Хърбърт не отговори.

— Боб?

— Чух те — каза той. — Съсредоточавам се.

Худ погледна към Роджърс. Преди минута искаше да си го изкара на някого. Сега, когато един от приятелите му се чувстваше обиден, желанието му се изпари. Искаше най-вече да помогне на Хърбърт.

Защо никога не изпитваше подобно желание към Шарън, когато тя беше ядосана?

— Майк — каза той, — наистина трябва да разберем какво крои Фенуик и кой, ако има такъв, работи с него.

— Ще се опитам да разбера — каза Роджърс. — Засега мога да ти кажа само това. Открих два имейла в компютъра си от преди шест месеца. Били са писани от Джак Фенуик и Бърт Гейбъл.

— За какво са се отнасяли? — попита Худ.

— Били са в отговор на една бяла книга на Пентагона — каза Роджърс. — Тя е съдържала оценката, че опасността от военни съюзи на Русия с нейни съюзници, които не са били част от бившия Съветски съюз, е минимална. Фенуик и Гейбъл са оспорили това мнение.

— Шефът на Агенцията за национална сигурност и началникът на президентската канцелария са взели отношение по този доклад независимо един от друг, така ли? — каза Худ.

— Точно така — отвърна Роджърс. — Меморандумите им са били изпратени до всички членове на Конгреса и различни военни ръководители.

— Чудя се дали тези двамата не разговарят помежду си на философски теми в мрежата — каза Худ. — Какво време е отбелязано за изпращането на меморандумите?

— Разликата е няколко часа — каза Роджърс. — Не изглежда да са резултат от съгласувани действия. Но и двамата изразяват решителното си неодобрение на доклада.

— Мисля, че не би трябвало да отдаваме значение на това дали Фенуик и Гейбъл са изпратили меморандумите независимо един от друг, или дали са открили нещо общо в позициите си, когато са ги прочели — рече Худ. — Въпросът е дали са направили нещо във връзка с това. Дали са се срещали и са се наговаряли.

— Кое те кара да мислиш, че биха могли да го сторят? — попита Хърбърт, включвайки се отново в разговора.

— Името на Гейбъл беше споменато при днешната ми среща с президента — каза Худ. — Той и неговият помощник Дон Роднър е трябвало да запознаят конгресната комисия по разузнаването с инициативата за ООН.

— И не са го направили — каза Хърбърт.

— Не, не са. — Худ забарабани леко с пръсти по бюрото.

— Тук сме изправени пред два проблема — каза той след малко. — Единият е какво е правил Фенуик в Ню Йорк, а другият са действията на Харпунджията в Баку.

— Да предположим, че те не са свързани — рече Хърбърт. — Общото при тях е Иран. Харпунджията и друг път е работил за Техеран.

Худ кимна.

— Ами ако и сега работи за тях?

— Против Азербайджан? — попита Хърбърт.

— Възможно е — каза Роджърс. — Иранците имат две области, криещи опасност от конфликт с Азербайджан. Петролните резерви на Каспийско море и границата с Нагорни Карабах.

— Но защо Фенуик ще иска да се намесва в подобно нещо? — попита Хърбърт. — Само да покаже, че Пентагонът греши ли? Тогава какво?

— Не знам — рече Худ. Той погледна към Роджърс. — Иди при него и го накарай да си разкрие картите. Да ти каже не само какво се е договарял с Иран, но и защо е излъгал президента.

— Кажи му, че имаш информация, с която можеш да го запознаеш само на четири очи — каза Хърбърт.

— Точно така — рече Худ. — Накарай Лиз да изработи психологически портрет на президента, който се основава на наблюдения от първа ръка, включително и на моите, от които да изглежда, че Лорънс изпуска положението от контрол. Сподели го с Фенуик, разбира се, под секрет. Попитай го дали е чул нещо по въпроса.

Роджърс кимна и излезе.

Худ погледна към Хърбърт.

— Ако Иран е планирал някаква военна авантюра, вероятно е придвижил военни части и техника. От НРО може да са забелязали нещо. Стефан Вийнс върна ли се там на работа?

— Миналата седмица — отговори Хърбърт.

