Това бе официално.

В действителност ДНС се състоеше от един агент на ЦРУ, който събираше разузнавателни сведения из страната. Повечето от тази информация идваше от електронното наблюдение, което се извършваше както от кабинета чрез сателит, така и от фургони. Част от сведенията се доставяха от хора, на които се плащаше да наблюдават, да се ослушват и да фотографират правителствените служители, понякога при компрометиращи ги обстоятелства. Някои от тези ситуации също бяха предварително нагласени от ДНС.

След като пострада, Дейвид Батат не искаше да прави опити да се върне в Москва. Вместо това той стигна пеша до посолството. Заведоха го при заместник-посланичката Дороти Уилямсън, която извика старши аналитика Том Моор. Уилямсън беше едра жена с къдрава черна коса. Батат предположи, че е около четиридесетгодишна. Моор беше слаб гигант над тридесетте, с мрачно изражение на лицето. Ако Батат не успееше да се измъкне от Баку, и неговото изражение щеше да бъде същото.

Помощникът на Уилямсън беше един спретнат ветеран на име Рон Фрайдей. Беше единственият, който се усмихна насърчително на Батат, и той му беше благодарен за това.

Докато Батат разказа набързо на Моор какво се беше случило, Уилямсън накара флотския лекар да прегледа раните му. Гърлото му беше подуто, а в слюнката му имаше следи от кръв, въпреки че не беше сериозно ранен. Когато медикът приключи, Батат беше отведен в стаята на ДНС. Оставиха го сам, когато се обади в Москва. Разговаря с Пат Томас — заместник-директор за връзките с обществеността, който неофициално беше и шеф на местното бюро на ЦРУ. Това означаваше, че в главната квартира на Управлението няма данни за него. Докладите му се изпращаха директно във Вашингтон чрез дипломатическата поща.

Томас не се зарадва на новината. Ако Батат беше успял да разпознае Харпунджията, Томас щеше да бъде герой. Вместо това той трябваше да обяснява на своя колега в Баку и на шефовете си във Вашингтон как се бяха издънили при една сравнително елементарна задача за наблюдение.

Томас каза, че ще помисли каква да бъде следващата им стъпка и ще му се обади.

Донесоха храна. Батат яде, въпреки че апетитът му беше останал там, на плажа, заедно с гордостта, енергичността, мисията, която трябваше да извърши, и кариерата му. След това той се отпусна в един стол да почине, докато Уилямсън и Моор пристигнат за втория, по-изчерпателен разговор. Моор беше мрачен. Явно разговорът нямаше да бъде приятен.

Благодарение на акустичните устройства, монтирани в стените, разговорите се чуваха като шумове от статично електричество в електронните съоръжения, които азербайджанците бяха поставили в околните сгради.

Батат им каза, че от Москва са подозирали за присъствието на Харпунджията в Баку и той е бил изпратен да се опита да го открие. Тази новина не се прие равнодушно от старшия аналитик.

— Очевидно от бюрото в Москва не са счели за нужно да ни запознаят с тази операция — оплака се той. — Ще ни кажете ли защо?

— Страхуваха се, че нашият обект може да има свои хора в посолството — отвърна Батат.

— Нашите хора не са само в посолството — подчерта Моор. — Имаме и външни сътрудници.

— Разбирам — каза Батат. — Обаче в Москва бяха на мнение, че колкото по-малко хора знаят, толкова по-големи са шансовете ни да изненадаме обекта.

— Което обаче не помогна много, нали? — рече Моор.

— Не.

— Който и да ви е нападнал, очевидно е знаел за вашето идване.

— Така е, въпреки че не разбирам как е станало това — каза Батат. — Бях се скрил добре. Не използвах нищо, което би могло да издава електронни пулсации. Апаратът беше дигитален от седемдесетте години. Без светкавица, без стъкло да отразява светлината, без някакви движещи се части, които да издават звук.

— Би ли могло Харпунджията или неговите хора да са извършвали просто рутинна проверка на плажа? — попита заместник-посланичката.

— Аз ги наблюдавах — каза Батат. — Пристигнах рано на мястото, което бяхме избрали чрез сателитна снимка. Избрахме го специално, за да мога да виждам и да чувам тези, които се приближават.

— Тогава защо не видяхте и не чухте приближаването на проклетия нападател? — попита Моор.

— Защото те ме нападнаха точно когато на кораба, който наблюдавах, започна да става нещо — отвърна той. — Някой излезе от трюма и включи радио. Беше идеален начин за отвличане на вниманието.

