Нямаше нищо за операция на ООН, в която да участва някоя от четиридесетте разузнавателни служби. Предвид новото разведряване, което президентът се опитваше да установи в отношенията с Организацията на обединените нации, нямаше нищо чудно в това той да потърси начини, за да помогне на ООН. Обаче да се представи желаното за нещо вече напълно договорено беше необяснимо.

Президентът щеше да има нужда от помощта поне на една от разузнавателните служби само за да се заеме с проучването на едно такова предложение, а подобно нещо във файловете нямаше. Нямаше дори сведения за разменена кореспонденция по електронен или по друг път, с която да се иска такова проучване да бъде извършено. Единственият отговор, който можеше да дойде наум на Худ, беше някаква устна уговорка между президента и ЦРУ и ФБР или някоя друга от разузнавателните служби. Но в такъв случай един от шефовете на тези разузнавания щеше да бъде тази вечер на вечерята, а единственият представител на разузнавателните служби беше Худ. Може би така президентът искаше да се наложи те да се занимаят с въпроса, така както Джон Ф. Кенеди направи, като обяви публично, че иска Конгресът да отпусне на НАСА средства за изпращане на човек на Луната. Обаче включването на Съединените щати в международно начинание за събиране на информация беше изключително деликатна работа. Един президент би трябвало да е съвсем безразсъден, за да се опита да предприеме подобна широкомащабна операция, без преди това да получи уверение от собствения си екип, че това е възможно.

Всичко това може би беше резултат от поредица недоразумения. Може би президентът само си е въобразил, че има подкрепата на разузнавателните служби. Подобни обърквания са ставали и друг път в правителството. Въпросът беше какво да се прави оттук нататък, след като идеята беше представена пред световната организация. Това със сигурност щеше да предизвика различни реакции от страна на разузнавателните служби. Някои експерти щяха да приветстват тази възможност, за да могат директно да черпят сведения за ресурсите на такива страни като Китай, Колумбия и няколко бивши съветски републики, където сега достъпът им беше много ограничен. Други, между които и Худ, щяха да се страхуват да обединят усилията си с други държави и да бъдат захранвани с фалшиви сведения, което можеше да има пагубни последици за американското разузнаване. Веднъж Хърбърт му разказа за една ситуация през 1978 година, точно преди свалянето на иранския шах, когато антиекстремистките сили снабдили ЦРУ с код, използван от привържениците на аятолах Хомейни, за да контактуват помежду си чрез телефакс. Тогава този код е бил верен. Но веднага след като аятолахът взема властта, архивите на шаха попадат в ръцете на неговите хора и се установява, че кодът е известен на американците. Той остава в системата на ЦРУ и е използван за дешифриране на тайни комуникации. Едва при смъртта на аятолаха през 1989 година, когато в едно тайно съобщение се казва, че той се възстановява, ЦРУ подлага на внимателен анализ кода и разбира, че е получавало невярна информация. Трябвало да бъдат подложени на проверка сведения, събирани в продължение на десет години, и много от тях били унищожени.

Худ можеше да си представи какво би могъл да каже Техеран по повод предложението да се присъедини към тази нова антитерористична мрежа. „Но, разбира се, включете и нас. И не забравяйте да използвате новия код, за да следите терористите сунити, които действат в Азербайджан.“ Той би могъл да бъде истински код за предаване на истинска информация, но иранците биха могли да го използват и за заблуждаващи информации, за да предизвикат още по-голямо недоверие към сунитите. Съединените щати няма да могат да им откажат помощта си, защото президентът сам я е предложил. Не можем да сме сигурни в този код, но я си представете, че той се окаже истински, а ние го пренебрегнем?

Цялата работа можеше да има катастрофални последици. Худ възнамеряваше да се свърже с шефа на президентската канцелария Бъртън Гейбъл, за да разбере какво му е известно за ситуацията. Худ не го познаваше добре, обаче той беше един от гениалните съветници на Лорънс и имаше съществена заслуга за преизбирането му за президент. Гейбъл не беше присъствал на вечерята, но никое политическо начинание не можеше да мине без неговото участие.

