Лойд отново го погледна. „Малко късничко е вече за нападение на тема етика“ — сякаш искаше да каже погледът му.

— Ще говорим за това по-късно — рече спокойно той. — А сега нека пием за него, както и ще да се нарича.

Чукнаха се с пластмасовите чаши и изпиха горещия шоколад на екс. Прелетя невидима чайка и отчаяният й писък потъна в снежната вихрушка. Макфарлън усети как топлината се разлива в стомаха му и неочакваният му гняв бързо се стопи. Светлината вече бе започнала да намалява, границте на техния малък свят бяха обрамчени с изсивяваща белота. Лойд взе чашките и ги прибра заедно с термоса в раницата си. Моментът съдържаше и известна неловкост; може би, помисли си Макфарлън, всички подобни скромни исторически мигове си приличат.

Но имаше и още една причина за усещането на неловкост. Още не бяха открили трупа. Макфарлън изпита боязън да вдигне очи от земята, да не би той да го открие; боеше се да се обърне към Пъпъп и да го попита къде беше.

Лойд изгледа още веднъж продължително изкопа пред нозете си, след което погледна часовника си.

— Хайде, Пъпъп да ни направи снимка.

Макфарлън покорно застана до Лойд, който подаде камерата на Пъпъп.

В мига, в който затворът щракна, Лойд се вдърви, а погледът му се фокусира наблизо.

— Погледни ей там — рече той и посочи зад рамото на Пъпъп, към сивокафява на цвят купчина на малка височинка, на около стотина метра от изкопа.

Отидоха до нея. Останките от скелета лежаха отчасти покрити от снега, пръснатите кости бяха натрошени, почти неузнаваеми, ако се изключат ухилените, изкривени челюсти. Наблизо имаше лопата без дръжка. Едното от ходилата бе още обуто в изгнил ботуш.

— Масънкей — прошепна Лойд.

Застаналият до него Макфарлън запази мълчание. Бяха преживели заедно толкова много. Бившият му приятел, бившият му шурей, превърнат сега в ледена купчина от натрошени кости на края на света. Как е починал? От студ? От неочакван инфаркт? Определено не е било от глад: до мулетата беше останала достатъчно храна. А каква бе причината костите му да са тъй натрошени и разхвърляни? От птиците? От някакви животни? Островът изглеждаше напълно безжизнен. А Пъпъп дори не си бе направил труда да го погребе.

Лойд се извъртя към водача им.

— Имаш ли представа какво го е убило?

Пъпъп само подсмръкна.

— Нека да отгатна. Ханукса.

— Щом вярваш на легендите, шефе — отвърна Пъпъп. — Както вече казах, аз не вярвам.

Лойд се взря изпитателно в Пъпъп. След това въздъхна и стисна рамото на Макфарлън.

— Съжалявам, Сам. За теб това сигурно е мъчително.

Постояха още миг в мълчание, клекнали около трогателните останки. След това Лойд се размърда.

— Време е да вървим — рече той. — Хауъл каза три часът и на мен никак не ми се иска да нощувам на тази скала.

— След малко — каза Сам, все още свел поглед надолу. — Първо трябва да го погребем.

Лойд се поколеба. Макфарлън се стегна, очаквайки възраженията му. Но едрият мъж кимна:

— Разбира се.

Докато Лойд събираше останките от костите на малка купчина, Макфарлън изрови камъни от дълбокия сняг и замръзналата земя с вкочанените си пръсти. Заедно оформиха пирамида върху останките. Пъпъп стоеше настрани и ги гледаше.

— Няма ли да помогнеш? — попита го Лойд.

— Аз — не. Както казах, аз съм християнин. И в Книгата пише: нека мъртвите погребват мъртъвците.

— Но не си чак такъв християнин, та да не пребъркаш джобовете му, нали?

Пъпъп скръсти ръце и върху лицето му се появи глуповата, гузна усмивка.

Макфарлън се зае отново за работа и след петнайсет минути свършиха. Стъкми груб кръст от две пръчки и го постави внимателно върху каменната купчина. След това отстъпи назад и изтупа ръкавиците си от снега.

— Кантикум градуум де профундис кламави ад те Домине — рече той шепнешком. — Почивай в мир, партньоре.

След това кимна на Лойд и поеха на изток, към бялата маса на глетчера. Небето притъмняваше и зад гърба им се оформяше поредният шквал.

