И докато гледаше това парченце, дошло от космоса, той изведнъж проумя какво би искал да прави през останалия си живот.

Ала това бе преди много години. Сега се опитваше да мисли колкото е възможно по-малко за онези дни на идеализъм. Погледът му се отклони към заключеното куфарче на седалката до него, в което бе опърпаният дневник на Нестор Масънкей. Опита се да мисли по-малко и за него.

Светофарът светна зелено и той зави в тясна еднопосочна улица. Това бе месарският район, свит в най-далечния ъгъл на Уест Вилидж. Вратите на стари складове зееха широко отворени и яки мъжаги внасяха и изнасяха от камионите разфасовано месо. В далечния край на улицата, сякаш за да се възползват от близостта си до това място, имаше няколко ресторанта с имена като „Горещо прасе“ и „Задният двор на чичо Били.“ Гледката бе пълен контраст на изваяната от хром и стъкло главна квартира на „Лойдс холдингс“ на Парк авеню, откъдето идваше. „Чудесно място за седалище на корпорация — помисли си Макфарлън, — особено ако се заминава с фючърси на свински шкембета.“ Два пъти провери адреса, записан на листчето върху таблото.

Намали, след това бавно паркира лендроувъра в дъното, до един склад. Изгаси двигателя, излезе на влажния, пропит с миризма на месо въздух, и се огледа. На половин пресечка по-нататък бе спрял боклукчийски камион, който преживяше тежко товара си. Дори и от разстояние го лъхна мирисът на зеления бълвоч, който се стичаше по задната му броня. Това бе вонята, уникална за боклукчийските камиони в Ню Йорк; който я е подушил веднъж, никога повече не я забравя.

Пое дълбоко дъх. Срещата още не бе започнала, а се усещаше вече напрегнат, съпротивителните му сили нарастваха. Чудеше се какво бе разказал Лойд за него и за Масънкей на Глин. Нямаше всъщност голямо значение — онова, което не знаеха, щяха да го научат твърде скоро. Клюките се носеха по-бързо и от нашествениците, които търсеше по земята.

Издърпа тежкото куфарче от задната седалка, след това затвори и заключи вратата на лендроувъра. Пред него се издигаше нечистата фасада от началото на века, масивна сграда, която заемаше почти цялото разстояние между двете пресечки. Погледът му пробяга по десетината етажа и се спря върху табелата с надпис „Прайс и Прайс, разфасовка на свинско, инк.“ Боята бе изличена от времето. Макар прозорците на долните етажи да бяха зазидани, той видя новата метална дограма и остъкляване на по-горните.

Единственият вход изглежда бе товарният портал. Той натисна звънеца встрани от него и зачака. След няколко секунди се чу тихо изщракване и вратите се отвориха, безшумно движейки се на смазаните си лагери.

Озова се в слабо осветен коридор, който свършваше пред други метални врати, много по-нови, обрамчени с клавиатури за кодове за достъп и сканиращо устройство. Като приближи, вратите се отвориха и през тях пристъпи с атлетична пружинираща стъпка дребен, мургав и набит мъж с анцуг с надпис на Масачузетския технологичен институт. Имаше къса, къдрава, посребрена на слепоочията коса. Очите му бяха тъмни и умни, а самият той излъчваше сърдечност, която не бе никак характерна за бизнесменския дух.

— Доктор Макфарлън? — попита мъжа с дружелюбно изръмжаване и протегна ръка. — Аз съм Мануел Гарса, строителен инженер в ЕИР.

Хватката му бе удивително лека.

— Това ли е седалището на корпорацията? — попита Макфарлън с неодобрителна усмивка.

— Предпочитаме да бъдем анонимни.

— Е, поне не ви се налага да ходите надалеко, ако ви се дояде бифтек.

Гарса се засмя мрачно.

— Не и ако човек го обича алангле.

Макфарлън го последва през отворената врата. Озова се в пещероподобна зала, осветена ярко от халогенни лампи. Цели декари бяха заети от стоманени маси, подредени в дълги, равни редици. Върху тях бяха поставени множество етикирани предмети — купчини пясък, камъни, стопени реактивни двигатели, разкъсани парчета метал. В залата се суетяха техници в лабораторни престилки. Един мина покрай тях, понесъл с бели ръкавици парче асфалт тъй внимателно, сякаш носеше китайска ваза от времето на династията Мин.

