Отвъд извисилия се купол Лойд можеше да види как монтират първите блокове на пирамидата на Хефрет II — малка пирамида от Старото царство. Усмихна се малко тъжно при спомена за първото си пътуване до Египет и за византийските си номера при взаимоотношенията му с правителствените чиновници: врявата, характерна за Кийстоунските полицаи, вдигната за куфарчето, пълно със злато, което никой не можеше да вдигне, както и всички останали подробности на отегчителната мелодрама. Тази пирамида му струва повече, отколкото би желал да похарчи: е, нямаше много общо с Хеопсовата, но въпреки това бе доста впечатляваща.

Мислите за пирамидата му напомниха какъв вой предизвика покупката му в археологичния свят, затова хвърли поглед към вестникарските статии и кориците на списанията, поставени в рамки на близката стена. „Къде изчезнаха всичките тези произведения на изкуството?“ — питаше една от статиите, придружена от гротескова карикатура на Лойд, изографисан с шавливи очички и нахлупена шапка, скрил миниатюрна пирамида под тъмното си наметало. Погледна другите заглавия: „Хитлер на колекционерството“ гласеше едно; а до него бяха всички останали, които заклеймяваха последната му покупка: „Оспорваните кости: палеонтолозите са възмутени от продажбата“. И корицата на „Нюзуик“: „Какво бихте направили с трийсет милиарда? Отговор: купувате света.“ Цялата стена бе покрита с такива изрезки, пискливи изрази на отрицателите, на самозваните пазители на културния морал. Лойд намираше всичко това за безкраен източник на забавление.

От плоското пултче, вградено в писалището му, се чу приятен камбанен звук, последван от гласа на секретаря му:

— Мистър Глин е дошъл за среща с вас, сър.

— Поканете го.

Лойд не си направи труда да прикрие възбудата в тона си. Не се познаваше с Ели Глин, а и се оказа учудващо трудно да го накара да му се яви лично.

Взря се внимателно в мъжа, който влезе в кабинета му без куфарче в ръка, с безизразно, загоряло от слънцето лице. В продължение на дългата си и плодотворна кариера в бизнеса Лойд бе разбрал, че първоначалното впечатление, ако бъде внимателно преценено, бе изключително разкриващо. Погледът му попи късо подстриганата кестенява коса, квадратната челюст, тънките устни. Преди всичко този мъж изглеждаше неразгадаем като Сфинкса. У него нямаше нищо забележително, нищо, което да издава същността му. Дори сивите му очи бяха като забулени, предпазливи, неподвижни. Всичко у него изгледаше обикновено: обичаен ръст, обичайно телосложение, приятен външен вид, без да е хубавец, добре облечен, но не и конте. Единственото необичайно нещо у него, помисли си Лойд, бе как се движеше. Обувките му не издаваха никакъв шум, дрехите му не шумоляха, крайниците му се движеха леко и лесно в пространството. Плъзгаше се в стаята като елен през гора.

И, разбира се, в справката за него нямаше нищо необикновено.

— Мистър Глин — каза Лойд, пристъпи към него и се ръкува. — Благодаря ви, че дойдохте.

Глин кимна мълчаливо, раздруса подадената му ръка нито прекалено дълго, нито прекалено късо, стисна я нито прекалено отпуснато, нито в трошащия кости мачо-стил. Лойд се почувства леко обезпокоен: изпитваше затруднение да си състави онова безценно първо впечатление. Разтвори широко ръка към прозореца, в който се виждаха разпръснатите, наполовина довършени строежи.

— Е, какво мислите за моя музей?

— Голям е — отвърна Глин без да се усмихне.

Лойд се разсмя.

— Това е „Гети“1 на музеите за естествена история. Или скоро ще стане — с трикратно по-голямо дарение.

— Интересно е, че сте решили да го разположите тук, на сто мили от града.

— Малко високомерно, не намирате ли? Всъщност правя услуга на Нюйоркския музей за естествена история. Ако бяхме построили това нещо там, щяхме да ги изритаме от бизнеса до един месец. Но тъй като разполагаме с най-голямото и с най-доброто от всичко, те и без друго ще се ограничат да приемат единствено пристигнали на екскурзия ученически групи. — Лойд пак се изсмя. — Хайде, Сам Макфарлън ни очаква. Пътьом ще ви покажа всичко.

— Сам Макфарлън ли?

— Той е моят експерт по метеоритите. Е, бих рекъл, че засега е наполовина мой, но работя по въпроса. Все още е твърде рано.

Лойд хвана Глин под лакътя — материята на добре скроения, но безличен костюм бе по-добра, отколкото бе очаквал — и го поведе обратно към входа на кабинета си, после — надолу по извита кръгла рампа от гранит и полиран мрамор, по дълъг и широк коридор към копието на Кристъл палас. Тук шумът бе далеч по-голям, екотът на стъпките им се прекъсваше от викове, от постоянния ритъм на пневматичните чукове и неравномерния вой на дрелките.

С почти неприкрит ентусиазъм Лойд посочи едно от местата, покрай които минаваха.

— Това там е Диамантената зала — рече той и махна с ръка към голямо подземно пространство, обвито във виолетов ореол. — Открихме, че на хълма са били правени стари разкопки, тъй че прокарахме тунели навътре, за да изложим експонатите в напълно естествена среда. Това е единствената зала, посветена изключително на диамантите. Ала след като се сдобихме с трите най-големи екземпляра в света, това ни се стори подходящо. Сигурно сте чули как отмъкнахме „Синия мандарин“ от „Де Беерс“2 току под носа на японците?

Той се засмя злобно, като си спомни за това.

— Чета вестници — отвърна сухо Глин.

— А тази зала — продължи Лойд, който ставаше все по-оживен, — ще приеме Галерията на изчезналия живот. Странстващият гълъб, птицата додо от Галапагоските острови, дори и мамут, изкопан от сибирските ледове, все още напълно замразен. Открили са стрити лютичета в устата му — останки от последното му ядене.

— Четох и за мамута — рече Глин. — Май имаше някакви престрелки в Сибир подир тази придобивка?

Въпреки остротата на въпроса му, тонът на Глин бе благ, без всякакъв намек на порицание, затова Лойд изобщо не се забави с отговора.

— Ще се учудите, мистър Глин, колко бързо страните се отказват от тъй нареченото си културно наследство, когато се намесят големи суми пари. Ето, ще ви покажа какво имам предвид.

Той насочи госта си с ръка напред, минаха под недовършена арка, покрай която се въртяха двамина работници с предпазни каски, а оттам влязоха в дълга затъмнена зала. Лойд запали осветлението, след това се обърна ухилен.

Пред тях се простираше подобна на кал, но втвърдена повърхност. По нея се виждаха два чифта малки следи. Сякаш някой бе минал преди циментът на пода да се е втвърдил.

— Отпечатъците Летоли — рече почтително Лойд.

Глин не отвърна нищо.

— Най-старите отпечатъци от хуманоиди, открити досега. Помислете си само: нашите двукраки предци са ги оставили преди три и половина милиона години, докато са пресичали влажна вулканична пепел. Те са уникални. Преди да бъдат открити, никой не е подозирал, че австралопитекът е вървял изправен. Това са най-ранните доказателства за зората на човечеството, мистър Глин.

— Институтът „Гети“ за запазване на останките сигурно би се заинтересувал от тази придобивка — рече Глин.

Лойд се вгледа по-внимателно в спътника си. Беше изключително трудно да проникне в него.

— Виждам, че сте си свършили домашната работа. Хората от „Гети“ искаха да оставят отпечатъците заровени на място. Но колко дълго мислите, че биха могли да просъществуват така, като се има предвид състоянието, в което се намира Танзания? — Поклати глава. — От „Гети“ платиха един милион да ги заровят отново. Аз платих двайсет милиона, за да ги докарам тук, където от тях могат да се възползват изследователите и безброй посетители.

Глин огледа строежите.

— Като стана дума за изследователи, къде са учените? Виждам доста работници, но твърде малко учени.

Лойд махна с ръка.

— Наемам ги, когато имам нужда от тях. В повечето случаи знам какво искам да купя. Но когато му дойде времето, ще наема най-добрите. Ще организирам екип, който да обиколи всички музейни настоятелства в страната и най-добрите просто ще спринтират насам. Това ще е равносилно на похода на генерал Шърман към морето. Нюйоркският музей даже няма да се усети какво го е връхлетяло изневиделица.