира се, че не. Ето защо госпожа Уилсън го търси по телефона. Харди хвърли поглед на часовника си. — С колко е закъсняла?

Осъзна, че въпросът му прозвуча нелепо. Не бе негова работа да отговаря за децата — с това се занимаваше Франи, — така че не бе сигурен кога свършват часовете им. Някъде в дълбините на съзнанието му се мярна споменът, че в един ден от седмицата ги разпускат по-рано. Сигурно в четвъртък.