— Как така земята не е замръзнала? — попита Макфарлън.

Глин кимна нагоре към четирите антени.

— Облъчвахме я с инфрачервени прожектори.

— Помислили сте за всичко — рече Лойд и поклати глава.

— Нали ни плащаш тъкмо за това.

Мъжете продължиха да копаят, оформяха правилен квадрат, навлизаха надолу сантиметър по сантиметър, като от време на време вземаха проби от минерали, камъчета и пясък. Един от тях спря и вдигна някакъв назъбен предмет, с полепнал по повърхността му пясък.

— Това е интересно — рече Глин и пристъпи бързо напред — Какво е?

— Тук ме хвана на тясно — отвърна Амира. — Странно. Много прилича на стъкло.

— Фулгурит — каза Макфарлън.

— Какво?

— Фулгурит. Получава се, когато мощна светкавица удари мокър пясък. Прогаря си канал през пясъка, като го превръща в стъкло.

— Ето защо съм го наел — рече Лойд и огледа ухилен останалите.

— Ето още един — обади се друг работник.

Хората копаеха внимателно и го заобикаляха, оставяйки го да стърчи в пясъка като корен на дърво.

— Метеоритите са феромагнити — рече Макфарлън, клекна и внимателно го издърпа от пясъка с обутата си в ръкавица ръка. — Този сигурно е привлякъл сума светкавици.

Мъжете продължиха работата си, разкриха още няколко фулгурита, които увиха в хартия и положиха в дървени сандъчета. Амира прекара инструмента си над изровената повърхност.

— Още петнайсет сантиметра — рече тя.

— Преминете на четки — нареди Глин.

Двамина мъже клекнаха около изкопа, останалите заеха позиция зад тях. Макфарлън забеляза, че на тази дълбочина земята бе влажна, почти напоена с вода и че работниците не премахваха пясък, а изчеткваха кал. С напредването на изкопа сред групата настъпи мълчание.

— Направи ново замерване — прошепна Глин.

— Остават два сантиметра и половина — рече Амира.

Макфарлън се наведе напред. Двамата работници използваха твърди четки с пластмасов косъм, внимателно събираха калта в тиганчета, които подаваха на хората зад гърба си.

И ето, че четката бръсна по твърда повърхност. Двамата излязоха от изкопа и грижливо изчистиха тежката кал, като оставиха само тънък слой, който покриваше твърдата повърхност отдолу.

— Изплакнете — рече Глин.

На Макфарлън му се стори, че усети в тона му нотка на нетърпеливо очакване.

— Побързай, човече! — извика Лойд.

Един от работниците дотича, като развиваше по пътя си сноп тънък маркуч. Глин сам взе струйника, насочи го към покрития с кал метеорит и натисна спусъка. В продължение на няколко секунди не се чуваше нищо друго, освен тихото съскане на водата, която отмиваше последната кал от повърхността.

След това Глин спря струйника. Водата се оттече от оголената повърхност на метеорита. Внезапно цялата група бе обхваната от пълна парализа, поразена от електрическия миг на очакването.

А после се чу шум от изтърваната по невнимание бутилка, която тупна на влажната земя със силен тъп звук.

Палмър Лойд стоеше на ръба на прецизния изкоп в земята, приковал очи в голата повърхност на метеорита. В един миг съзнанието му блокира напълно от удивителната гледка. А след това отново дойде на себе си: усети как кръвта пулсира в слепоочията му, как гърдите му се изпълват с въздух — студеният въздух, който вледеняваше носа и бузите му. Ала непреодолимата изненада си оставаше все така силна. Той го гледаше, виждаше го, ала не можеше да повярва.

— Досущ като „Марго“-то — прошепна той и гласът му се изгуби в снежния простор.

Тишината край него бе пълна. Всички бяха онемели от потреса.

Лойд бе ходил на поклонение на всички най-големи железни метеорити в света — Хоба, Анигито, Уиламете, Жената. Въпреки големите различия във формата им, всички те имаха една и съща, издупчена като от шарка, кафеникавочерна повърхност. Всички железни метеорити си приличаха.

Но този тук беше ален. Но не, помисли си той, след като възвърна способността да мисли по-бързо: определението „ален“ не бе справедливо. Той притежаваше дълбокия, чист кадифен цвят на червен халцедон, дори беше по-богат. Всъщност това бе точно цветът на хубаво вино бордо, като онова в пестеливите чашки „Шато Марго“, с които трябваше да се задоволява на борда на „Ролвааг“.

Един глас се извиси над шокиращата тишина. В него се усещаше властна нотка и Лойд разбра, че принадлежеше на Глин.

— Искам всички да се отдръпнат от изкопа, моля.

Лойд инстинктивно усети, че никой не помръдна.

— Отстъпете назад — повтори по-остро Глин.

Този път плътният кръг от зрители се дръпна неохотно с няколко стъпки назад. След като сенките се оттеглиха, слънцето проби през тълпата и освети изкопа. Лойд още веднъж усети как дъхът му секва. На слънцето метеоритът разкри копринено-металната си повърхност, която не можеше да се оприличи на нищо друго, освен на злато. Също като златото аленият метал изглежда събираше и поглъщаше заобикалящата го светлина, светът около него помрачняваше, а той самият излъчваше приказен вътрешен ореол. Беше не само красиво, но и неизказано необикновено. И това бе негово.

Усети как го обзема неочаквана и огромна радост: от това удивително нещо, което лежеше в нозете му и от не по-малко удивителната траектория на живота му, която му бе дала възможността да го открие. Да пренесе най-големия метеорит в човешката история в музей винаги е било голяма цел. Ала сега залогът бе станал по-голям. Не беше никак случайно, че точно той — може би единственият човек на света с въображение и с ресурси — се озова тук, в този час и на това място, взрян в този очарователен предмет.

— Мистър Лойд — чу гласа на Глин. — Казах да се отдръпнете.

Вместо да стори това, Лойд се наведе.

Глин повиши тон:

— Палмър, не го прави!

Ала Лойд вече бе скочил в изкопа и краката му се приземиха точно върху повърхността на метеорита. Той веднага падна на колене, погали с връхчетата на пръстите на ръкавицата си леко вълнистата, но гладка метална повърхност. Следвайки импулса си, той се наведе и допря буза до нея.

Горе се бе възцарила кратка тишина.

— Как е на пипане? — чу да пита Макфарлън.

— Студен — отвърна Лойд и се изправи в седнало положение.

Усещаше потреперването в гласа си, усети как сълзите замръзваха по вкочанените му бузи.

— Много е студен.

Макфарлън се бе вторачил в лаптопа, който държеше на коленете си. Курсорът мигаше укорително от почти празния екран. Въздъхна и се размърда на металния си сгъваем стол, опитвайки се да заеме по-удобно положение. Единственият прозорец на „интендантството“ блестеше заскрежено, а през стените се чуваше воят на вятъра. Навън ясното време бе заменено от снеговалеж. Но вътре в бараката печката с въглища излъчваше чудесна, силна топлина.

Макфарлън зададе с мишката команда, след това изруга и затвори лаптопа. Принтерът на съседната маса замърка тихо. Той отново се размърда неспокойно. Още веднъж си припомни всички събития от сутринта. Мигът на изпълнената с благоговение тишина, Лойд, който импулсивно скочи в изкопа, Глин, който го извика с малкото му име — за първи път, доколкото Макфарлън можеше да си спомни. Триумфалното кръщене, водопадът от въпроси, който последва. И накрая — онова, което засенчваше всичко друго — смазващото чувство на недоумение. Почувства как не можеше да си поеме въздух, не можеше да диша.

Той също бе изпитал внезапното желание да скочи вътре; да докосне онова нещо, да се увери, че е истинско. Но малко се и страхуваше от него. Притежаваше такава богата окраска, беше тъй не на мястото си на фона на чернобелия пейзаж. Напомняше му на операционна маса, голямо пространство, покрито със снежнобели чаршафи и в средата му — кървав разрез. Едновременно и отблъскваше, и омайваше. И пробуждаше у него надеждата, за която отдавна смяташе, че е умряла.