— Интересно съвпадение — рече той.

— Съвпадение ли?

Погледът на Глин се отмести към Лойд.

— Направихме повторен анализ на данните за вашия метеорит. Смятаме, че тежи близо десет хиляди тона. Толкова, колкото и тази пирамида. Като взехме за основа стандартните никеловожелезни метеорити, този ще има диаметър около дванайсет метра.

— Това е чудесно! Колкото е по-голям, толкова по-добре.

— Да се премести метеоритът ще е все едно да се премести тази ваша пирамида. Но не блок по блок, а наведнъж.

— Е, и? Не виждам къде е проблемът?

— Проблемът е в това, че десет хиляди тона са една изумителна тежест. Двайсет милиона фунта. И ние трябва да я пренесем през половината свят.

Лойд се усмихна.

— Най-тежкият обект, преместван някога от човечеството — това ми харесва. Човек не би могъл да желае по-добра уловка за реклама. Но не виждам проблема. След като бъде качен на кораба, можете да го докарате тук, по Хъдсън, на практика — пред входната ми врата.

— Проблемът е в това как да се качи на кораба — и най-вече как да бъдат изминати онези последни петнайсет метра от брега до товарния хамбар. Най-голямият кран на света вдига до хиляда тона.

— Ами постройте пирс и го плъзнете до кораба.

— На седем метра от брега на Исла Десоласион дълбочините са до шейсет и пет метра. Значи не може да бъде построен фиксиран пирс. А метеоритът ще потопи всеки стандартен плаващ пирс.

— Намерете по-плитко място.

— Проверихме. Няма друго място. Всъщност единствената възможна котвена стоянка е до източния бряг на острова. Между нея и метеорита се намира снежен глетчер. В средата му снегът е дълбок шейсет и пет метра. Което означава, че ще трябва да го заобиколим с вашия метеорит, за да го докараме до кораба.

Лойд изсумтя.

— Започвам да разбирам. Но защо не докараме един голям кораб там, досами брега? Най-големите супертанкери могат да натоварят половин милион тона суров нефт. Това е далеч повече от нашия товар.

— Ако изтъркаляш метеорита на кораба, той просто ще пробие дъното му. Това не е суров нефт, който най-спокойно измества водата, докато пълни танка.

— И за какво са всичките тези приказки тогава? — попита остро Лойд. — Да не би да ме подготвяш за отказа си?

Глин поклати глава.

— Тъкмо обратното. Бихме искали да се заемем с тази работа.

Лойд засия.

— Това е страхотно! И защо бяха тези мрачни приказки?

— Исках просто да ви подготвя за невероятната сложност на операцията, която искате да осъществите. И за съответстващо огромната сметка, която ще ви предоставим.

Широките черти на Лойд сякаш се смалиха.

— И тя е…?

— Сто и петдесет милиона долара. Включително чартирането на транспортния съд. Франко Музея на Лойд.

Лойд пребледня.

— Боже мой. Сто и петдесет милиона долара… — Отпусна брадичка в шепите си. — Това е…

— Седем долара и петдесет цента на фунт — рече Глин.

— Не е лошо — намеси се Макфарлън, — ако се вземе предвид, че текущата цена на един приличен метеорит е около сто долара за фунт.

Лойд вдигна глава към него.

— Така ли е?

Макфарлън кимна.

— Във всеки случай — продължи Глин, — поради необичайния характер на работата, можем да я приемем при две условия.

— Да?

— Първото е двойно осигуряване. Както ще видите от доклада, предположенията ни за разходите са съвсем консервативни. Но смятаме, че за да сме напълно сигурни, трябва да бъде осигурен двойно по-голям бюджет.

— Което означава, че операцията всъщност ще струва триста милиона долара.

— Не. Ние вярваме, че ще струва сто и петдесет, иначе нямаше да ви предлагаме тази сума. Но като се вземат предвид всички неизвестни, непълните данни, огромната тежест на метеорита, смятаме, че ще се нуждаем от поле за маневриране.

— Поле за маневриране — повтори и поклати глава Лойд. — А второто условие?

Глин измъкна папката изпод мишницата си и я постави на коляното си.

— Анкерен ключ.

— Какво е това?

