Дочу, че застаналият до него Найдълман казва нещо. Обърна се, задъхан, опитваше се да успокои разтуптялото се сърце.

— Извинете?

— Казах, че знам за това, че малко се интересувате от парите. Но исках да сте наясно, че според споразумението, което предлагам, вие ще получите половината от съкровището, без да се броят разходите. В замяна на това, че поемам целия финансов риск, аз ще получа Меча на Архангел Михаил. Това означава, че вашият дял ще е някъде в рамките на милиард долара.

Хач преглътна.

— Прав сте. Наистина не давам пет пари.

Пак последва пауза, след която Найдълман вдигна бинокъла си да огледа обвития от мъглата остров.

— Защо е винаги в мъгла?

— Има достатъчно причини — отвърна Хач, доволен от смяната на темата. — Мощният прилив около острова отклонява студеното Лабрадорско течение към топлото течение откъм нос Код и когато те се срещнат, се получава гъста мъгла. Понякога островът е обвит от тънка мъглица, а понякога мъглата изцяло го всмуква в себе си.

— Какво повече би искал един пират? — промърмори Найдълман.

„Няма да продължи дълго“, помисли си Хач. Опита се да отклони вниманието си към съскащата покрай борда вода, към соления мирис на въздуха, към студената медна обшивка на щурвала, който стискаше. Погледна към Найдълман и забеляза, че на бузата му потрепва някакъв мускул. Той самият също изпитваше силно вълнение — от друг характер, не по-малко съкровено.

Вълмата мъгла наближиха. Хач запази мълчание, опитваше се да насочи лодката към плъзналите към тях пръсти на мъглата, тъй неправдоподобна на хоризонта, който бе напълно ясен. Намали газта, след като носът на лодката заби в полумрака. Лепкавата влага ги обгърна сякаш изведнъж. Малин усети как капчиците кондензат започват да се стичат по кокалчетата на свитите му ръце и по врата му.

Напрегна се да прогледне през мъглата. Далечни, тъмни очертания се появяваха и веднага се стопяваха. Намали още хода. Можеше да дочуе в тишината шума на прибоя, звъна на буя, който предупреждаваше моряците да се държат настрани от опасните рифове. Обърна лодката малко по на север, за да излезе откъм подветрения бряг на острова. Най-неочаквано се появи очертанието на желязна товарна стрела, която се мержелееше на около двеста метра откъм левия борд — изкривена от бурите и проядена от ръжда.

Найдълман пое дълбоко въздух и вдигна бинокъла към очите си, ала лодката пак навлезе във вълмо мъгла и островът отново изчезна. Засили се студеният вятър, забръска ситен дъждец.

— Можем ли да приближим още?

Хач насочи лодката към рифовете. След като преминаха откъм подветрената страна на острова, прибоят намаля и вятърът постихна. Изведнъж излязоха от кръга на мъглата и островът се възправи пред тях с цялото си великолепие.

Хач насочи лодката успоредно на рифовете. Найдълман стоеше на кърмата и не откъсваше очи от бинокъла, стиснал отдавна забравената лула между зъби; раменете му потъмняваха от дъжда. След като насочи носа на лодката към морето, Хач даде ръчката на газта в неутрално положение и я остави на дрейф. Едва тогава се обърна към острова, за да го види сам.

Тъмните, ужасни очертания на острова, които тъй неизменно присъстваха в паметта и в кошмарите му, сега отново се издигаха пред него на живо. Беше само черен силует на фона на сивото море и небе: с форма на някаква необикновена, килната маса, с постепенен наклон, който се издигаше от подветрената страна до високия скалист наветрен склон, а по средата сушата се издигаше като гърбица. Прибоят се разбиваше в ската и вреше около подводните рифове, които обрамчваха острова и вдигаха ситна мъглица от пръски и пяна, сякаш диря, оставена от минаваща лодка. Беше дори по-мрачен, отколкото го помнеше — гол, премитан от вятъра, дълъг километър и осемстотин и широк около осемстотин метра. Един-единствен деформиран смърч се издигаше на каменистия бряг от подветрената страна; върхът му — поразен от някогашна светкавица, а разперените клони — като протегнатите към небето пръсти на стара вещица.

