Арики не беше придирчив, поглъщаше всичко, каквото му попаднеше - телешко и пилешко месо, риба, хайвер, опита дори и едно парче шоколад, но като не можа да го схруска с единствения си зъб, изплю го в шепата си и го хвърли на пода. Той хареса и коняка, и виното и винаги изпиваше чашата си до дъно, без да я допира до устните си: изливаше виното направо в устата си, после мляскаше с език и пак почваше да яде. А като изпи и чаша шампанско, първожрецът прегърна капитана и двамата почнаха да пеят едновременно - единият зангски, другият английски песни. Сега Смит насочи всичкото си внимание към Боамбо, усърдно пълнеше чашата му, но главатарят познаваше силата на алкохола и пиеше умерено.
Привечер всички излязохме на брега. Някой казал на туземците, че главатарят и първожрецът отишли на голямата лодка на пакегите, и цялото село беше се изсипало в малкия залив. Всички искаха да узнаят какво има в голямата лодка, но Боамбо не удовлетвори любопитството им, а първожрецът изобщо не можеше да говори, нито да се държи на крака. Той прегърна през раменете капитана и плантатора и те го помъкнаха към селото сред веселия шум на тълпата.
III
Работата на Смит се уреди: Арики и Боамбо му разрешиха да живее в моята колиба. Разбира се, за Стерн не ставаше дума - той имаше същите права като жител на острова, каквито имах и аз. Оставаше да решим какво да правим с имуществото на Смит.
А какво ли нямаше в яхтата на плантатора! Десет бойни и три ловджийски пушки, сандъци с патрони, консерви, чували с брашно и ориз, сандъци с макарони и захар, каси с испански и френски вина, коняк, ром, вермут и много други питиета, чиито названия аз дори не знаех; два големи гардероба с горни и долни дрехи, одеяла и чаршафи, мебели, библиотека, прибори за хранене, съдове за готвене, дърводелски и ковашки сечива - чукове, длета, бургии, секачи, пили, триони, пелки и какво ли не... Капитанът предложи по-голямата част от сечивата да предадем на племето, а за себе си да оставим мебелите, приборите за ядене, съдовете за готвене, одеялата, чаршафите, дрехите, разбира се, и пушките. Но Смит не се съгласи да дели с когото и да било своето имущество. Той заяви, че само той има право да се разпорежда със своята собственост.
- Всичко е мое, сър! - повтори Смит няколко пъти.
- Наше, сър! - поправи го Стерн.
- Нищо подобно, Стерн! - трепна Смит и загледа капитана с пепелявите си очи. - Винаги е било мое и си остава мое. Аз ще реша какво да дам на племето. Ще дам нещо и на вас, разбира се...
- Не, сър! - кипна Стерн и удари с юмрук по масата. - Ние не сме просяци. Тук всички сме равни и всичко ще делим по братски.
Смит избърса запотената си шия.
- Как така равни, Стерн? Не забравяй, че аз съм господарят, а вие сте мои служители...
- Бяхме! - прекъсна го капитанът. - Но сега сме равни. Сега аз съм толкова ваш служител, колкото и вие - мой. И ви моля да ми говорите на "ви". Ясно ли е?
Реших да прекратя тая неуместна свада.
- Напразно спорите - казах аз. - Всичко в яхтата не е нито на мистър Смит, нито на нас тримата. То е на племето.
- Вие се шегувате, сър! - враждебно ме изгледа Смит, като смачка мократа си кърпичка и я пъхна в джоба на панталона си.
- Говоря съвсем сериозно, сър. Частната собственост на острова е крайно ограничена. Тук всеки има копие, лък, стрели, две-три рогозки, два-три онама, две-три делви - това е частна собственост. Всичко останало - земята, горите, дивечът в тях, рибата в океана - е обществено притежание.
Смит ме гледаше тъй, сякаш бях му казал, че на острова върлува чума. Как е възможно? Значи, той няма да може да ходи на лов за дивеч? Но това е неговият любим спорт!
Обясних му, че тук ловът не е спорт, а начин за прехрана. Разбира се, всеки може да убие дива кокошка или някаква друга птица, всеки може да си хване риба в океана, но в лова на дивите говеда кро-кро и на диви свини участвува цялото село, а понякога и цялото племе, и то само в определени месеци в годината.