— Което подсказва, че някой е знаел, че сте там, на това място, господин Батат — каза Моор.

— Вероятно.

— Възможно е да е знаел още преди да отидете там — продължи Моор.

— Не виждам как би могъл, но не изключвам и тази възможност — съгласи се Батат.

— Това, което наистина искам да разбера, е дали изобщо нападателят е бил Харпунджията — продължи Моор.

— Какво искате да кажете? — попита заместник-посланичката.

— Харпунджията е терорист от двадесет години — каза й той. — Лично е извършил или е участвал в най-малко петнадесет терористични нападения, за които ни е известно, а вероятно са много повече. Спасявал се е от безброй наши опити да го заловим до голяма степен благодарение на това, че е непрекъснато в движение. Не знаем да има постоянен адрес. Наема тези, които са му нужни, и рядко използва същите хора два пъти. Знаем само как изглежда, защото един от доставчиците му на оръжие успя да ни даде негова снимка. Няколко месеца по-късно тялото на този доставчик беше намерено в една платноходка, разпрано от брадата до корема с нож за изкормяне на риба, и то след като ние го настанихме да живее на друго място и му издадохме документи за самоличност под друго име.

— Разбирам — каза заместник-посланичката.

— Беше оставил ножа на мястото на престъплението — добави Моор. — Винаги оставя оръжията, с които действа, като се започне от харпуни и се стигне до примки, направени от корабни въжета.

— Все неща, свързани с морето — каза Уилямсън.

— Често са такива — рече Моор. — Подозираме, че е служил в нечии военноморски сили, но не успяхме да разберем кои. Но досега Харпунджията никога не е оставял жив свидетел. Което означава, че или той не е бил човекът, нападнал господин Батат, или че Харпунджията е искал той да остане жив.

Заместник-посланичката погледна към Батат.

— С каква цел?

— Не мога да си го обясня — призна той.

За момент тримата замълчаха. Чуваше се само бръмченето на вентилатора.

— Господин Батат, присъствието на човек като Харпунджията в този район може да има ужасни последици за всички нас — каза заместник-посланичката.

— И това е още една причина, която е налагала да бъдем уведомени за това — каза ядосано Моор. — По дяволите, ние знаем кои хора под прикритие ни наблюдават и те от дни не са се появявали наоколо. Прекалено заети са с издирването на един руски шпионин, избягал от затвора преди два дни.

— Заявявам ви отново, че съжалявам — рече Батат.

— Ще имате ли нещо против да останете в Баку, докато ние се опитваме да разберем каква е работата? — попита заместник-посланичката.

— Съвсем не — отвърна Батат. — Искам да помогна.

— Да се надяваме, че не е станало вече твърде късно за това — обади се Моор.

Те станаха.

— А къде е „Рахел“? — попита Батат.

— Изпратих малък самолет да я търси — каза му Моор. — Но те имат няколко часа преднина и бог знае в каква посока са се отправили. Не съм оптимист.

— Не можете ли да я издирите по името? — попита Батат. — Няма ли корабен регистър?

— Има — отвърна Моор. — Обаче „Рахел“ не фигурира в него. Проверяваме регистрите на Дагестан, Калмикия и другите кавказки републики, но предполагам, че тя плава под фалшиво име.

Моор заведе Батат в една малка стая за гости на втория етаж. В ъгъла имаше походно легло и Батат легна на него, за да помисли. Яхтата, музиката, която бяха пуснали, беглият поглед, който беше успял да хвърли на човека на палубата. Той прехвърляше тези образи и звуци отново и отново през главата си, търсейки допълнителна информация. Нещо, което би могло да му подскаже кой е екипажът на „Рахел“, как бяха облечени или откъде биха могли да идват. При подсъзнателното разпитване опитните разпитващи правеха различни експерименти с агентите, за да им помогнат да си спомнят някои забравени подробности. Разпитващите ги питаха за цвета на небето, за това как е изглеждала водата, за силата на вятъра и за миризмите, които се носеха с него. Когато агентът се потопеше отново в атмосферата на мястото на събитието, разпитващият го обръщаше към себе си и го караше да опише какво точно се е виждало на кърмата на кораба, дали е имало флагове на нея или на мачтата и дали са се чували някакви звуци от палубата или от трюма. Батат винаги се изненадваше колко много информация запечатваше мозъкът, за която човек не винаги можеше да се сети веднага.