Интериорът бе такъв, какъвто бе очаквал: очукана маса, тумбесто кюмбе, чернооки чиновници. Фактът, че влизаше доброволно в правителствено чилийско учреждение — колкото и да бе отдалечено — го изнервяше. Погледът му зашари неволно към таблото с омачканите листовки на най-търсени престъпници, което висеше на стената, закачено с ръждива метална скоба. „Спокойно, спокойно“, рече си той.
Митническият чиновник имаше грижливо зализана черна коса и носеше безупречна униформа. Усмихна им се и разкри уста, пълна със златни зъби.
— Моля седнете — рече на испански.
Имаше мек, женствен глас. Излъчваше някакво благоденствие, което никак не бе на мястото си в такова забутано, окаяно място.
От задната врата на митническата кантора се дочуха гласове, които се надигнаха в спор, но изведнъж стихнаха. Макфарлън изчака Глин и Бритън да седнат и ги последва, като се настани на олющен дървен стол. Кюмбето изпука, излъчваше чудесна топлина.
— Пор фавор13 — рече служителят и бутна към тях дървена кутия, пълна с цигари.
Всички отказаха, освен Глин, който си взе две. Пъхна едната между устните си, а другата мушна в джоба и рече ухилен:
— Мас тарде14.
Митничарят се наведе напред над масата и запали цигарата на Глин съд златна запалка. Глин вдиша дълбоко дима от цигарата без филтър, след това се наведе да изплюе листче тютюн. Макфарлън отмести погледа си от него към Бритън.
— Добре дошли в Чили — рече чиновникът на английски и превъртя запалката в нежните си ръце, преди да я мушне обратно в джоба на куртката си. След това премина отново на испански: — Вие сте от американския минен кораб „Ролвааг“, разбира се.
— Да — отвърна Бритън, също на испански.
С донякъде нехаен жест тя извади някакви книжа и тесте паспорти от доста оръфана кожена чанта.
— И ще търсите желязо? — попита мъжът с усмивка.
Глин кимна.
— И се надявате да намерите това желязо на Исла Десоласион?
Той се усмихна малко цинично, според Макфарлън. А може би това бе мнителност?
— Разбира се — отвърна бързешком Глин, като едва потисна кашлицата си. — Разполагаме с най-съвременното минно оборудване и хубав рудовоз. Това е високопрофесионална операция.
Леко усмихнатото лице на чиновника подсказваше, че вече бе получил информация за голямото ръждиво корито, което чакаше на входа на протока. Той дръпна документите към себе си и ги прелисти небрежно.
— Ще трябва известно време да обработим тези документи — рече той. — И навярно ще посетим кораба ви. Къде е капитанът?
— Аз съм капитанът на „Ролвааг“ — каза Бритън.
При тези й думи, веждите му направо отскочиха нагоре. Откъм задната врата се чу тътрене на крака и в канцеларията влязоха още двама чиновници с неопределен ранг. Запътиха се към печката и седнаха на една пейка до нея.
— Значи вие сте капитанът — рече чиновникът.
— Да.
Митничарят изсумтя, сведе отново поглед към документите, разлисти ги пак така небрежно и вдигна отново глава.
— А вие, сеньор? — попита и заби поглед в Макфарлън.
Намеси се Глин:
— Това е доктор Видманщетен, старши научен сътрудник. Не говори испански. Аз съм главният инженер — Ели Ишмаел.
Макфарлън усети как погледът на чиновникът се забави върху него.
— Видманщетен — повтори онзи бавно, сякаш опитваше името на вкус.
Другите двама също погледнаха към него.
Устата на Макфарлън пресъхна. Снимката му не се бе появявала в чилийските вестници поне в последните пет години. А и по онова време носеше брада. „Няма защо да се безпокоиш“, рече си на ум. По слепоочията му започна да избива пот.
Чилиецът го гледаше с любопитство, сякаш засичаше притеснението му с някакво свое, професионално шесто чувство.
— Не говори испански? — попита го чиновникът и очите му се присвиха недоверчиво.
Последва кратко мълчание. След това, Макфарлън неволно изтърси първото нещо, което му дойде на ума:
— Керо уна пута15.
Чилийците изведнъж се разсмяха.
— Той говори достатъчно испански — каза мъжът зад масата.
Макфарлън се облегна назад, облиза устни и бавно въздъхна.
Глин отново се закашля — зловеща, мъчителна кашлица.
— Извинете ме — рече той, извади мръсна кърпа, избърса брадата си, разпръсвайки с яростно движение жълтеникава слуз, след което прибра отново кърпата в джоба си.
