— Чудно нещо — каза Мерко, — и на мене не ми се спи...

— А на тебе какво ти е?

— Абе кораво ми е — кай, — повече сено май, че трябва да си,подложа!

— Сложи — казвам, — сложи! Една копа да подложиш, коравото ще си остане пак кораво, че това кораво, дето те гложди, не е отвън, а е отвътре! Познах ли или не познах?

Утрая се Мерко, нища не рече, ала стана. Разпалихме огън, захвърчаха искри, скриха се звездите, останахме ние двамата е него лице в лице.

— Тука ми е — казва — тежко, вътре!

— Да не е, дето те блъсна коча?

--- Блъсна ме ти! С ония думи! Блъсна ме, та още не мога да дойда на себе си.

Мерко, завлеканинът, толкова думи да издума наведнъж, ще рече, блъскането- трябва да е било яко.

— Ти — казвам — да не си чул одеве какво ми рекоха звездите?

— Не съм чул звездите, но слушам — дере се тука някакво щур че: „щууур, щууур, щу-ур”... Ей това слушам от одеве и си мисля: „Де пък ме е разбрало и щурчето? Откъде?“

— Ами звездите — казвам — откъде са ме разбрали, та ми наговориха одеве такива думи? — И му ги казвам дума по дума, а Мерко се блещи.

— Махни, махни, не е за дума!

— Кажи какво не е за дума! Кажи го да ти олекне! Тука поне няма кой да чуе. Ей ги, скриха се звездите, млъкна и щурчето, няма да ти пречат.

— Аз — почна да разправя Мерко, — аз, чичо Каньо, съм толкова — казва — мръсен, че да стопиш всичките овце на лой и лойта на сапун да направиш — няма да можеш всичката мръсотия от мене да измиеш! Аз като съм се напивал и жената не рачи с мене да лежи — връзвал съм я — казва — за кревата с въже!

— И аз съм го правил, не въздишай толкоз издебело, само че аз на мойта съм надвивал и без въже!

— Запуши я — казва. — Спри, че може нещо диво да ни чуе, та ще ни разнесе па цялата гора!

Гряхме се на огъня, мълчахме, по едно време Юмера отново го припали:

— Думай — казва, — не мълчи!

— Мойта е свършена, какво да приказвам. На мене само разкаянието ми остава, но ти си — казвам — още на трийсет и три! Гледай коча, прави каквото прави той и ще видиш какво ще стане!

— Добре де — казва Мерко, — и хоро ли трябва да играя? Макар че сме братя по кръв, аз съм, първо на първо, мохамеданин, ортаклъка ще ми се смее, че играя!

— Абе — казвам, — брайно, ти будала ли си или на будала се правиш? Ти хорото няма да го заиграеш на мегдана, ще си го играеш у дома! Ще танцуваш! Няма да хлопаш и тропаш. Надуваш грамофона, ловиш жената и... карай! Ти целуваш ли жена си?

— Аз — казва — право да ти кажа, скърцам със зъбите, та съм нямал време.

— Нямал си време! Да взема, че да те подбера с тоягата, да те удрям и да не ти казвам за какво... Такава кротка женица имаш и със зъби да й скърцаш! Да й се зъбиш като вълк! Ами тя какво прави, когато ти скърцаш?

— Закачулва се през лицето, трепери като лист н си мълчи.

— Запуши я — казвам. — Спри!