Навсякъде бяха пръснати едрите корпуси на дяволски машинарии — издигаха се сред високите треви и шипките: старинни парни компресори, винчове, вериги, парни котли. От едната страна на стария смърч имаше няколко очукани бараки — килнати и без покриви. Хач видя в далечния край на плажа гладките и заоблени форми на скалите, наричани „китовите гърбове“, по които той и Джони се бяха катерили преди повече от двайсет и пет години. До най-близките скали лежаха разпръснати потрошените скелети на няколко големи лодки, облъскани и разбити от безбройните бури, палубите и ребрата им бяха начупени и пръснати по гранитните балвани. На излъсканите от времето табели, разположени на всеки трийсетина метра над отметката за нивото на най-високия прилив, се четеше:

В първия миг Найдълман остана безмълвен.

— Най-сетне — рече с въздишка той.

Минаха няколко минути, през които лодката оставаше в дрейф. Найдълман свали бинокъла си и се обърна към Хач:

— Докторе?

Хач се бе подпрял на щурвала и се опитваше да надделее над спомена. Ужасът го обземаше като морска болест. Дъждецът барабанеше по прозорците на ходовата рубка, жално биеше камбаната на буя. Ала и нещо друго бе примесено с ужаса, нещо ново: съзнанието, че там, долу, наистина имаше съкровище — че дядо му не е бил пълен глупак, като е съсипал три поколения от семейството си за нищо. В един миг той разбра какво щеше да бъде решението му: последният отговор, който дължеше на дядо си, на баща си и на брат си.

— Доктор Хач? — повика го отново Найдълман.

Хлътнатините по лицето му блестяха от влагата.

Хач пое на няколко пъти дълбоко дъх и си наложи да отпусне яката хватка на щурвала.

— Да обиколим ли острова? — рече той като с усилие поддържаше равен тона си.

Найдълман пак го погледна. След това кимна и вдигна отново бинокъла.

Хач даде газ, зави към морето, излезе от подветрената страна и пое срещу вятъра. Караше на малък ход, с три възела скорост, избягваше „китовите гърбове“ и другите скали — ужасяващите пътни знаци, които бяха току до тях.

— Изглежда доста непристъпно място — рече Найдълман. — По-непристъпно, отколкото си го бях представял.

— Тук няма естествено пристанище — отвърна Хач. — Островът е заобиколен от рифове и има ужасен висок прилив. Подложен е на въздействието на открития океан и всяка есен го връхлитат жестоки щормове. Прокопани са толкова много тунели и шахти, че голяма част от острова е наводнена и неустойчива. Дори по-лошо — някои от фирмите са използвали експлозиви. Под земята има неизбухнал динамит, детонационни капсули и Бог знае още какво, което само чака да гръмне.

— Какъв е онзи потънал кораб? — попита Найдълман и посочи масивната усукана метална конструкция, която се надигаше над хлъзгавите, покрити с водорасли скали.

— Баржа от времето на дядо ми. Била е закотвена в морето с плаващ кран, североизточният вятър я връхлетял и я изхвърлил на камъните. След като океанът най-после я хванал, нямало повече какво да се спасява. Това е бил краят на усилията на дядо ми.

— Дядо ви оставил ли е някакви архиви? — попита Найдълман.

— Баща ми ги унищожи. — Хач преглътна трудно. — Дядо ми е банкрутирал заради този остров и баща ми цял живот мразеше всичко, свързано с него. Дори преди нещастния случай.

Гласът му потрепери и той стисна щурвала, вторачен напред.

— Извинете — рече Найдълман и чертите на лицето му се посмекчиха. — Дотолкова съм погълнат от всичко това, че понякога забравям за личната ви трагедия. Простете ме, ако задавам нетактични въпроси.

Хач продължи да се взира пред носа на лодката.

— Няма нищо.

Найдълман замълча и Хач му бе благодарен за това. Нямаше нищо по-болезнено от туй да слушаш обичайните баналности от добронамерени люде, особено пък онези, които започваха с „Не се самобичувай, вината не е била твоя“.