Рон Бомонт стоеше с пръст на устните, подканяйки децата си да не издават нито звук. Приближи до вратата на хотелската стая. Той също имаше пистолет, но неговият лежеше прибран в двойното дъно на един куфар.

Молеше се да не е полицията или пък полицаят да е само един. Тогава може би щеше да отвлече вниманието му за минутка, колкото да стигне до куфара и да направи неизбежното.

Харди почука още веднъж, този път по-силно.

— Рон! Отвори вратата!

Изчака още няколко мига. После иззад врата се чу суров глас:

— Опитваме се да спим.

Харди се приведе напред и произнесе с овладяна настойчивост:

— Аз съм Дизмъс Харди.

Най-сетне вратата се отвори, всъщност само се открехна. Рон бе угасил осветлението в стаята и бе оставил веригата. Харди едва сдържа порива си да приклещи рамото му с вратата и да махне веригата.

Разпери широко ръце. Никаква заплаха. Просто отвори вратата и нека поговорим.

Рон Бомонт се оказа хубав мъж, макар Харди да си го призна с неприязън. Волево, сухо лице и ясни кафяви очи над толкова изпъкващи над наболата му брада скули, та ти се струваше, че ако драснеш клечка кибрит на тях, тя ще се запали. Орловият му нос с висока основа бе разположен точно в средата над една уста, която според Харди би трябвало да се нарича великодушна. В гъстата му, тъмна коса тук-там на слепоочията се забелязваха сиви косъмчета, но по лицето му нямаше нито една бръчка и те изглеждаха преждевременни или дори боядисани. На ръст бе почти колкото Харди с неговите метър и осемдесет, но тежеше поне с четири-пет килограма по-малко, без помен от отпуснатост.

Вратата бе отворена и той направи крачка встрани, за да пропусне Харди.

По целия път до летището Харди даваше воля на фантазиите си, предвкусвайки с наслада мига, когато ще се изправят лице в лице и той, по дяволите, _ще накара_ Рон да признае каква отговорност носи пред Франи, пред щетите, които е нанесъл. Пък и за оная, другата история, каквато и да е тя — за същинското естество на взаимоотношенията им, за алибито, и какви показания трябва да съвпаднат.

Макс и Касандра незабавно промениха разположението на силите.

Децата на Рон като човешки същества, които се намират в епицентъра на тази драма, не бяха се превърнали в централни герои, преди лампата в хотелската стая да светне. Дотогава Харди, естествено, осъзнаваше съществуването им, но те бяха само пионки в шахматната партия, разигравана от него. Обстоятелството, че се намираха _тук_ и _сега,_ обитавайки едно и също пространство с Рон Еди-кой, все едно каква му е фамилията, променяше всичко.

Касандра засия, като го видя.

— Здравейте, господин Харди. — По-естествена от всякога. Изненадана и зарадвана от появата му. Внезапно Харди също свърза името с личицето й. Касандра вече не беше полузабравено приятелче на дъщеря му, а наистина едно от най-добрите — мила, забавна, способна да се изразява със завършени изречения.

Хвърли поглед на момченцето Макс — и то му беше познато. И двете хлапета бяха идвали няколко пъти у тях да си играят с децата му, макар Харди да не бе завързал кой знае какъв разговор нито с едното, нито с другото.

Обърка се, като видя, че дори и сега, в тази угнетяваща обстановка, и двамата несъмнено си оставаха добре гледани деца, току-що изкъпани и облечени в пижамки.

— Да ни помогнете ли сте дошли? — попита Касандра. Обърна се към баща си и обясни: — Ребека казва, че такава била работата на татко й. Той помага на хората. Адвокат е.

Рон не се впечатли, колкото дъщеря си, но изявлението й, изглежда, съответстваше на намеренията му и той се възползва от тази възможност:

— Така е — отвърна непринудено. — Дошъл е да разбере дали не може да ни помогне. — И му хвърли кос поглед с безмълвна молба за съучастничество още от самото начало, а Харди не успя да измисли как да откаже. — Опитва се да ни помогне да се приберем у дома. Деца, вече е време да си лягате, нали?

