Един е страдал от война, друг от жена, а пък мен ме изеде „Бакиш”. Яде ме на хапки, не изведнъж, та ми душицата извади. Само че — да ти го кажа отначало.

Аз бех кундурджия. Като ти казвам кундурджия, ти не го бъркай с обущар. Обущарите сетне се навъдиха, та ни изпоядоха хляба, но преди да ни натиснат те, ние, кондурджиите, командувахме чаршията. Дюкянчетата ни беха все около шадравана, в пъпа на града — осемнайсет дюкянчета, наредени едно до друго като броеница! Изнесехме ли кундурите, ставаше пред дюкянчетата шарено, прешарено, с бяло и черно, с кафяво и червено – като на панаир!

Работехме какви ли не чешити кундури (папуци и кундури са горе-долу едно и също). Ако си по-наперен, купуваш си от моралицките папуци, изшилени на върховете, а шилата им извит като човки, с копринени пискюлчета в края. Такива папуци се носеха с накривена шапка, червен пояс, а в него — бяла кама. Имаше и папуци с обли, корави носове и дебели ходила – еминии, - за по-улегналите хора. Такива папуци вървеха на жълти божигробски броеници и астраганена гугла. Имаше и салджицки папуци, бели, с два носа, плитки, с фатало отзад, меки, леки като гълъбови крилца. Купуваха ги най-вече салджиите по Марица, затова им казваха „салджицки”, но който си беше мераклия за хубаво, купуваше си ги. Имаше и тулумбаджицки папуци за тулумбаджиите от пожарната, подпетени, с опашчици отзад, бързо да се хващат и обуват, и какви ли още не: за чираци и майстори, за луди и кротки, за ергени и за женени. Нямаше нужда от легитимация. Гледай го в папуците и всичко ти е ясно: кой на колко е години, колко му е акъла, има ли си пари или ходи без стотинка, кротък ли е или е опасен, какво работи и от коя е махала — Амбелинос, Жаблица или Метошката. Не както е сега: обувките — едни и същи! Върви го познай кой откъде е и какъв е.

И не разбрах защо хората се нахвърлиха на обувките. По-хубави ли беха? Не! Къде може да се сравняват обувките с папуците! Да беха по-евтини от папуците — не! Беха дори по-скъпи и пак надвиха тия пущини-обувки на папуците. Отначало дойде един обущар, не зная отде си, сетне се присламчи още един, та станаха двама. Нямаха ни чаршия, ни гилдия, но всички се юрнаха към тях и нашите чукове взеха да ръждясват.

Събрахме се старите и младите майстори да се сприкажем какво да правим. Ние, младите, наежени — искахме да хвърлим двамата обущари в реката, да ги сплашим и да бягат. Старите не даваха. Особено един — Алито, Алито се казваше, адам-акъллия, белобрад, с крива шия — той беше много против да се хвърлят в реката обущарите и викаше:

— Не е работата, майсторчета, в папуците и в обувките, а в света! Ако светът е започнал да си събува папуците —- няма кой да го отбие, нито да го спре. Събува ли си — кай — потурите, той ще си събуе и папуците! Не се закачайте с обущарите, ами който е по- млад, да зарязва папуците и да се хваща за обувките!

Рипнаха въз него, дигна се гюрултия, насмалко него да хвърлят в реката. Казаха му, че е подкупен, изкуфял и какво ли не. Накрая младите каквото си искаха, това решиха: отбрахме се петима с моралицки папуци и ками, уловихме през нощта завалиите обущари и ги хвърлихме в реката. Сетне отидохме в кръчмата на Жълта Петра, хванахме една латерна, заръчахме си черно вино и се почна една веселба: песни се пяха, вино се ля, чаши със зъби се трошиха до призори. Никой и не е помислил, че това ще е последната ни кундурджийска веселба. Тъкмо да си ходим, и забиха черковните камбани на пожар. Излязохме да видим какво е, що е и отрезняхме изведнъж: гореше кундурджийската чаршия. Бре бакъри с вода, бре мокри черги, бре тулумбаджиите с маркучите, но може ли с три никакви бъчонки да се изгаси една стара, хубаво изсъхнала чаршия, заплакала за огън и пожар? Дуварите падат, покривите сами се хвърлят в огъня, а папуците пискат като живи в жарта!

Случиха се арнаути хора тия обущари: ние ги хвърлихме в реката, те пък ни го върнаха с огъня — станахме танто за танто. Търсихме ги да ги трепем, но те изчезнаха от градчето и се не видяха.