Замълчахме. Зарови Мерко с тоягата в жарта и погледа си вече не вдига. И въздиша! От време на време като въздъхне, издухва пепелта с мех. Дожа ля ми за него, а че го подхванах:

— Да съм аз на твое място и на твоите години, че да видиш какво става! Ще се върна в село, ще мина през кръчмата, ще мушна в пояса две шишета гъмза и ще се върна вкъщи при жената за вечеря. „Давай, жено — ще й кажа, — да поядеме, а че да се чукнем по чашка за твоя хубост и за твое здраве!“ Ще й помогна след това да раздигнем софрата. „Заповядай, мила жено, да полегнеш, сърчицето ти малко да постопля!“ Женско сърце лесно се топли. Не ти трябва огън и пламък, не ти трябва борина, всичко става от лесно по-лесно, иска се хубава дума само да й пошепнеш в ухото, както кочът го направи с овцата. Аз от овнешки езици не разбирам, но зная какво й рече: „Сърце мое — рече, — хубава си, драга ми си, много те обичам!“ Косата й малко ще погалиш — ти видя ли как кочът среса овцата? Погалваш я с ръка — кочът нямаше ръка, а ти я имаш! Разбра ли?

— Запуши я! — разшава се Мерко. — Спри!,.. Много хубаво разбрах.

— Щом е тъй, ставай и си върви вкъщи — ей го селото къде е, а пък аз ще пазя овцете и ще те чакам, докато си дойдеш утре.

...На другия ден идва си Мерко рано-рано, закичен на ухото със здравец. Питам го:

— Как е?

— Топ е! — хили се той. — Мериносът — кай — цървулите ми не може, да завърже! Но аз съм му благодарен, ще го гледам като брат и на рогите му две големи свещи ще запаля — едната от мене, другата от булката...

Три дена останахме горе с Мерко, а след това по- събрах червенушки, борина малко и се върнах в село. Изтърсих армагана в скута на бабата и — право при наместника.

— Кмете, ти връзваш ли жената за кревата?

— Защо да я връзвам? Аз като я погледна само, и я свалям!... Ами тебе — казва — какво ти е обарало да питаш? На тия години?...

— Питам, защото всички мъже в това село или връзват жените си, или им скърцат със зъби, или ги повалят само с поглед. А защо не раздадете пистолети на мъжете? Вадиш пистолета и нататък всичко лесно!

Стана пълномощникът от стола и ме наближи:

— Духни ми — казва — в лицето.

Духнах му.

— Не си пил, а защо си я разиграл тетрадката си рано-рано?

— Ще ти кажа — викам му — защо. — И му разправям по-нататък цялата работа за коча. Той на три пъти промени боята на лицето, че и неговият косъм, както се вижда, не излезе чист. Изслуша ме и накрая задава ми въпроса:

— Какво предлагаш да направим?

— Предлагам да се организира един курс в салона на читалището за квалификация на мъжете... Ще докараме коча да видят обноски, а пък аз ще се заема със словесното!

— Ама чакай! — вика пълномощникът. — Ти чуваш ли се какви ги дрънкаш? Коч в читалището, дето се провеждат културните мероприятия! На това отгоре — с овца!

Викам на пълномощника:

— Ами това не е ли култура бе, другарю, да умеят хората да се обичат? Я виж колко се развеждат!

Взе да се чеше пълномощникът по главата, по врата, сетне по краката.

— Само едно — казва — не разбирам: защо си се хванал тъкмо ти с тая овнешка история? Я ми кажи.

— Мъчно ми е, другарю пълномощник, че нашите хора в галенето са бетер от хайваните! Ето защо! Историята не е овнешка, а е от човешка по-човешка!

Замисли се пълномощникът. Мисли, мисли и накрая се реши.

— Добре, ща организираме курс, но все как. — в читалището не! Нека си бъде горе, в кошарите, там ще намерим начин да закараме мъжете, но да бъде за мероприятие някакво, да речем, „реконструкция на овчата порода” или нещо подобно — може дори само „реконструкция”. И ще внимаваш да не ни подушат, инак — стане ли на въпрос — нито съм те чувал, нито съм те виждал! Ясно?

— Ясно — казвам.

— Действай!

... Сега действам.

Меракът ми е да преминат един ден всичките мъже край мене и да ги видя накичени със здравец — като Юмера.

Тогава и греховете ми ще се простят, и сърцето ми ще се отпусне…