— Специално конструиран авариен люк на дъното на транспортния съд, тъй че при екстремална ситуация метеоритът да може да бъде изхвърлен.

Лойд сякаш не разбираше.

— Да се изхвърли метеоритът?

— Ако той се размърда в леглото си, би могъл да потопи кораба. А стане ли това, ще се наложи да се отървем от него, при това бързо.

Докато слушаше тези думи, бледността на Лойд отстъпи място на изведнъж припламналата червенина на гнева.

— Искаш да кажеш, че стига да попаднем в буря и ще изхвърлите метеорита зад борда? Забрави го.

— Според доктор Амира, нашата математичка, шансът това да се наложи е само едно на пет хиляди.

Намеси са Макфарлън:

— Мислех си, че той плаща такава тлъста сума, защото гарантирате успех. Да се изхвърли метеоритът при буря, ми изглежда провал.

Глин го погледна.

— Нашата гаранция е, че ЕИР никога няма да се провали в своята работа. И тази гаранция е ясна и недвусмислена. Но не можем да гарантираме неща, които зависят от Бога. Непредвидимостта е присъща за природните системи. Ако внезапно се появи изключително силна буря и потопи кораба, провалът няма да е наш.

Лойд скочи на крака.

— Е, няма никакъв начин да изхвърля метеорита на дъното на океана. Тъй че няма смисъл да конструирате авариен люк.

Той направи няколко крачки встрани от двамината, спря се, скръсти ръце и се вторачи в пирамидата.

— Това е цената на играта — изгледа го Глин.

Изрече думите тихо, ала в тона му се усети пълна убеденост.

Известно време Лойд не отговори, очевидно разкъсван от вътрешна борба. Най-накрая се обърна.

— Добре — въздъхна той. — Кога започваме?

— Още днес, ако желаете. — Глин се изправи и внимателно постави папката на каменната пейка. — Тук е обзорът на подготовителните дейности, както и разбивка на свързаните с това разходи. Единственото, от което се нуждаем, е вашата благословия и петдесет милиона аванс. Както ще забележите в доклада, ЕИР ще се заеме с всички подробности.

Лойд взе папката.

— Ще се запозная с материалите преди да обядвам.

— Мисля, че ще ги намерите за интересни. А сега, най-добре е да се връщам в Ню Йорк. — Глин кимна последователно на двамината. — Господа, насладете се на пирамидата си.

След това се обърна, пресече пясъчната поляна и изчезна в гъстите сенки на кленовете.

Ели Глин седеше неподвижен зад волана на непривличащия с нищо вниманието автомобил. Следвайки инстинкта бе паркирал под такъв ъгъл, че слънцето да осветява с най-голяма сила предното стъкло и да попречи на минувачите да го виждат. Безизразно поемаше гледките и звуците на типичното предградие по Източното крайбрежие: добре поддържаните ливади, старите дървета, далечния шум на трафика.

Две сгради по-надолу се отвори вратата на малка къща в стил „Джорджия“ и от нея излезе някаква жена. Глин се напрегна почти неуловимо. Наблюдаваше внимателно как тя слиза по стъпалата пред входа, как се поколеба, а после хвърли назад поглед през рамо. Ала вратата вече се бе затворила. Тя се обърна и закрачи енергично към него с високо вдигната глава, с изправени рамене, с блеснала на следобедното слънце светлоруса коса.

Глин отвори жълтата папка, която бе оставил на седалката до себе си и разгледа снимката, прикрепена към книжата в нея. Тя беше. Хвърли папката на задната седалка и се взря отново през предното стъкло. Дори и без униформа жената излъчваше властност, компетентност и самодисциплина. И нищо не издаваше колко трудни са били последните осемнайсет месеца за нея. Това бе добре, дори много добре. Когато приближи, той спусна дясното прозорче: според предварително съставената й характеристика, изненадата даваше най-голям шанс за успех.

— Капитан Бритън? — извика той. — Казвам се Ели Глин. Бих ли могъл да разменя две думи с вас?

Тя се спря. Той забеляза, че изненадата, изписана върху лицето й, отстъпи място на любопитството. Нямаше и знак от тревога или страх; само кротка самоувереност.