След пожара повечето кундурджии се пръснаха и зарязаха занаята. Други неколцина си намериха нови дюкянчета, а пък аз — речи го едничък — останах без дюкян и без пари. Ходих тука, ходих там, отникъде никаква надежда. Най-сетне срещна ме Кольо Пъпката, касапина.

— Ти, Коста, доколкото разбрах, си още без дюкян. Аз ще ти дам без пари моята касапничка при едно условие: да извадиш позволение от кмета да си окачвам месото на плочника, на ченгелите, както си беше. Ако това стане, само вечер ще ми трябва дюкянчето, а през деня ти можеш да си чукаш вътре папуците.

Хванах тая сламка и с двете си ръце и се изтърсвам при кмета:

— Ти майка, ти баща! Метани ще ти правя и армагани ще ти нося като на кум, ако позволиш на Пъпката да излезе на ченгел, а пък аз да влезна в дюкяна! Изгоря ми дюкянчето, трябва да ми се помогне!

Кметът се опъна:

— Как ще вадя на ченгел Пъпката, като има от ветеринарните заповед — ченгели на плочника да се не явяват? Пусна ли Пъпката, всички ще се юрнат и хигиената пропада.

Молих се, братих, обещах лозето му да копая летно време и кметът най-сетне се съгласи:

— Добре — казва, — но ако съгласиш и Таратора.

Таратора беше властник, депутат и тъй нататък.

Отидох при него:

— Тъй и тъй.

Той каза:

— Не! Не и не!

Хелем напипах слабото му място.

— Нали — казвам — скоро ще бъдат изборите! Нашата рода е повече от четиридесет и пет човека, отделно лелините и калековите. Мога да ти ги доведа накуп, петдесет-шейсет глави да подпрат депутатската ти банка! Мога и с байрака на партията ти през чаршията да ги прекарам, ако ти на мене свършиш тая, тая нищо работица, дето те моля — за ченгела на Пъпката!

Склони.

През нощта Пъпката заби дирека на плочника, закова ченгела на дирека и окачи месото, а на другия ден всички ченгели бяха пак на старото си място. Ветеринарният не посмя да сече диреците и касапската чаршия пак излезе на открито.

Взех пари назаем, купих нова машина „Сингер”, нови калъпи, гьонове, мешини и подкарах занаята. Направих папуци всякакви: моралицки, еминии, салджицки, тулумбаджицки, черни, бели, червени, едновърхи и с два върха, с фатало и без фатало, и ги навързах на шарени вързаници пред дюкянчето, та кой как мине — забляваше се да гледа... Едни гледаха, други купуваха и работата май потегли. Годеница имах отпреди пожара, дойде ми кураж — ожених се. Взехме гола стая на кирия, с две столчета и една софрица, но нали чука ми беше в ръката — надах се да спечеля и за къща, и за маса, че и за тюфлеци да артиса. Но не щеш ли, дойде „Баки-иш“!

Една сутрин викам на Пъпката:

— Абе бай Кольо, ти ще дадеш месото, аз — зарзавата, че да отвъртиме за пладнина един гювеч!

— Бива! — рече Пъпката. — Защо да не бива. Дай пари да взема зарзавата.

Дадох му и той отиде на пазар. Забави се. По едно време връща се, носи картофи, магданоз, лук и отдалеч се провиква:

— Оди, Коста, на пазара, чудо да видиш! Гумени цървули на сергия. Без пари!

Секва ме нещо под лъжичката. Оставих чуковете и отидох. Наро-од! Не може да се мине, струпал се около една сергия, накамарена догоре с цървули. Взех един цървул, обърнах го и прочетох на табана: „Бакиш”! — гумена фабрика и тъй нататък.

— Колко пари е чифта? — запитах продавача.

— Десет лева като за тебе! Ако вземеш три чифта, мога да ти ги харижа и по осем!

Гледам цървулите, опипвам ги: де моите, белите салджицки папуци с жълти кантове и леки като перушина, де са тия лъскави топузи, тежки! Ама това си го викам аз. Народът — леки-тежки — не признава! Прости хора се събрали, очите им в лъскавото, грабят ли, грабят! Купуват, хвърлят старите цървули, обуват гумените и отиват на фотографина да си направят по една моментална с „Бакиш”. Стана ми, да ти кажа, мъчно. Не за друго, а за фотографията. Толкова години папуци правех, с такива усталъци и мераци, а едно „браво” не чух. А гумените лепезета, дето нямаше в тях нито хубост, нито усталък и човещина, от сергията — на фотографина.


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: