Сърцето на Худ започна да бие малко по-бързо от обикновено. Много му се искаше да каже „да“ на Ан. Обаче той все още беше женен мъж и излизането с разведена колежка можеше да му навлече неприятности както от юридическа, така и от етична гледна точка. А от това Оперативният център нямаше нужда. Разузнавателният екип беше изключително добър в събирането на информация. Това, че Худ е вечерял с Ферис, щеше да се знае от всички още на сутринта. Освен това мисълта за вечерята с Ан щеше да му попречи да се съсредоточи върху кризата в правителството.

— Ан, бих искал да мога — призна си той чистосърдечно. — Обаче не знам кога ще свърша тук. Да го отложим за някой друг път, става ли?

— Разбира се — отвърна тя и леко, малко тъжно се усмихна. — Приятна работа.

— Благодаря — отвърна Худ.

Сега се почувства ужасно. Не беше направил това, което искаше, а то беше да вечеря с Ан. И я беше обидил.

Спря. Искаше да тръгне след нея и да й каже, че ще отидат на вечеря. Обаче знаеше, че ако веднъж се започне, нямаше връщане. Продължи към кабинета си.

Когато влезе вътре, позвъни на Роджърс и Хърбърт. Роджърс каза, че идва веднага. Хърбърт работеше на компютъра и обеща да дойде след няколко минути.

Когато пристигна, Роджърс се държеше внимателно и професионално. Генералът винаги беше искал да ръководи Оперативния център. Ако му беше станало неприятно от това, че му бяха предложили поста, а после изведнъж се бяха отказали, той не го показваше. Преди всичко Роджърс беше свестен мъж и умееше да работи в екип.

Генералът беше прекарал деня, ръководейки Центъра, докато Пол Худ беше ангажиран с президента и инициативата с ООН. Докато Худ разказваше на своя заместник за разговора на Хърбърт с Фенуик, той влезе на инвалидната си количка. Шефът на разузнаването беше леко зачервен и потен. Беше бързал да стигне до тук.

— Какви са отношенията ти със Сергей Орлов в руския Оперативен център? — попита той, останал без дъх.

Въпросът изненада Худ.

— Не съм разговарял с него от шест месеца. Защо?

— Току-що получих съобщение, изпратено от нашето посолство в Баку — рече Хърбърт. — Един от хората там, Том Моор, е убеден, че Харпунджията е бил в Баку. Не знае защо копелето е било там…

— Може да има нещо общо с това, което ти току-що ми разказа — каза Роджърс на Худ. — С разговора на Боб с Фенуик…

— За това, че Иран се страхувал от терористични атаки от Азербайджан ли? — попита Худ.

Роджърс кимна.

— Съгласен съм, че това е възможно — обади се Хърбърт. — Пол, ако това наистина е Харпунджията, Моор иска да го хванем на влизане или на излизане от бившия Съветски съюз. Надява се, че руският Оперативен център може да помогне.

— Как? — попита Худ. — С Орлов си разменихме някои сведения преди години. Те не знаят нищо за Харпунджията.

— Тогава Центърът на Орлов беше съвсем нов — рече Хърбърт. — Оттогава той или неговите хора може да са открили нещо в старите архиви на КГБ. Нещо, за което не са ни казали.

— Възможно е — съгласи се Худ.

Оперативният център изпитваше недостиг на хора, а положението при руските им колеги беше още по-лошо. Да се осигурява редовен поток от информация не беше лесна работа.

— Освен съобщението за Харпунджията Моор се надява, че хората на Орлов може би ще бъдат в състояние да наблюдават северните и северозападните граници на Русия. Той смята, че Харпунджията може да се опита да напусне района през скандинавските страни.

Худ погледна часовника си.

— Сега там е около три часа сутринта — каза той.

— Защо не го потърсиш вкъщи — предложи Хърбърт. — Важно е. Знаеш, че е така.

Беше прав. Независимо от желанието на шефа на разузнаването да види терориста заловен, осъден и екзекутиран, Харпунджията трябваше да бъде обезвреден.

— Ще се обадя — каза Худ.

— Преди това кажи нещо за президента Лорънс. Как мина разговорът с него?

