— Каза ми, че бил Джак Фенуик.

Фенуик беше тих, акуратен човек, който беше финансов директор в предишната администрация на президента. Той стана член на мозъчния тръст на Лорънс „Американски разум“, където прибави към репертоара си и въпроси, отнасящи се до разузнаването. Когато президентът беше преизбран, Фенуик беше назначен за шеф на Агенцията за национална сигурност, която е самостоятелна разузнавателна служба на Министерството на отбраната. За разлика от другите клонове на военното разузнаване АНС помага и при дейности на правителството, които не са свързани с отбраната.

— Какво е казал Фенуик на президента? — попита Худ.

— Че всичко си е дошло на мястото — отвърна му тя. — Само това каза.

— Вие нямате представа за кого и за какво се отнася това?

Меган поклати глава.

— Тази сутрин господин Фенуик замина за Ню Йорк, а когато попитах помощника му за какво е ставало въпрос в телефонния разговор, той ми отговори нещо много странно. Попита ме: „Какъв разговор?“

— Проверихте ли записите с телефонните разговори?

Меган кимна.

— Единственото телефонно обаждане на тази линия по това време е било от хотел „Хей-Адамс“.

Старият елегантен хотел се намираше от другата страна на парка Лафайет, буквално през улицата, точно срещу Белия дом.

— Тази сутрин изпратих един наш служител в хотела — продължи Меган. — Той поискал списък на хората от персонала, които са били на смяна през нощта, посетил ги в домовете им, показал им снимки на Фенуик. Те не са го виждали.

— Може да е влязъл през някой страничен вход — каза Худ. — Проверихте ли на рецепцията?

— Да — отвърна тя. — Но това не означава нищо. Много хора може да не са се регистрирали с истинските си имена. Конгресмените често използват хотела за срещи насаме.

Худ знаеше, че Меган няма предвид само срещите от политически характер.

— Но и това не е всичко — продължи Меган. — Когато слязохме долу в Синия салон, Майкъл видя сенатор Фокс и отиде да й благодари. Тя изглеждаше много изненадана и го попита за какво й благодари. Той каза: „За финансирането на инициативата.“ Видях, че тя нямаше никаква представа за какво й говори.

Худ кимна. Това обясняваше недоумението, което се четеше в очите на сенатор Фокс при влизането й в залата. Малко по малко нещата започнаха да идват на местата си. Сенатор Фокс беше член на конгресната комисия по разузнаването. Ако трябваше да се одобри някаква инициатива, засягаща разузнаването, тя би трябвало да знае за нея. Очевидно и тя беше изненадана също толкова, колкото и Худ, когато чу за международната операция за размяна на разузнавателни сведения. Президентът или беше предположил, или му е било казано от Джак Фенуик, че тя е помогнала това да стане.

— Как се чувстваше президентът след вечерята? — попита Худ.

— Това всъщност беше най-лошото от цялата работа — каза Меган. Спокойствието й започна да я напуска. Тя остави чашата с кафето настрана и Худ направи същото. Той се приближи към нея. — Когато се готвехме да си лягаме, Кърк Пайк се обади на Майкъл по телефона.

Бившият шеф на военноморското разузнаване Пайк сега беше новоназначеният директор на ЦРУ.

— Той проведе разговора от банята — продължи Меган. — Беше кратък и когато Майкъл затвори, седна на леглото и се загледа в стената. Беше като ударен от гръм.

— Какво му каза Пайк?

— Не знам — отвърна Меган. — Майкъл не ми каза. Може да не е било нищо важно. Може би е било някакво напомняне, което го накара да се замисли. Но според мен не мигна през цялата нощ. Когато се събудих сутринта, него го нямаше в леглото, а през целия ден му предстояха срещи. Обикновено към единадесет часа разговаряме, дори и ако трябва да си кажем набързо по едно здрасти, но не и днес.

— Разговаряхте ли с лекаря на президента за това? — попита Худ.

Меган поклати глава.

— Ако д-р Смит не открие нищо тревожно в състоянието на съпруга ми, той може да препоръча Майкъл да бъде прегледан от д-р Бен.

— Психиатърът в „Уолтър Рийд“? — запита Худ.

— Точно така — отвърна Меган. — Д-р Смит и той работят заедно. Пол, нали знаеш какво ще стане, ако президентът на Съединените щати отиде на преглед при психиатър? Колкото и да се мъчим да го запазим в тайна, рисковете са прекалено големи.

— Рисковете са още по-големи, ако президентът не се чувства добре — отбеляза Худ.

— Знам — каза Меган. — Точно затова поисках да се видя с теб. Пол, станаха прекалено много неща, в които няма логика. Ако нещо със съпруга ми не е наред, искам той да се прегледа при д-р Бен, а политическите рискове да вървят по дяволите. Но преди да помоля Майкъл да го направи, искам да знам дали не става нещо друго.

— Някакви засечки в комуникационната система или някой хакер, който играе номера — каза Худ. — Може би още някакви китайски шпиони.

— Да — каза Меган. — Точно така.

Той видя, че лицето й моментално придоби по-ведро изражение. Ако имаше някаква външна причина, тя можеше да бъде отстранена, без това да навреди на президента.

— Ще видя какво мога да открия — обеща Худ.

— Само че много предпазливо — каза Меган. — Моля те, гледай да не се изпуснеш някъде.

— Няма — успокои я той. — Междувременно опитайте да поговорите с Майкъл. Вижте дали ще можете да го накарате да каже нещо повече. Всяка допълнителна информация, всякакви имена освен тези, за които ми споменахте, ще бъдат от голяма полза.

— Ще се опитам — обеща Меган и се усмихна. — Ти си единственият, на когото мога да доверя такова нещо, Пол. Благодаря ти, че дойде.

Той също се усмихна.

— Ще се опитам да помогна на една стара приятелка и на страната си. Не са много хората, на които се предоставя подобна възможност.

Меган се изправи. Худ също. Те си стиснаха ръцете.

— Знам, че и на теб не ти е лесно в момента — каза първата дама. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

— Добре — обеща Худ.

Първата дама излезе от стаята, а нейният помощник се върна, за да изведе Худ.

10.

Баку, Азербайджан

Понеделник, 21,21 часа

На Пат Томас в един ден му се случиха две чудеса.

Първо, самолетът на „Аерофлот“ Ту-154, който по разписание трябваше да излети от московското летище в осемнадесет часа, тръгна навреме. Като се изключат вероятно кралските въздушни линии на Уганда, „Аерофлот“ беше най-закъсняващият превозвач, с който Томас беше летял някога. Второ, самолетът се приземи в Баку в 20,45 часа — пет минути преди разписанието. През петте години, прекарани в американското посолство в Москва, подобно нещо не се беше случвало на Томас. Нещо повече, въпреки че самолетът беше сравнително пълен, неговото място не беше дублирано. Стройният, висок близо метър и осемдесет и пет, четиридесет и две годишен Томас беше заместник-директор в посолството, отговарящ за връзките с обществеността. В действителност беше шпионин. Гледаше на работата си като на дипломатически частен детектив. Руснаците, разбира се, знаеха това, което беше и причината винаги да бъде следен на публични места от един или двама руски агенти. Беше сигурен, че в Баку ще го чака някой, който също ще го следва по петите. Технически погледнато, КГБ вече не съществуваше. Обаче личният състав и инфраструктурата на разузнавателните операции бяха останали по местата си и често се използваха от Федералната служба за сигурност и другите „служби“.

Томас беше облечен в сив зимен костюм с жилетка, за да се предпазва от студения вятър, който винаги духаше откъм залива на Баку. Знаеше, че ще има нужда от нещо повече — от силно грузинско кафе и още по-силен арменски коняк, за да се стопли от приема, който очакваше да му бъде оказан в посолството. За съжаление укриването на тайни от своите хора също беше част от работата на шпионина. Надяваше се те да не вдигнат голяма врява, а и той възнамеряваше да си посипе главата с пепел, за да се оправят нещата.

Посрещна го кола на посолството. Томас не се втурна вътре, хвърляйки сака си в багажника. Не искаше руските или азербайджанските агенти да си помислят, че бърза. Спря, спука едно балонче от дъвката в устата си, протегна се и чак след това влезе в колата. Прави се на отегчен. Това е тактиката, когато подозираш, че те следят. Ако искаш внезапно да се разбързаш, има по-голяма вероятност да изненадаш тези, които те следят, и да се отървеш от тях.