- А какво правят с убитите животни? - попита Смит.
- Устройват си празник и ги изяждат. Туземците не могат да държат запаси от риба и месо, защото бързо се развалят. Те още не са се научили да добиват морска сол и затова си служат с морска вода.
- А нима главатарят и първожрецът нямат свои плантации? - полюбопитствува Смит.
- Нямат. Нали ви казах, земята е колективна собственост.
- Но... това е комунизъм, сър! - трепна Смит.
- Не е комунизъм, успокойте се. Остатък от първобитен комунизъм.
- Не по врат, а по шия! - възкликна Смит. После, като помисли, той попита: - Кажете ми искрено, тук хората са лентяи, нали?
- Не съм забелязал такова нещо - отговорих аз. - Жените, та дори и децата работят в градините, а мъжете ходят на лов за дивеч или за риба.
- Но ако някой не иска да копае? Ако предпочита да лежи под сенките? Защото под това горещо слънце копанта не е много приятна работа, нали така?
Обясних му, че ако някой се откаже да работи, племето сигурно ще го лиши от правото да получи таро и ямс от градините или месо от убития дивеч.
- Но аз мога сам да си уловя риба в океана или в някоя река, нали? - продължаваше да ме обсипва с въпроси плантаторът. - Можете, разбира се. Дори ще се принудите, защото гладът ще ви застави. Защо тогава да не отидете заедно с всички туземци на лов за риба? Това е много по-приятно, уверявам ви. Аз ходих няколко пъти и не улових нито една риба, но въпреки това туземците ми даваха моя дял. Нали помните, няколко пъти донасях на яхтата прясна риба.
- Помня - кимна с глава Смит.
- Когато научите езика на туземците, сами ще пожелаете да работите заедно с тях, вместо да се измъчвате сам...
- Въпросът е за принципа, сър. Колективната собственост подрязва крилете на частната инициатива и създава лентяи. Човечеството е излязло от първобитното си състояние след появата на частната собственост. Без частната собственост човечеството и досега би си служило с лъка и стрелата, както тия диваци. Частната собственост поражда частната инициатива, а частната инициатива увеличава частната собственост. От векове тия две неща вървят ръка за ръка и движат човешкия прогрес. Така е, сър...
Горкият Смит! Той искаше да ме учуди със своите знания, без да подозира колко погрешни бяха те. Трябваше още в самото начало да изтъкна неговите заблуждения, още повече че Стерн, макар да не се месеше в нашия спор, слушаше внимателно и чакаше да чуе какво ще възразя на Смит.
- Далеч не е така, сър. Като поживеете на острова, ще се убедите, че колективната собственост и колективният труд не пречат на частната инициатива. Напротив, частната инициатива повече разперва крилете си, когато другите й помагат. Например тук ловците изрязват на копията и стрелите си своя отличителен белег, за да се знае кой е убил всяко едно животно през време на големия лов. А когато животното е ударено от няколко копия, смята се, че то е убито от този, чието копие е попаднало в сърцето на животното или най-близо до сърцето. И той получава похвала.
- Само похвала ли? - попита Смит.
- Да, само похвала. Похвалата за проявена сръчност е най-голямата награда за един ловец.
- Лично аз бих предпочел по-голямо парче месо - усмихна се плантаторът.
- Не се съмнявам. Но туземците имат друго разбиране. А колкото за частната собственост - продължих аз, - вие се заблуждавате. Частната собственост е последица от разделението на труда, а не от личната инициатива.
- Какво значи разделение на труда? - попита Смит.
- Когато се появили различните занаяти, появило се и разделението на труда. Тук например жените от крайбрежните селища умеят да правят гърнета, а племето бома не умее. То получава от някое приятелско крайбрежно село гърнета, в които си вари храната, а дава за тях кенгарови орехи. Така крайбрежните жители постепенно превръщат правенето на гърнета в занаят. Ако работата стигне дотам, че едни хора почнат да правят само гърнета и с това да се изхранват, като получават за своите гърнета необходимите продукти - ето ви разделение на труда в зародишна форма. И между племето занго се забелязва известно разделение на труда: жените плетат мрежи или работят в градините, а мъжете ходят на лов за риба или за дивеч. Жените донасят от градините ямс и таро и приготвят яденето, а мъжете носят вода - ето ви още един начин на разделение на труда в зародишна форма.