Последва кратко бърборене за незначителни неща, което най-сетне заглъхна, и Харди получи по едно яко ръкостискане и от двете хлапета, преди да поемат към леглото. И най-суровото изпитание: и двете го погледнаха в очите.

Малко се пообърка, осъзнавайки, че децата са добре възпитани и като че ли обичат баща си. Дори и да бяха малко сдържани, не биваше да забравя, че вече им бе време за спане, намираха се в непозната обстановка, а втората им майка бе убита само преди три седмици. Не биваше да очаква кикот и веселие.

Но не долови дори и помен от страх от чужди хора нито у тях, нито у баща им, а той бе вечният и неизбежен спътник на измамниците.

Смути се. Каквото и да бе очаквал, то нямаше нищо общо с тази уютна домашна сценка между баща и обичливи деца.

Пистолетът му тежеше на колана — глупашка, недодялана, мъжкарска преструвка. Как можа да му дойде наум. Раздвижи се неловко, придърпвайки сакото си, за да го прикрие, и усети да го залива вълна от отвращение към самия себе си.

Кого ли баламосваше? Да не би да е някакъв гангстер. От двайсет години не е ченге. Сега е адвокат, придвижва документи, увещава. Думи и стратегия — оръжията на старци като Дейвид Фримън.

А сега и на Дизмъс Харди.

И все пак тези мисли траяха само миг. Рон се грижеше всичко да тече по реда си.

— Добре, вече няколко пъти казахте лека нощ на господин Харди, стига толкова. А сега марш в леглата! — Твърд, добронамерен, овладян.

Учудващо, но не започнаха спорове. У семейство Харди лягането често бе най-трудният миг в денонощието. Нетърпеливите, изтощени родители се мъчеха да накарат грохналите си деца да признаят, че са поне донякъде уморени. Накрая това занимание се разгръщаше в борба за надмощие на волите, в която и двете страни търпяха поражение.

Но ето че Макс и Касандра вече тръгваха. Още веднъж вежливо пожелаха лека нощ, умишлено печелейки още една скъпоценна секунда, заявявайки на Харди колко много се радват, че е при тях.

Той за пръв път обърна внимание, че се намират в апартамент с отделна стая за децата, а Рон му каза, че ще се върне след пет минути — първо да ги настани и завие. Обаче Харди не беше бил целия този път само да остави Рон и хлапетата да се изнижат през друга врата. И въпреки глупавото положение, приближи и застана до вратата към спалнята, откъдето да наблюдава, в случай че добрият татко реши да я залости и да избяга с децата си.

Но ритуалите преди лягане незабавно му показаха, че подобно нещо не фигурира в тазвечерните планове. Рон очевидно бе решил да приеме неочакваното присъствие на Харди и да действа според тези нови параметри.

Харди най-сетне се върна в другата стая, седна на бюрото и даде ухо на добре познатите шумове преди лягане.

Пистолетът все така си оставаше на хълбока му като тревожно присъствие, като непреклонен натиск. Повдигаше му се от неизразходван гняв, напрежение и глад. Свирепа вълна от умора се стовари върху му толкова мощно, че за миг, отърсвайки се от нея, загуби представа къде се намира. Навън, над залива, големите самолети, снишавайки се към летището, изплуваха от стъменото небе, по което се носеха облаци.

— И тъй, какво възнамерявате да предприемете? — Рон затвори вратата към детската и придърпа едно високо кресло. — Искате ли кафе? Бира? Нещо друго? В хладилника има всичко.

— Не искам нищо, освен жена ми да излезе от затвора.

— Да, разбирам ви. — Рон седна. — Не ви виня, задето сте вбесен. Не мога да ви опиша колко съжалявам, но никой не предвиждаше подобно нещо.

— Предвидили сте го преди три дни, щом сте напуснали апартамента си и сте взели децата от училище.

— Стана, когато разбрах, че ще разпитват Франи. — Името на жена му, произнесено с подобна фамилиарност, отново разпали предишния му гняв. Харди се пребори с това чувство: то нямаше да му донесе желаното, поне не сега. Но Рон продължи да обяснява, да дава смислено разяснение, че вината не е изцяло и само негова. — Тогава осъзнах, че следствието отново се заема с мен. Не можех да остана и да го допусна.