Гарса проследи погледа на Макфарлън и после погледна часовника си.

— Разполагаме с няколко минути. Искате ли да ви разведа?

— Защо не? Винаги съм обичал да се ровя из вехтории.

Гарса си проправяше път, кимайки на колегите си. Спря се пред необичайно дълга маса, покрита с усукани черни парчета скали.

— Знаете ли какво представляват?

— Това е пахохо. Чудесни екземпляри. Нещо като вулканични бомби. Вие, момчета, да не строите и вулкан?

— Не — отвърна Гарсия. — Просто взривихме един.

Той кимна към един умален модел на вулканичен остров в далечния край на масата — изцяло завършен, с град, с каньони, с гори и планини. Бръкна под масата и натисна някакъв бутон. Чу се кратко виене, стенещ звук и вулканът започна да бълва лава, която започна да се стича по склоновете и да пълзи към умаленото градче.

— „Лавата“ е специално създадена за случая метилова целулоза.

— Това е далеч по-хубаво от влакчето от детството ми.

— Правителството на една страна от третия свят потърси помощта ни. Спящ вулкан бе изригнал на един от островите им. Езерото от лава се надигало в кратера и било на път да изригне и да се насочи право към този град с шейсетхилядно население. Нашата задача беше да спасим града.

— Странно, не съм чел нищо подобно в новините.

— Изобщо не беше странно. Правителството не искаше да евакуира града. Той е едно от офшорните данъчните райчета. Предимно — пари от наркотици.

— Може би е трябвало да го оставите да изгори — както Содом и Гомор.

— Ние сме инженерна фирма, не ни занимава моралният статус на клиента.

Макфарлън се разсмя, усетил леко облекчение.

— И тъй, как го спряхте?

— Блокирахме ей тези две долини със земни свличания. После пробихме дупка във вулкана с мощни експлозиви и насочихме струята на изригналата лава към другата страна на острова. Използвахме междувременно значителна част от невоенните запаси от семтекс4. Цялата лава се изля в морето и създаде почти хиляда акра нова територия, която нашият клиент би могъл да разработи. Това не можа да го компенсира изцяло за сметката, която му представихме. Но му помогна донякъде.

Гарса продължи нататък. Минаха покрай няколко маси, върху плотовете им стояха парчета от самолетен фюзелаж и стопена електроника.

— Самолетна катастрофа — обясни Гарса. — Бомба на терористи.

След което махна небрежно с ръка.

Когато стигнаха до дъното на залата, Гарса отвори малка бяла врата и поведе Макфарлън през няколко стерилно чисти коридори. Макфарлън можеше да чуе шума на пречистващите въздуха машини; подрънкването на ключове; почувства странния ритмичен шум под краката си.

След това Гарса отвори нова врата и Макфарлън се спря слисан. Пространството пред него бе обширно — високо поне колкото шестетажна сграда и над седемдесет метра дълго. Покрай стените на залата стърчеше истинска гора от високотехнологична екипировка: „батареи“ дигитални камери, кабели категория 5, обширни „зелени екрани“ за прожектиране на визуалните ефекти. До една от стените бяха паркирани половин дузина открити лимузини линкълн от началото на шейсетте години — издължени, с тумбести страни. Във всяка от колите седяха по четири грижливо облечени манекена — по двама на предните, и по двама — на задните седалки.

Средата на огромното пространство бе заета от модел на градско кръстовище, изпълнен с най-големи подробности — включително до работещите светофари. От двете му страни се издигаха фасади на сгради с различна височина. Покрай асфалтовия път се виеше канавка, в която бе монтирана системата за теглене с винчове; единият край на проволката бе завързан за предната броня на друг линкълн, в който също бяха заели местата си четири манекена. Леко нагъната зелена ивица от изкуствени чимове обрамчваше пътя. Той свършваше при надлез, на който стоеше самият Ели Глин с мегафон в ръка.