— Аз ще ти кажа какво трябва — рече високо Лойд. — Трябва да го изкопаем адски бързо от земята и да го превозим в международни води, преди чилийците да са дочули за това. Можеш да го изучаваш по-късно.

— Доктор Макфарлън, може би аз ще съм в състояние да опростя нещата — рече Глин. — Съществува едно нещо, от което се интересувам най-много. Опасен ли е?

— Знаем, че не е радиоактивен. Предполагам, че може да бъде отровен. Повечето метали са отровни в една или в друга степен.

— Колко отровен?

Макфарлън сви рамене.

— Палмър го докосна и е още жив.

— Той ще е последният човек, който го е докосвал — отвърна Глин. — Издадох разпореждане никой и при никакви обстоятелства да не влиза в пряк контакт с метеорита. — Замлъкна за миг и продължи: — Нещо друго? Възможно ли е да съдържа някакви вируси?

— Той е седял там милиони години, тъй че всякакви извънземни микроби би трябвало отдавна да са се разпръснали. Може би си струва да се вземат проби от почвата и да се съберат мъх, лишеи и други растения от терена, за да се види дали няма нещо необичайно.

— Какво би трябвало да търсим?

— Мутации, може би, или признаци за излагане на токсини или тератогени.

Глин кимна.

— Ще говоря с доктор Брамбъл за това. Доктор Амира, някакви съображения за свойствата на метала? Метал е, нали?

Чу се ново схрускване на бонбон.

— Да, доста вероятно, след като има феромагнитни свойства. Не се окислява, също като златото. Не мога обаче да разбера как един метал може да бъде червен. Доктор Макфарлън и аз тъкмо обсъждахме необходимостта да се вземе проба.

— Проба ли? — попита Лойд.

Цялата стая притихна от променения му тон.

— Разбира се — рече след малко Макфарлън. — Това е стандартна процедура.

— Значи ще отрежете парче от метеорита ми?

Макфарлън погледна Лойд, сетне — Глин.

— Има ли някакъв проблем в това?

— Адски си прав, има проблем — каза Лойд. — Това е музеен експонат. Ще го изложим на показ. Не искам да бъде къртен или дупчен.

— На света не съществува намерен голям метеорит, от който да не са били вземани проби. Говорим само за извличане със свредел на около петкилограмова проба. Това ще е достатъчно за всички тестове, за които човек може да се сети. Върху толкова голямо парче може да се работи с години.

Лойд поклати глава.

— В никакъв случай.

— Трябва да го направим — възрази бурно Макфарлън. — Няма начин да се изследва метеорита без да го изпаряваме, стопяваме, излъскваме, издраскваме. Като се има предвид размера на това нещо, пробата ще е като капка в цяла кофа вода.

— Това да не е Мона Лиза — промърмори Амира.

— Това е забележка на невежа — нахвърли й се Лойд. После се сепна и въздъхна. — Да се разрязва ми се струва като… ами като светотатство. Не можем ли да го оставим просто като мистерия?

— Категорично не — рече Глин. — Трябва да знаем повече за него, преди да разреша преместването му. Доктор Макфарлън е прав.

Лойд го изгледа свирепо, лицето му се наля с кръв.

— Преди ти да разрешиш преместването му ли? Чуй ме, Ели. Аз се съобразявах с вашите правила. Играх вашата игра. Но нека едно нещо да бъде ясно: аз плащам сметката. Това е моят метеорит. Ти подписа договор да ми го доставиш. Обичаш да дрънкаш за това, че никога не си се провалял. Ако този кораб се завърне в Ню Йорк без метеорита, ти ще си се провалил. Прав ли съм?

Глин го погледна. След това заговори спокойно, досущ както би говорил с дете:

— Мистър Лойд, вие ще получите своя метеорит. Искам само да съм сигурен, че това ще стане без някой да пострада излишно. Не искате ли и вие същото?

Лойд се поколеба.

— Разбира се.

Макфарлън бе удивен колко бързо Глин принуди Лойд да заеме отбранителна позиция.

— Тогава всичко, което аз искам, е да действаме внимателно.

Лойд облиза устните си.

— Въпросът е в това, че цялата операция спря. Защо? Метеоритът е червен. Е, питам аз: какво като е червен? Мисля, че това е страхотно. Нима всички сте забравили за онзи приятел с разрушителя? Времето е единственото нещо, с което не разполагаме тук.