Макфарлън изгледа новопостроения насипан с чакъл път, който се виеше като змия през блестящата равнина от пресен сняг. Поклати глава и се усмихна вътрешно, обзет от завистлива възхита. За трите дни след първото им слизане на острова той бе преобразен до неузнаваемост.

Последва рязко заклащане и кафето на Макфарлън се разля върху работния му арктически панталон.

— Господи! — изскимтя той, вдигна чашата си напред и обърса панталона.

Шофьорът в кабината, снажен мъжага на име Евънс, се усмихна.

— Съжалявам — рече той, — но тези „Кейтс“ не возят като лимузини.

Въпреки огромната си жълта маса и колелетата, два пъти по-високи от човек, кабината на „Кейт 785“ бе предназначена за един човек и Макфарлън седеше по турски върху малката платформа до кабината. Точно под тях мощният дизел ръмжеше и потреперваше. Нямаше нищо против. Днес бе денят. Днес щяха да разкрият метеорита.

Замисли се върху случилото се през последните седемдесет и два часа. Още през нощта, когато пристигнаха, Глин започна удивителна операция на разтоварване. Тя се провеждаше с почти безразсъдна скорост и ефективност. До сутринта най-уличаващата ги екипировка бе преместена от тежки машини до монтирани от предварително подготвени панели хангари на острова. В същото време под ръководството на Гарса и Рошфор работници от ЕИР взривиха и изравниха брега, построиха пирсове и вълноломи от трошен камък и стоманени греди, прокараха широк път от мястото на дебаркиране покрай глетчера до мястото на метеорита. И пътят вече бе отворен. Екипът на ЕИР освен това бе разтоварил някои от контейнерите с лабораториите и работилниците и ги бе преместил до района, където ги бяха разположили между металните сглобяеми бараки.

Ала докато машината „Кетърпилър 785“ заобикаляше глетчера и приближаваше мястото, Макфарлън забеляза, че най-удивителната промяна бе осъществена на шкарпа на около миля разстояние. Там цяла армия работници с тежко оборудване бе започнала прокопаването на открита шахта. Дузина бараки бяха разположени около ямата. Макфарлън усещаше периодично трусовете от врзивяванията, виждаше облаците прах, които се издигаха в небето над рудника. От едната му страна бе започнала да се издига грамада от изкопаната земна маса, а наблизо бе построен и водоем за отводняване.

— Какво става там? — изкрещя Макфарлън на Евънс, за да надвика рева на двигателя, като посочи към шкарпа.

— Мина.

— Виждам. И какво търсят?

Евънс се ухили.

— Нада18.

Макфарлън се засмя. Глин бе удивителен. Всеки, който би огледал района, щеше да си помисли, че основната им работа бе върху шкарпа; районът около метеорита изглеждаше като второстепенно по значение разтоварище за припасите и техниката.

Извърна поглед от фалшивата мина пак към пътя, който лежеше пред тях. Глетчерът искреше, сякаш извличаше светлината из дълбините си и се превръщаше в безбройни оттенъци на синьо и тюркоазено.

Предишната нощ Макфарлън изобщо не успя да заспи, ала въпреки това се чувстваше съвсем бодър. След по-малко от час щяха да узнаят. Щяха да го видят. Щяха да го докоснат.

Самосвалът отново се люшна и Макфарлън стисна здраво металното перило с едната си ръка, а с другата вдигна чашата с кафе. Е, може и да бе слънчево — колкото за промяна в обстановката — но бе адски студено. Смачка пластмасовата чашка и я мушна в джоба на якето си. Големият „Кейт“ изглеждаше почти толкова очукан, колкото и самия „Ролвааг“, но Макфарлън можеше да види, че и това бе измама: вътрешността на кабината му изглеждаше чисто нова.

— Бива си я тая машина — изкрещя той на Евънс.

— Аха — отвърна мъжът и издиша пара.

Пътят стана по-равен и „Кейт“ увеличи скоростта си. Разминаха се с друг влекач и булдозер, запътили се обратно към брега, шофьорите им махнаха весело на Евънс. Макфарлън изведнъж осъзна, че не знаеше нищо за тези мъже и жени, които работеха с тежката техника — кои бяха, какво бе мнението им за странния проект.