Митничарят погледна кърпата, след това разтърка нежните си ръце.
— Надявам се да не ни носите някоя болест в този наш влажен климат.
— Няма нищо — отвърна Глин.
Макфарлън го погледна с нарастваща тревога. Очите му бяха влажни и зачервени: изглеждаше болен.
Бритън се изкашля деликатно в шепа.
— Настинка — рече тя. — Целият кораб е така.
— Само настинка ли? — попита чиновникът и веждите му се повдигнаха в неспокойна дъга.
— Ами… — отвърна Бритън и поспря. После додаде: — Лазаретът ни е препълнен…
— Няма нищо сериозно — намеси се Глин, гласът му клокочеше от слузта. — Може би малко грип. Нали знаете какво е на кораба, когато всички са наврени в едно малко пространство. — Той се засмя и смехът му премина в нов пристъп на кашлица. — Но като стана дума за това, ще се радваме да ви посрещнем на нашия кораб днес или утре, когато ви е удобно.
— Може би няма да се наложи — отвърна чиновникът, — стига документите ви да са в ред. — Прелисти ги. — Къде е разрешителното ви за минно проучване?
След като хубаво се прокашля да прочисти гърлото си, Глин се наведе над масата и извади подпечатани с релефни печати документи от сакото си. Чиновникът ги пое с връхчетата на пръстите си, погледна най-горната страница, след това прелисти останалите с опакото на ръката си. После ги остави върху очуканата маса.
— Много съм огорчен — рече той и поклати тъжно глава, — но това не е необходимият формуляр.
Макфарлън видя как двамата други чиновници тайничко се спогледаха.
— Така ли? — рече Глин.
В стаята се усети неочаквана промяна, някаква атмосфера на очакване.
— Ще трябва да донесете необходимите формуляри от Пунта Аренас — рече чиновникът. — И тогава ще мога да ги подпечатам като редовни. Дотогава ще задържа паспортите ви на отговорно пазене.
— Това са изискваните формуляри — рече Бритън, приела по-решителна позиция.
— Оставете ме аз да се погрижа за това — каза й на английски Глин. — Мисля, че искат малко пари.
Бритън пламна.
— Какво, да не би да искат подкуп?
Глин й направи жест с ръка да замълчи.
— Спокойно.
Макфарлън погледна двамината, питаше се дали онова, което вижда, бе истинско, или разиграваха театър.
Глин се обърна към митничаря, чието лице се бе изкривило във фалшива усмивка.
— Навярно — рече Глин, — ще е възможно да купим истинското разрешително и тук?
— Възможно е — отвърна чиновникът. — Но са скъпи.
Глин подсмъркна шумно, вдигна куфарчето си и го постави на масата. Макар да бе мръсно и очукано, чиновниците го гледаха със зле прикрит ламтеж. Глин щракна закопчалките и вдигна капака му, като се преструваше, че крие съдържанието му от чилийците. Вътре имаше още книжа и десетина пачки американски двайсетачки, стегнати с гумени ластичета. Глин извади половината и ги постави на масата.
— Това достатъчно ли е да се реши проблемът? — попита той.
Чиновникът се усмихна, облегна се назад и сбра пръстите си на куличка.
— Боя се, че не, сеньор. Разрешителните за минна дейност са скъпи.
Той отклони гнусливо поглед от куфарчето.
— Колко тогава?
Чиновникът се престори, че пресмята бързо на ум.
— Два пъти по толкова ще бъдат достатъчни.
Последва кратко мълчание. След това Глин бръкна в куфарчето, извади и останалите пачки и ги постави на масата.
На Макфарлън му се стори, че напрегнатата атмосфера изведнъж се разведри. Чиновникът събра парите от масата. Бритън изглеждаше обезпокоена, ала примирена. Двамината митничари до печката се усмихваха широко. Единствено изключение правеше новодошлият: поразителна фигура, която се бе вмъкнала в стаята по средата на преговорите и сега стоеше до вратата. Беше висок мъж с кафеникаво лице и остри като бръснач черти, проницателни черни очи, гъсти вежди и изострени уши, които му придаваха напрегнато, почти мефистофелско излъчване. Беше облечен в чиста, макар и избеляла униформа на чилийския военен флот и върху раменете му имаше някакви златни пагони. Макфарлън забеляза, че докато лявата му ръка бе спусната до тялото по военному, дясната бе изправена хоризонтално пред стомаха и дланта й бе извита като неволна, кафеникава запетая. Мъжът огледа чиновниците, Глин, парите на масата и устните му се свиха в лека презрителна усмивка.