— На това ли? — Ашли вдигна „папката“ на Райън. Джек я грабна от ръцете му.

— Слава богу! — възкликна той. — Сигурен бях, че се е загубила. — Отвори я, постави я на масичката и натисна някакви клавиши. — Я, още работи!

— Какво точно е това нещо? — поиска да узнае Ашли. И тримата станаха от столовете си, за да видят по-добре.

— Това е моята слабост — усмихна се Райън. При отварянето на „папката“ се разкри клавиатура като на пишеща машина и жълт дисплей с течни кристали. Външно приличаше на скъпа папка, дебела около два сантиметра и подвързана с кожа.

— Това е преносим компютър „Кеймбридж Датамастер“, модел Ц. Един мой приятел ги произвежда. Има микропроцесор МЦ 68 000 и два мегабайта бъбъл памет.

— Имате ли нещо против да преведете това? — помоли Тейлър.

— Извинете. Това е портативен компютър. Микропроцесорът върши цялата работа. Два мегабайта означават, че може да съхранява до два милиона знака — достатъчно за една книга, и тъй като има бъбъл памет, информацията не изчезва при изключване. Един приятел от ученическите ми години основа фирма за производството на тези дребосъци. Поиска ми малко пари за начален капитал. Вкъщи аз използвам „Епъл“, а този нося със себе си насам-натам.

— Знаехме, че е някакъв компютър, но нашият човек не можа да го накара да заработи — каза Ашли.

— Мярка за сигурност. Първия път, когато го използвате, въвеждате потребителския си код и включвате блокировката. След това, ако не въведете кода, компютърът просто не се включва.

— Така ли? — отбеляза Ашли. — Каква степен на сигурност има?

— Трябва да питате Фред. Може би ще можете да прочетете данните направо от чиповете. Аз не зная как работят компютрите. Само ги използвам — обясни Райън. — Ето ги записките ми.

— Да се върнем на това, което вършихте вчера — каза Оуенс, като погледна хладно Ашли. — Засега знаем какво сте правили до обяд.

— Добре. Прекъснах работа, за да обядвам. Някакъв човек от приземния етаж ме изпрати в една …една кръчма на две пресечки от мястото. Не си спомням името й. Изядох един сандвич с бира, като си играех с това нещо. Това ми отне около половин час. Прекарах още час в сградата на адмиралтейството, преди да приключа. Излязох оттам към два и петнадесет. Благодарих на адмирал Удсън — много приятен човек — и взех такси до…не си спомням адреса, но беше написан на едно от писмата. Мисля, че беше северно от парка „Риджънтс“. Адмирал сър Роджър де Вер. Служил е под командването на Сомървил. Нямаше го там. Икономът му ми каза, че е излязъл поради внезапната смърт на човек от семейството му. Оставих бележка, че съм идвал, и взех друго такси към центъра на града. Реших да сляза няколко пресечки по-рано и да измина пеш останалата част от пътя.

— Защо? — попита Тейлър.

— Главно защото се бях схванал от седенето — в адмиралтейството, в самолета, в таксито. Исках да се раздвижа. Тичам всеки ден и ставам нервен, когато не го правя.

— Къде слязохте? — попита Оуенс.

— Не зная името на улицата. Ако ми покажете карта, може би ще успея да я открия. — Оуенс му направи знак да продължава. — Както и да е. Някакъв двуетажен автобус за малко не ме прегази и един от вашите униформени полицаи ми каза да пресека на пешеходната пътека. — Оуенс изглеждаше изненадан от това и си записа нещо в бележника. Може би не са разбрали за тази среща. — Купих си списание от една будка и се срещнах с Кати към…о, три и четиридесет или там някъде. И те бяха подранили.

— А тя как беше прекарала деня? — попита Ашли. Райън беше сигурен, че вече разполагат с тази информация.

— Главно в пазаруване. Кати е била в Лондон няколко пъти и обича да пазарува тук. За последен път е идвала преди три години — на конгрес на хирурзите. Аз не можах да дойда тогава.

— Оставила ви е с малката? — тънко се усмихна Ашли. Райън почувства, че Оуенс се дразнеше от него.

