Първата дама се спря пред вратата и се ослуша. Душът не течеше. Не течеше и чешмата в мивката. Не се чуваше да говори и по телефона.

— Майкъл?

Съпругът й не отговори. Тя натисна месинговата дръжка и отвори вратата.

Пред банята имаше тясно антре. В нишата вдясно стоеше гардероб от черешово дърво, където прислужникът на президента оставяше дрехите си за през деня. В нишата вляво имаше тоалетна масичка от черешово дърво с голямо, силно осветено стенно огледало над нея. Президентът беше облечен в халат за баня в кралско синьо. Стоеше там и дишаше тежко, а в тесните му сини очи се четеше гняв. Кокалчетата на стиснатите му в юмруци ръце бяха побелели.

— Майкъл, добре ли си?

Той гневно я изгледа. Никога не го беше виждала толкова ядосан и… объркан, беше думата, която й дойде наум. Това много я изплаши.

— Майкъл, какво има?

Той погледна към огледалото. Погледът му омекна, а ръцете му се отпуснаха. Започна да диша по-леко. След това бавно се отпусна в стола от орехово дърво пред тоалетната масичка.

— Няма нищо — каза той. — Добре съм.

— Не изглеждаш добре — настоя тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Преди миг изглеждаше така, сякаш искаше да захапеш някого — каза му Меган.

Той поклати глава.

— Това просто беше остатъчна енергия от моите упражнения.

— Твоите упражнения? Мислех, че си бил на съвещание.

— Тъкмо правех изометрични упражнения — каза й той. — Сенатор Самюел ги прави по десет минути всяка сутрин и вечер. Казва, че помагат много за освобождаване от напрежението, когато нямаш възможност да отидеш в гимнастическия салон.

Меган не му повярва. Съпругът й бързо се потеше, когато правеше физически усилия. Челото и горната му устна бяха сухи. Тук ставаше нещо друго. През последните няколко дни се държеше все по-дистанцирано и това беше започнало да я плаши.

Тя пристъпи напред, застана до него и докосна лицето му.

— Нещо те безпокои, уважаеми — рече тя. — Сподели го с мен.

Президентът я погледна.

— Няма нищо — успокои я той. — Последните два дни бяха много напрегнати, това е.

— Имаш предвид телефонните обаждания през нощта…

— Тях, а и всичко останало, което става — рече президентът.

— По-зле ли е от обикновено?

— В някои отношения да.

— Искаш ли да разговаряме за това?

— Не точно сега — каза той и пресилено се усмихна. Плътният му глас беше възстановил част от силата и увереността си, а в очите му заиграха пламъчета. Президентът хвана ръцете й и се изправи. Беше висок близо метър и деветдесет. Погледна надолу към нея.

— Красива си.

— Благодаря — рече Меган. — Обаче ти продължаваш да ме безпокоиш.

— Недей — настоя той. Погледна вдясно. Там имаше полица със златен часовник, принадлежал на Томас Джеферсън. — Закъснявам. — По-добре ще е да се приготвя.

— Ще те почакам — каза му тя. — Няма да е зле да направиш нещо за очите си.

— За очите ми ли? — зачуди се той и погледна към огледалото. Беше станал по-рано от нея тази сутрин и очите му бяха много кръвясали. За човек, на чиито плещи лежеше толкова голяма отговорност, не беше добре да изглежда слаб или уморен.

— Не спах много добре през нощта — рече той, като докосваше и потупваше кожата около очите си. — Няколко капки ще оправят нещата. — Президентът се извърна към жена си и нежно я целуна по челото. — Всичко ще бъде наред, обещавам — каза той, усмихна се отново и й обърна гръб.

Меган го наблюдаваше как бавно се отправя към банята и затваря вратата след себе си. Чу го да пуска душа. Ослуша се. Обикновено Майкъл си тананикаше стари рокове, когато беше под душа. Понякога дори пееше. Тази вечер пазеше мълчание.

За първи път от дълго време Меган не повярва на това, което й беше казал съпругът й. Никой политик не беше напълно откровен пред хората. Понякога те трябваше да казват това, което гласоподавателите и политическите им съперници искат да чуят. Обаче вътре в себе си Майкъл беше честен човек, поне към Меган. Когато тя го погледнеше в очите, знаеше дали крие, или не крие нещо. Когато криеше, Меган обикновено го дразнеше и го караше да й каже какво е то.