— Ще ви разкажа след като се обадя на Орлов — обеща Худ и потърси в компютъра секретния си телефонен указател. Намери номера на Орлов. — Общо казано, изправени сме пред неясна ситуация. Или президентът страда от някакво умствено изтощение, или имаме работа с висши служители, чиито действия са подозрителни…

— Или и двете — рече Хърбърт.

— Или и двете — съгласи се Худ. — Очаквам по-късно да дойде Лиз Гордън, за да поговорим от какво може да страда президентът.

Преди да набере домашния телефон на Орлов, Худ се обади в преводаческия отдел на Оперативния център. На телефона беше Орли Търнър. Тя беше един от четиримата служебни преводачи на Центъра и беше специалист по източноевропейски езици и руски. Худ се консултира с нея преди разговора. Въпреки че Орлов говореше достатъчно добре английски, той искаше да е сигурен, че няма да има недоразумения или забавяния заради обяснението на технически термини или акроними.

— Искате ли да знаете какво ми показва интуицията? — рече Хърбърт.

— Какво? — попита Худ, като набираше номера на Орлов.

— Че всички тези неща са свързани — каза Хърбърт. — Това, че президентът не е на себе си, че Фенуик преговаря тайно с Иран, че Харпунджията се появява в Баку. Всички тези елементи са част от голяма картина, която все още не можем да си представим.

Той напусна кабинета. Худ беше склонен да се съгласи с него. Дори беше готов да отиде малко по-далеч в предположенията си.

Че голямата картина е по-голяма, отколкото предполагаха.

21.

Баку, Азербайджан

Вторник, 3,58 часа

Когато Том Моор се свлече на земята, Пат Томас се втурна към изхода на болницата. Беше на половината път, когато видя от главата на Томас да шурти кръв. Спря и отскочи назад в мига, в който един куршум разби стъклото на вратата. Той го удари в лявото бедро и го повали на земята. Успя да се задържи седнал и продължи да се измъква назад. Втори куршум отчупи парче от зелената керамична плоча на сантиметри пред крака му. Томас бързо изпълзя назад по пода. Изпитваше пареща болка от раната и всяко движение му струваше големи усилия. Остави зад себе си дълга кървава диря.

Минаха няколко секунди, преди персоналът на болницата да разбере какво става. Една млада медицинска сестра изтича и помогна на Томас да се изтегли назад. Последваха я няколко санитари. Завлякоха го зад бюрото на регистратурата. Друга сестра се обади по телефона в полицията.

Плешивият доктор застана на колене до Томас. Беше с бели хирургически ръкавици на ръцете и изкрещя някакви нареждания на азербайджански на другите хора от персонала, които стояха пред бюрото. Същевременно извади сгъваем нож от бялата си престилка и изряза внимателно плата около раната.

Томас примигна, когато кафявото парче плат беше махнато, и се загледа в доктора, докато той разглеждаше раната.

— Ще живея ли? — попита той.

Докторът не отговори. Внезапно плешивият мъж се надигна от пода. Но вместо да се изправи, възседна краката на американеца. Седна точно върху раната и накара пациента си да изпита изгаряща болка. Томас искаше да изкрещи, но не можеше. Миг по-късно докторът прекара ръката си зад главата на американеца, задържа я изправена и заби ножа в гърлото му. Металното острие проби кожата на брадичката на Томас и затвори устата му. Острието продължи напред, докато Томас го почувства под езика си.

Задави се и започна да кашля кръв през затворената си уста. Вдигна ръце и се опита да отблъсне плешивия човек, но беше прекалено слаб. Онзи спокойно и акуратно промени ъгъла, под който държеше ножа, докато металът стигна ларинкса на Томас. После рязко размърда острието наляво и надясно, разрязвайки гърлото от едното ухо до другото. След това извади ножа, стана и остави Томас да падне на земята. Прибра ножа в джоба си и отмина, без да хвърли поглед назад.

Американецът остана да лежи там, разперил безпомощно ръце, движейки безцелно пръстите си. Чувстваше как топлата кръв изтича от двете страни на гърлото му, а плътта му започна да изстива. Опита се да извика, но се чу само слаб шепот. Усети, че гръдният му кош се повдига ритмично, но не можеше да поеме въздух. В гърлото му имаше кръв.