Макфарлън се надигна отново и измъкна пръчката си от картата. След това извади малко, потъмняло парче желязо от джоба си, не по-голямо от топче за игра, и го постави в дупката, пробита от пръчката. Натисна го навътре и го засипа с пясък. После се изправи, взе металотърсача си и го включи. Чу се кратко, високо изпиукване. Всички го гледаха с напрегнато, изпълнено с опасения мълчание. Той отстъпи на две крачки от картата, обърна се и тръгна напред, като размахваше детектора ниско над земята. Когато премина над заровеното парче желязо, се чу изпиукване. Бушмените отскочиха изплашени назад и заговориха бързо-бързо.

Макфарлън се усмихна, каза им няколко думи и те се върнаха по местата си. Той изключи металотърсача и го подаде на вожда, който го пое с неохота. Макфарлън му показа как да го включи, след това го поведе с метлообразни движения към кръга. Чу се второ изпиукване. Вождът потрепна, но после се усмихна. Той опита отново и отново и усмивката му се разтегляше още повече, а цялото му лице заприлича на паяжина от бръчки.

— Сан’а ай! Ма гад’и! Ияяд’ми! — рече той и посочи хората си.

С търпеливата помощ на Макфарлън всеки от бушмените взе уреда си и го изпробва върху скритото парче желязо. Постепенно опасенията отстъпиха място на смеха и умозрителните спорове. Най-накрая Макфарлън вдигна ръце и всички отново наклякаха, всеки с металотърсача в скута си. Бяха готови да започнат търсенето.

Макфарлън извади от джоба си кожена торбичка, отвори я и обърна. Върху дланта му се изсипаха дузина златни крюгеррандове. Бавно и церемониално той раздаде на всеки от мъжете по една златна монета. Те ги поеха с две ръце, почтително склонили глави. Птицата руору отново захвана протяжната си песен със спускането на мрака.

Вождът отново се обърна към Макфарлън. Утре ще вдигнат лагера и ще започнат пътешествието към вътрешността на котловините Макгадикгади с машините на белия човек. Ще търсят голямото нещо, което белият човек иска. Когато го намерят, ще се върнат. Те ще кажат на белия човек къде се намира то…

Старикът изведнъж вдигна разтревожен глава към небето. Другите сториха същото, а Макфарлън ги погледна, сбърчил озадачен чело. След това сам го чу: далечно, ритмично бръмчене. Проследи погледите им към тъмния хоризонт. Бушмените вече бяха скочили на крака — досущ като птици, изпълнени с опасения. Последва бързореко, настойчиво обсъждане. Далеко в небето се появи грозд светлини, отпървом слаби, но ставащи все по-ярки. Ритмичният шум се засили. Острият като стрела лъч на прожектора се заби надолу към храсталака.

Старикът извика тихо, но тревожно, пусна златната си монета и изчезна в тъмнината. Останалите веднага го последваха. На Макфарлън му се стори, че изведнъж остана сам, взрян в неподвижния мрак на храсталака. Обърна се като обезумял, след като светлината се засили още повече. Идваше право към лагера. И сега вече можеше да види, че това бе голям вертолет „Блекхоук“, чиито витла разкъсваха нощното небе, ходовите му светлини премигваха, а големият прожектор метеше земята, докато най-сетне не го фиксира с ослепителния си лъч.

Макфарлън се хвърли в праха зад един бодлив храст и остана да лежи там, изложен на силната светлина. Бръкна в ботуша си и извади малък пистолет. Около него се изви прах, очите му запариха, а пустинните храсти се завъртяха лудешки. Вертолетът забави ход, зависна и се спусна върху открит терен до лагера, а струята от двигателите му разпръсна рой искри от огъня. След като машината се установи, върху покрива й светна ярка лампа, която окъпа района с още по-ослепителна светлина. Шумът от витлата постихна — работеха на малки обороти. Макфарлън зачака; изтри праха от лицето си без да откъсва очи от входния люк на вертолета, със зареден пистолет. Скоро вратата се отвори и навън излезе едър и солиден мъжага. Беше самичък.

Макфарлън надникна иззад храста. Мъжът беше с бермуди в цвят каки и памучна риза, а върху масивната си бръсната глава бе нахлупил шапка „Тили“. В единия от прекалено големите джобове на бермудите му се полюляваше нещо тежко. Мъжът закрачи към Макфарлън.