— Пратихме я при дядо и баба. Това беше, преди да почине баба й. Аз работех върху доктората си в Джорджтаун. Не можех да се измъкна. Взех научната си степен за две години и половина и през последната година проливах кървава пот в промеждутъците между университета и семинарите в Центъра за стратегически и международни изследвания. Това пътуване беше за нас малка ваканция. — Райън направи гримаса. — Първата истинска ваканция от медения ни месец насам.

— Какво правехте, когато започна нападението? — Оуенс върна разговора в необходимата посока. И тримата се приведоха напред.

— Гледахме точно в обратна посока. Когато гранатата избухна, обсъждахме какво ще правим вечерта.

— Вие знаехте ли, че това е граната? — попита Тейлър.

Райън кимна утвърдително.

— Да. Те издават особен звук. Мразя тия гадости, но това е нещо, което ме научиха да използвам в морската пехота в Куантико. Същото беше и с онзи с автомата. В Куантико ни обстрелваха с източноевропейско оръжие. Боравил съм с АК-47. Звукът му се различава от този на нашите, а в боя е полезно човек да може да го разпознава. А защо и двамата не са имали АК-47?

— Доколкото можахме да установим — каза Оуенс, — човекът, когото вие ранихте, е обездвижил колата с противотанкова граната, изстреляна от автомата. Това показват изследванията на оръжейните специалисти. Следователно неговият автомат е бил от новите АК-47, малокалибрените, които имат приспособления за изстрелване на гранати. Очевидно не е имал време да снеме гранатомета и е решил да действа с пистолета. Знаете, че е имал и ръчна граната. — Джек не знаеше за изстреляната с автомата граната, но внезапно си спомни за ръчната граната, която беше видял.

— Противотанкова ли? — попита Райън.

— Вие разбирате от тези неща, нали? — отговори Ашли.

— Ако не сте забравили, аз бях морски пехотинец. Наричаха ги бронебойни гранати, нали? Пробиват дупка в леко блиндирано превозно средство и могат да причинят доста добри разрушения на един камион.

„Откъде ли са намерили тези неща и защо не са ги използвали? Пропускаш нещо, Джек.“

— И какво направихте след това? — попита Оуенс.

— Най-напред свалих жена си и детето на земята. Колите спряха да се движат веднага. Вдигнах глава, за да видя какво става.

— Защо? — попита Тейлър.

— Не зная — бавно отговори Райън. — Може би ми е останал рефлексът. Исках да видя какво, по дяволите, става — приемете го за глупаво любопитство. Видях единия, който обстрелваше ролсройса, и другия, който заобикаляше колата, сякаш искаше да хване всеки, опитал се да изскочи от нея. Прецених, че ако се придвижа наляво, ще мога да се приближа. Спрелите коли ме скриваха. Изведнъж се намерих на петнадесетина метра. Оня с автомата не се виждаше от ролсройса, а пък този с пистолета стоеше с гръб към мен. Видях, че имам шанс, и се възползвах.

— Защо? — попита Оуенс този път много тихо.

— Добър въпрос. Не зная наистина. — Райън мълча в продължение на половин минута. — Вбесих се. Всички, които бях срещал тук до този момент, се държаха много добре и изведнъж виждам как тези двама минетчии извършват убийство пред очите ми.

— Предположихте ли кои може да са те? — попита Тейлър.

— Не е нужно много въображение, нали? И се ядосах. Предполагам, че го направих от гняв. Може би това мотивира хората в боя. — Райън се замисли. — Ще трябва да помисля по въпроса. Както и да е, видях, че имам шанс, и се възползвах. Не беше трудно. Просто ми провървя.

Веждите на Оуенс се вдигнаха. Учудваше се на това как Райън омаловажава фактите.

— Оня с пистолета беше тъп. Трябваше да провери зад себе си. Вместо това той гледаше само в зоната, където убиваха много тъпо. Човек винаги трябва да проверява. Аз го изненадах. — Райън се усмихна. — Треньорът ми би се гордял — наистина го проснах добре. Но май трябваше да имам подплънка на рамото, защото докторът каза, че съм счупил нещо тук при удара. Той падна доста силно. Взех пистолета му и го прострелях. Искате да знаете защо го направих?

— Да — отговори Оуенс.

— Не исках да стане.

— Той беше в безсъзнание — не можа да се съвземе в продължение на два часа, а когато се свести, имаше тежко сътресение.


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: