— Защо? — попита Худ.

— Защото страдащият от подобни заблуди ще положи големи усилия, за да ги прикрие — отговори тя. — Тя или той си мислят, че другите се опитват да им попречат или да им навредят по някакъв начин. Често пъти в такива случаи хората си въобразяват наличието на някакви заговори против тях. Ако президентът се страхува, че някакви хора се опитват да му навредят, той няма много лесно да сподели опасенията си пред някого.

— Обаче при подобен стрес не са изключени и не особено силни изблици — обади се Роджърс.

— Точно така — съгласи се Гордън. — Плач, отчужденост, разсеяност, гняв — всички неща, описани от Пол.

— Стори ми се, че той е склонен да ми се довери — каза Худ.

— Това е вярно и е характерно за болестта — рече Гордън. — Заблудите от преследване са форма на параноя. Но както казва един мъдър човек, „Понякога дори параноиците имат врагове“.

— Има ли нещо, което трябва да направим? — попита Худ. — Независимо от чувствата на първата дама, ние трябва да направим нещо, ако президентът не може да изпълнява задълженията си при тези обстоятелства.

— Каквото и да става, изглежда, че то е в един напреднал ранен етап — каза Гордън. — Малко вероятно е отражението да е трайно.

Телефонът на Худ иззвъня.

— Ако има някакъв заговор и вие бързо го разкриете — продължи Гордън, — имаме всички основания да считаме, че след кратка почивка президентът може да остане на поста си. Случилото се вероятно няма да има някакъв ефект — по-дълготраен или по-кратък.

Пол кимна, а след това отговори на телефона.

— Да?

— Пол, Боб е — каза Хърбърт.

— Какво има?

— Важна новина — каза той. — Току-що ми се обади човекът от ЦРУ, който ми предаде молбата на Том Моор от Баку. Моор и пристигналият от Москва агент на ЦРУ Пат Томас току-що са били ликвидирани. Те придружавали Дейвид Батат до болницата — човекът, нападнат от Харпунджията по време на наблюдение. Моор е бил застрелян от снайперист пред болницата, а някой е прерязал гърлото на Томас във фоайето.

— Кой? — попита Худ.

— Не знаем.

— Никой ли не го е видял — попита Худ.

— Очевидно не — отговори Хърбърт. — Или ако са го видели, вече е изчезнал.

— Къде е Батат?

— Още е в болницата и човекът от ЦРУ затова ми се обади — каза Хърбърт. — От посолството се обърнали за протекция към полицията, но не знаем колко може да й се вярва. ЦРУ са останали без хора и се страхуват, че следващият ще бъде Батат, и то скоро. Нямаме никакъв човек в Баку, но си помислих…

— Орлов — изпревари го Худ. — Веднага ще му се обадя.

24.

Качмас, Азербайджан

Вторник, 4,44 часа

Морис Чарлс не обичаше да се повтаря.

Ако пристигнеше някъде с кола, предпочиташе да си тръгне оттам с автобус или влак. Ако се отправеше на запад със самолет, заминаваше на изток с кола или с автобус. Ако сутринта беше с шапка, следобед я сваляше. Ако вдигнеше някоя кола във въздуха със самоделна бомба, за следващия обект използваше С-4. Ако беше ходил на разузнаване по крайбрежието, за известно време се оттегляше във вътрешността. Издънките във всяка област се дължаха на повторенията. Те помагаха на не особено големи умници да те очакват. Единственото изключение можеше да се прави в гъсто населените големи градове, където можеше да бъде видян. Ако откриеше по-незабележим маршрут, той го използваше повече от веднъж. Рискът да бъде забелязан или разпознат беше по-голям от риска да използва повторно някакъв необичаен път или тунел.

Тъй като Чарлс беше извършил оглед на петролната платформа в Каспийско море със самолет, реши да се върне с кораб. Със сигурност можеше да се предположи, че американските и руските сателити вече търсят самолета. Той и екипът му щяха да използват моторната яхта, на чийто борд щеше да има друго име, за разлика от предишния ден. Един от неговите хора беше уредил всичко това в Баку. Яхтата щеше да ги чака в Качмас, крайбрежен град на петдесет мили северно от Баку. За целта в Баку беше нает екипаж, който беше отплавал с един от иранските моряци на Чарлс. Качмас беше не само по-близо до техния обект, но така имаше и по-малка вероятност някой да разпознае тях или кораба.

След кратък сън, който му беше абсолютно достатъчен, Чарлс и другарите му се качиха на микробуса, който стоеше паркиран зад колибата. Екипировката им вече беше на яхтата и те се отправиха от Гобустан към Баку. Пътуваха по пътища, които по това време на нощта бяха абсолютно пусти. Въпреки че Чарлс не караше, той не спеше. Седеше на задната седалка с автоматичен пистолет в скута. Ако някой по каквато и да било причина се приближеше към колата, той искаше да бъде буден.

Пристигнаха в заспалия Качмас малко преди 4,30 часа. Бяха изминали седемдесетте мили, без да спират. Никой не се приближи до тях.

„Рахел“, сега под името „Свети Елмо“, ги чакаше при един кей в мизерното пристанище. Беше спряла близо до брега. Наетият екипаж беше освободен. Те си тръгнаха със собствен превоз — рибарската моторна лодка, която беше придружила яхтата на север.

С очила за нощно виждане Чарлс оглеждаше наоколо, докато товарът от микробуса беше прехвърлен на „Свети Елмо“. Когато всичко беше натоварено, един от групата потегли с колата. Тя щеше да бъде пребоядисана и откарана в друг град. След това яхтата отплава.

Пътуването до обекта щеше да продължи петдесет минути. Щяха да пристигнат с началото на изгрева. Това беше важно. Когато работеше в морето, Чарлс не обичаше да използва изкуствена светлина. Лесно можеше да бъде забелязана в тъмното или да бъде отразена от водата. Не обичаше да работи и в ясно, слънчево време, когато мокрите костюми лъщяха. Зазоряването беше най-подходящо. Щеше да има достатъчно време да свършат работата и да отплават, без да бъдат видени.

След това щеше да напусне Азербайджан и нямаше да прави нищо в продължение на един-два месеца, освен да се радва на живота. Щеше да се наслади на международния отзвук от това, което беше направил. Както и друг път, щеше да изпита задоволство от факта, че никой световен лидер, ничия армия, никоя голяма бизнес корпорация не можеше да повлияе така на международните събития като него.

25.

Санкт Петербург, Русия

Вторник, 4,47 часа

След разпадането на Съветския съюз много от държавните служители в Москва се страхуваха от руското Министерство на държавната сигурност или МДС. Те се страхуваха дори повече, отколкото навремето от службата за разузнаване, известна като КГБ, която редовно подслушваше телефонните им разговори и отваряше писмата им. Страхуваха се, че ръководителите на бившето съветско разузнаване или ще подкрепят свалените комунисти в опит да завземат отново властта, или ще се опитат сами да застанат начело на държавата. По тази причина новият режим в Кремъл създаде автономна разузнавателна служба извън Москва, която да не е пряко подчинена на МДС. Тя се намираше в Санкт Петербург. Следвайки истината, че най-скрито остава това, което се вижда от всички, те настаниха Оперативния център в едно от най-посещаваните места в Русия: Ермитажа.

Ермитажът е бил построен от Екатерина Велика като място, в което да се уединява. Високата бяла сграда в неокласически стил официално е известна като Зимния дворец. Това е било място, където Екатерина е можела да се наслаждава на скъпоценностите и платната на велики стари майстори, на гравюрите и скулптурите, които е събирала. Прибавяла е към тези шедьоври на изкуството по едно всеки ден в периода от 1763 до 1772 година. Когато за първи път Екатерина отваря дома си за посещения на знатна публика, нейните единствени забележки към посетителите са да се наслаждават, но да „не се опитват да повреждат, чупят и драскат нищо“. Ермитажът остава пазител на императорската колекция до 1917 година. След Руската революция той е отворен за всички. Колекцията е разширена и включва образци на живописта от други школи, а също и модерно изкуство. В момента там се съхраняват 8 000 картини, 40 000 гравюри и 500 000 илюстрации. Днес по обема на колекцията си Ермитажът се нарежда на второ място в света след Лувъра в Париж.