Макфарлън бавно се надигна, като остави храсталака между себе си и хеликоптера, и насочи пистолета към гърдите на мъжа. Ала това изглежда не направи впечатление на непознатия. Макар че беше в сянка и само силуетът му се очертаваше от светлините на вертолета, на Макфарлън му се стори, че видя как зъбите му проблясват в усмивка. Спря се на пет крачки разстояние. Трябва да бе висок най-малко метър и деветдесет и пет — Макфарлън не бе сигурен дали бе срещал някога толкова висок мъж.

— Трудно може да те открие човек — рече мъжът.

Макфарлън долови в ниския, резониращ глас носовите нотки на акцента от Източното крайбрежие на Щатите.

— Кой, по дяволите, си ти? — отвърна с въпрос, без да сваля насочения пистолет.

— Запознанствата са далеч по-приятни, когато оръжията са прибрани.

— Тогава извади пищова от джоба си и го хвърли на земята — рече Макфарлън.

Мъжът се засмя и извади онова, което издуваше джоба му: не беше пистолет, а малък термос.

— Нещо, с което да пропъдим студа — рече той и го вдигна. — Искаш ли да пийнеш с мен?

Макфарлън хвърли око към вертолета, ала единственият друг човек на борда му бе пилотът.

— Отне ми цял месец да спечеля доверието им — рече тихо той, — а ти ги разпиля на майната им. Искам да знам кой си и защо си тук. И дано да е за добро.

— Боя се, че не е за добро. Твоят съдружник Нестор Масънкей е мъртъв.

Макфарлън сякаш изведнъж се вцепени. Ръката, с която държеше пистолета, бавно се отпусна.

— Мъртъв ли?

Мъжът кимна.

— Как е станало?

— Правил е онова, което и ти правиш. Всъщност не знаем как точно е станало. — Той посочи с ръка. — Да се преместим до огъня, а? Не очаквах нощите в Калахари да са тъй хапливо студени.

Макфарлън тръгна към огъня, отпуснал пистолета до бедрото си; в съзнанието му бушуваха противоречиви чувства. Забеляза разсеяно, че струята на вертолета бе издухала картата му и бе разкрила желязната бучка.

— И така, каква е връзката ти с Нестор? — попита той.

Мъжът не отговори веднага. Вместо това той се огледа наоколо — видя дузината металотърсачи, захвърлени от бягащите бушмени, златните монети в пясъка. Наведе се и вдигна парченцето желязо, претегли го на ръка и го вдигна пред лицето си. След това отново погледна Макфарлън.

— Значи отново търсиш метеорита Окаванго?

Макфарлън не отвърна нищо, но стисна по-здраво пистолета.

— Познавал си Масънкей по-добре от всекиго другиго. Необходима ми е помощта ти да завършим проекта му.

— И какъв точно е бил този проект? — попита Макфарлън.

— Боя се, че казах всичко, което мога да кажа за него.

— А аз се боя, че чух всичко, което исках да чуя. Единственият човек, комуто ще помогна оттук нататък, съм самият аз.

— И аз тъй подочух.

Макфарлън пристъпи бързо напред, ядът му отново кипна. Мъжът вдигна ръка в знак на примирие.

— Най-малкото, което можеш да сториш, е да ме изслушаш.

— Не съм чул още дори името ти и, честно казано, не ми се и иска. Благодаря, че ми донесе лошата новина. А сега защо не се върнеш във вертолета си и не вървиш по дяволите?

— Извинявай, че не се представих. Аз съм Палмър Лойд.

Макфарлън се засмя:

— Да бе, аз пък съм Бил Гейтс.

Но едрият мъж не се смееше, а само се усмихваше. Макфарлън се взря по-добре в лицето му, всъщност правеше това за първи път.

— Господи — рече шепнешком.

— Може би си чул, че строя нов музей.

Макфарлън поклати глава.

— Нестор за теб ли работеше?

— Не. Но дейността му наскоро привлече вниманието ми и бих желал да довърша започнатото от него.

— Виж какво — каза Макфарлън и мушна пистолета в пояса си. — Това не ме интересува. Нестор Масънкей и аз се разделихме преди много време. Но убеден съм, че всичко това ти е известно.

— Хайде да поговорим за това на чаша пунш? — И без да изчака отговор той се настани край огъня — като бял човек, седна направо в праха — разви капачката на термоса и наля чаша с димящото питие. Предложи я на Макфарлън, който поклати нетърпеливо глава.