НРО беше Националното бюро за разузнаване — свръхсекретна служба, която отговаря за повечето шпионски спътници на Америка. НРО беше агенция към Министерството на отбраната и персоналът й бе съставен от хора от ЦРУ, въоръжените сили и цивилни. Информацията за съществуването на НРО беше разсекретена през 1992 година, двадесет години след създаването му. Стефан Вийнс беше стар колега и приятел на компютърния шеф на Оперативния център Мат Стол. Той беше изключително полезен при снабдяването на центъра с информация, когато по-големите служби като ЦРУ, АНС и военното разузнаване се бореха помежду си за сателитно време. Вийнс беше обвинен, че е укрил пари при тайни операции, но беше оправдан.

— Добре — каза Худ. — Виж дали Вийнс може да открие нещо. От НРО може би са забелязали някакво придвижване на войски в Иран, което да не представлява непосредствена опасност.

— Веднага ще се заема с тази работа — рече Хърбърт.

Шефът на разузнаването подкара инвалидната си количка към вратата. Худ се облегна в стола си. Погледна към телефона. Искаше му се Орлов да се обади. Искаше да чуе, че руснакът е изпратил някой в болницата и че с Батат всичко ще бъде наред. Искаше да чуе, че са успели да сложат спирачка пред лошите новини и че ситуацията започва да се променя към добро.

_Длъжни сме_, помисли си Худ. Там се мътеше нещо. Нещо голямо и опасно. Той не знаеше какво е то и кой стои зад него. Не знаеше дали парчетата от мозайката, които Оперативният център събираше, ще съвпаднат. Беше сигурен само в едно: каквото и да беше, трябваше да бъде предотвратено.

27.

Баку, Азербайджан

Вторник, 5,01 часа

Дейвид Батат усети, че му се вие свят и трепери от студ. Чуваше как сърцето му бие в ушите, усещаше го в гърлото си. Разбра, че го карат някъде в носилка на колела. Над него се бяха надвесили някакви лица. Светнаха лампи. После усети, че го вдигат и го слагат в легло, но продължаваше да има чувството, че се придвижва напред. Не беше привързан с ремъци към леглото, но от едната му страна се издигаха метални решетки.

Батат затвори очи. Не знаеше какво се беше случило с него. Спомни си, че се беше събудил в посолството, облян в пот и треперещ. Моор и Томас го заведоха до колата, а след това сигурно беше заспал. Събуди се в болницата.

Чуваше, че около него се движат хора. Закашля се и отвори очи. Над него се беше надвесил белокос мъж.

— Господин Батат, чувате ли ме? — провикна се той.

Батат кимна.

— Ще ви съблечем и ще ви сложим халат — каза мъжът. — След това трябва да ви поставим на системи. Разбирате ли ме?

Батат кимна.

— Какво… стана?

— Вие сте болен — каза му докторът, а две медицински сестри се приближиха, започнаха да го повдигат и събличат. — Имате много висока температура. Трябва да я свалим.

— Добре — рече Батат. Какво друго би могъл да каже? Не би могъл да се противи, дори и да искаше. Но не разбираше как се беше разболял. Преди се чувстваше добре.

Медицинският екип продължи да работи около него няколко минути. Батат не разбираше напълно какво му правят. Усети само, че го повдигаха, обръщаха и местеха насам-натам. Почувства убождане в дясната ръка при лакътя, после болката престана. Освен това трепереше и му беше студено. Възглавницата му се намокри от пот. Високата температура бързо я затопли. Главата му потъна в пуха, който заглушаваше говора на хората и това, което вършеха. Отново затвори очи и остави мислите си да се реят на воля.

Скоро стана тихо и тъмно. Батат започна да чувства, че му става малко по-топло и по-добре. Вече не чуваше туптенето на сърцето в ушите си. Беше буден, но мислите му бяха като насън. Носеха се назад към отминалите дни. Видя за малко неясните очертания на посолството в Москва, после как пътува за Баку, морския бряг, внезапната божа, когато беше нападнат. Когато ръката на нападателя го стисна за врата. Не усещаше как минава времето и че се намира в болнична стая. Само имаше странното чувство, че се носи нанякъде, което не беше съвсем неприятно. Сигурно в разтвора, който вкарваха във вените му, имаше нещо, което го караше да се отпусне.