— Мистър Лойд! — обади се Пенфолд, вдигнал умолително радиостанцията, също като просяк, протегнал чаша за милостиня. — Вертолетът. Моля ви!

— По дяволите! — извика Лойд. След миг се обърна. — Добре, за Бога, вземайте пробата си. Но запушете дупката така, че да не се забелязва. И го направете бързо. Докато се върна в Ню Йорк, искам този кучи син да е вече на път.

Той излезе с широка крачка от бараката, следван по петите от Пенфолд. Вратата се затръшна с трясък подире им. Минута, може би две, в бараката бе пълна тишина. След това Амира се изправи.

— Хайде, Сам — рече тя. — Да издупчим негодника.

След топлината на бараката вятърът навън режеше като с нож. Макфарлън трепереше, докато следваше Амира към склада и си мислеше с копнеж за сухата жега на Калахари.

Контейнерът бе по-дълъг и по-широк от останалите, мръсен отвън, чист и просторен — вътре. В полумрака меко светеха монитори и подредени по лавиците диагностични уреди, захранвани от главния генератор в съседната барака. Амира отиде до голяма метална маса, върху която имаше сгънат триножник и високоскоростна, преносима сонда. Ако не бе кожената й презрамка, Макфарлън никога не би рекъл, че е особено „преносима“. Изглеждаше като базука от двайсет и първи век.

Амира я потупа нежно.

— Как да не си пада човек по тези високотехнологични играчки, предназначени да трошат разни неща? Погледни тази хубавица. Виждал ли си нещо подобно?

— Не и толкова голяма.

Макфарлън видя как умело я разглоби и прегледа частите й. Доволна, тя я събра с щракване, пъхна щепсела накрая на дебелия кабел в контакта и провери машината.

— Виж само това. — Тя вдигна дълъг, жесток на вид метален, кух вал, издут в единия си край и с малки топчици като на бухалка. — Десет карата изкуствени диаманти само в това парче.

Тя натисна един бутон и електронният патрон се освободи с изщракване. Преметна сондата през рамо, изсумтя, натисна спусъка й и помещението се изпълни с дълбоко, гърлено ръмжене.

— Време е да пробием една дупчица — рече ухилена.

Излязоха от склада с екипировката и тръгнаха в полумрака. Макфарлън развиваше кабела подире й. Над изкопа с оголения метеорит бе издигната невзрачна на вид барака, която го скриваше от погледа. Вътре набор халогенни лампи къпеше плиткия изкоп в хладна светлина. Глин вече стоеше на ръба на изкопа и се взираше в него, в едната си ръка държеше радиостанция; дребната му фигура се открояваше релефно на светлината.

Застанаха до Глин досами изкопа. Облян от светлина, метеоритът под краката им грееше почти ален на цвят — като прясна рана. Амира свали ръкавиците си, взе триножника от Макфарлън, бързо нагласи краката му и монтира сондата в леглото й.

— Това нещо притежава страхотна смукателна система — рече тя и посочи колектора под машината. — Изсмуква всяка прашинка. Дори металът да е отровен, това няма да има значение.

— Въпреки това ще евакуираме района — рече Глин, който вдигна радиостанцията и заговори бързешком. — И, не забравяйте, стойте на достатъчно разстояние. И не го пипайте.

Даде знак на работниците да излязат.

Макфарлън наблюдаваше как Амира включи захранването, провери индикаторните лампички отстрани на сондата и сръчно я позиционира над метеорита.

— Изглежда така, сякаш си го правила и преди — отбеляза той.

— Адски прав си. Ели ме накара да повторя тази процедура десетина пъти.

Макфарлън погледна Глин.

— Тренирали сте го, така ли?

— Всяка стъпка — отвърна Амира, извади голямо устройство за дистанционно управление и започна да го калибрира. — И не само това. А всичко. Той планира всичките ни проекти като нахлуване във вражеска територия. Денят „Д“20. Скъсваш си задника от тренировки, защото ще разполагаш с възможността само на един опит с истинското нещо. — Тя се отдръпна назад и духна в дланите си. — Боже мой, да беше видял огромната желязна топка, която Ели ни караше да изкопаваме отново и отново и да я търкаляме през всякакви препятствия. Наричахме я „Голямата Берта“21. Ох, как само я намразих тази проклета скала.