Обаче днес не го направи и това много я обезпокои. Изведнъж се почувства много изплашена за него.

Върна се бавно към собствения си будоар. Сложи си ръкавиците и се опита да се концентрира върху онова, което й предстоеше да прави през следващите четири часа. Трябваше да бъде приветлива домакиня. Да бъде внимателна и любезна със съпругите на делегатите. Поне щеше да е сред хора, които не познава. По-лесно можеше да скрие чувствата си, когато беше сред непознати. Нямаше да разберат, че се преструва.

Тя просто щеше да играе.

Меган влезе обратно в спалнята. От страната на леглото й имаше малка, кръгла масичка от махагоново дърво от началото на деветнадесети век. Взе папката, оставена от нейната секретарка, и прегледа списъка на гостите, като обръщаше особено внимание на имената на чуждестранните делегати и техните жени. До всяко име имаше фонетично указание и тя прочете имената на глас. Произнасянето им не затрудни първата дама. Езиците й се удаваха и тя възнамеряваше да стане преводачка, когато се срещна и се омъжи за съпруга си. Забавното е, че беше искала да работи за Обединените нации.

Меган затвори папката и седна. Огледа стаята. Магията все още беше тук, спотайващите се духове, отзвукът от голямата драма. Но тя осезателно усещаше и нещо, което не беше чувствала често тук, в тази къща, наблюдавана от целия свят.

Изведнъж се почувства много изолирана.

4.

Баку, Азербайджан

Понеделник, 2,47 часа

Дейвид Батат бавно отвори очи.

Морският въздух беше станал леденостуден и режещ. Дейвид лежеше по корем с лице към тръстиките, които се издигаха пред водата. Върху бузите си усещаше студена влага от допира им с влажния морски въздух.

Опита се да се помръдне, но главата му клюмна, сякаш беше от бетон. Усещаше дразнене в гърлото и вратът го болеше. Докосна го леко и примигна. Кожата беше ожулена и много възпалена. Фотоапаратът го нямаше. Екипът на ЦРУ в Москва нямаше да може да разгледа снимките, които беше направил, за да разбере кой друг може да е на борда на яхтата и да прецени какъв товар носи тя с оглед на това докъде стигаше линията на потапянето й във водата. Оръдията и ракетите тежаха много повече от експлозивите, валутата или наркотиците.

Батат се опита да се повдигне на ръце от земята. Имаше чувството, че отзад във врата му е забит шип. Падна отново по очи, изчака няколко секунди и опита отново още по-бавно. Успя да коленичи, после седна и погледна към тъмните води.

„Рахел“ я нямаше. Беше се провалил. Независимо дали му харесваше или не, трябваше да уведоми Москва колкото може по-скоро.

Батат усети пулсираща болка в главата и отново се наведе към земята. Облегна глава върху дланите си и опря чело върху студената земя. Опита се да преодолее болката и да си даде сметка за случилото се.

Защо беше още жив? Батат се зачуди. Харпунджията не оставяше никого жив. Защо беше постъпил така с него?

След това му дойде наум, че може да беше изгубил съзнание още преди пристигането на Харпунджията. Може някой местен разбойник да е минавал наблизо, да е видял фотоапарата и раницата и да е решил да ги открадне. Батат не можеше да реши коя възможност е по-лоша — да е допуснал обекта, който преследваше, да се промъкне зад него, или да са го обрали. Не че имаше някакво значение. И двете възможности бяха еднакво лоши.

Разузнавачът пое дълбоко въздух и после бавно се изправи, първо на колене, а след това на крака. Задържа се с мъка прав, защото усети отново пулсиращата болка в главата. Огледа се наоколо за раницата. Нямаше я. Нямаше го и фенера, затова не можеше да огледа земята за отпечатъци от стъпки или за други улики.

Погледна часовника. Ръката му трепереше и затова я хвана с другата, за да не мърда. След по-малко от три часа щеше да се съмне. Скоро рибарите щяха да започнат да излизат в морето и Батат не искаше да го видят тук. В случай че не са имали намерение да го оставят жив, той не искаше никой да разбере, че е станало така. Започна бавно да се отдалечава от брега. Всяко преглъщане беше болезнено и яката на полото му дразнеше ожуления врат.