Худ отиде в мотела да поспи, а след това в пет и тридесет се върна в Оперативния център. Искаше да е там, когато подчинените му пристигнат.

Беше говорил с психоложката Лиз Гордън за Харлей, а също и с адвоката Лоуъл Кофи за развода, така че и двамата знаеха, че се връща на работа. Худ беше уведомил и генерал Роджърс, който пък беше казал на шефа на разузнаването Боб Хърбърт.

Хърбърт пръв пристигна в инвалидната си количка. При бомбения атентат в американското посолство в Бейрут беше загубил жена си и оттогава не можеше да използва краката си, но беше превърнал този си недъг в преимущество. Неговата инвалидна количка представляваше миникомуникационен център, оборудван с телефон, факс и дори със сателитна връзка, което го правеше един от най-ефикасните получатели и аналитици на разузнавателна информация в света.

След него дойде Роджърс. Въпреки че беше играл основна роля в ликвидирането на терористичната акция в Обединените нации, този военен с прошарени коси още не се беше оправил напълно от мъченията, на които е бил подложен от кюрдски терористи в Близкия изток. След като се завърна, в очите му не гореше предишният огън и походката му не беше така енергична. Въпреки че не бяха успели да пречупят гордостта му, част от нея беше погребана завинаги в онази пещера в долината Бекаа.

Роджърс и Хърбърт бяха щастливи, че го виждат отново. Те останаха при него достатъчно дълго, за да могат да го приветстват с добре дошъл и да им разкаже какво се беше случило на вечерята. Хърбърт беше изумен от това, което беше казал президентът.

— Това е направо невероятно. Никой няма да повярва на такива нещо. Никой — каза Хърбърт.

— Съгласен съм — рече Худ. — Точно затова трябва да разберем защо го каза президентът. Ако той има някакъв план, за който не знаем, трябва да бъдем запознати с него. Поговори с хората от другите разузнавателни служби и разбери.

— Веднага ще го направя — обеща Хърбърт и затъркаля количката си към вратата.

Роджърс каза на Худ, че ще се свърже с шефовете на разузнаванията на сухопътните, военноморските и военновъздушните сили, както и с това на морските пехотинци, за да разбере какво знаят по въпроса.

Когато Хърбърт и Роджърс излязоха, при Худ дойдоха други членове на екипа му, които не бяха предизвестени за неговото завръщане. Офицерът за връзка с ФБР и Интерпол Даръл Маккаски и секретарката по печата Ан Ферис. Маккаски току-що се беше завърнал от Европа, където беше работил с колеги от Интерпол и беше продължил романса си с Мария Корнеха, агентка, с която бяха изпълнявали обща задача в Испания. Худ беше добър психолог и нещо му подсказваше, че Даръл скоро ще си подаде оставката и ще се върне при Мария.

Ан Ферис беше друга работа. Висока метър и седемдесет и разведена, тя беше привързана от дълго време към Худ и идеята той да напусне никак не й беше харесала. Той знаеше, че тя си пада по него, въпреки че никой не би предположил това, съдейки по външните й реакции. Пред репортерите тази тридесет и четири годишна жена имаше лице на изпечен покерджия. Никакви въпроси, сензационни новини и съобщения не можеха да я накарат да подскочи. Обаче на Худ нейните големи, тъмнокафяви очи говореха много повече от който и да било оратор или телевизионен коментатор. А точно сега те му казваха, че тя се чувства едновременно щастлива, тъжна и изненадана.

Ан пристъпи към бюрото. Беше облечена в нейната „униформа“, както я наричаше тя — черен костюм с панталон, бяла блуза и огърлица от перли на врата. Кафявата й коса се спускаше върху раменете и беше хваната с две фиби, за да не пада върху лицето. Кабинетът на Худ беше опразнен от личните му вещи. Все още не беше имал време да върне обратно на местата им снимките и другите предмети, които му напомняха за някои неща. Въпреки това след перипетиите с Шарън и студенината на хотелската му стая влизането на Ан в кабинета изведнъж го накара да го почувства като свой дом.