Откъм носилката се дочу стон и друсането продължи отново.

Час по-късно Хач вече стоеше в празната операционна зала и вдишваше мириса на бетадин и на кръв. Раненият Кен Фийлд бе в съседния бокс и с него се бе заел най-добрият хирург на Бангор. Краката му не можеха да се възстановят, но човекът щеше да оцелее. Работата на Хач бе приключена.

Той пое дълбоко дъх, след това бавно издиша в опит да изхвърли с него и натрупалите се през деня отрови. Пак пое дъх, после — отново. Накрая се отпусна на операционната маса, наведе се напред и притисна силно юмруци върху слепоочията си. „Това не биваше да се случва“, нашепваше някакъв глас в съзнанието му. След това се сети как си седеше на „Плейн Джейн“ и спокойно си хапваше обяда, как си играеше с чайките и от всичко това му призля. Самообвиняваше се, че не бе на острова, когато се случи инцидентът, че е оставил екипите да заработят преди офисът и екипировката му да бъдат на място. За втори път се бе оказал неподготвен, за втори път подцени могъществото на острова.

„Никога повече“, помисли си бесен той. „Никога повече.“

След като възвърна спокойствието си, в съзнанието му нахлу друга мисъл. Днес бе първият ден, в който стъпи на остров Рагид след смъртта на брат си. По време на аварийната ситуация нямаше време да помисли. А сега, в затъмнената операционна, насаме с мислите си, му бе необходимо да събере цялото си самообладание, за да потисне пристъпа на треперене, който заплашваше да го обземе.

Дорис Боудич, лицензирана дилърка на недвижими имоти, бързо изкачи стъпалата на „Оушън лейн“ номер пет. Старите дъски на верандата изскърцаха под неочакваната тежест. Докато се навеждаше напред, за да вкара ключа във входната врата, по ръката й към китката се плъзнаха със звън множество сребърни гривни — той напомни на Хач за камбанките на шейна. Последва кратка борба с ключа, след което тя завъртя дръжката и отвори вратата с малко театрален жест.

Хач я изчака да пристъпи прага, след което я последва в хладната, тъмна къща. Усети влизането си като мигновен удар в слабините: същата миризма на стар чам, на нафталин и на дим от лула. Макар да не бе вдишвал този мирис двайсет и пет години, едва не се върна назад, да излезе на слънце, след като тази силна миризма от детството му заплашваше да сломи всичките му защитни сили.

— Е, това е! — чу се оживеният глас на Дорис, която затвори вратата зад тях. — Стара и красива е, нали? Винаги съм казвала, че е жалко да стои затворена толкова дълго! — Облечената изцяло в розово жена достигна средата на стаята и се завъртя. — Как смятате?

— Хубава е — рече Хач и направи предпазливо крачка напред. Приемният салон бе същият, какъвто го помнеше в деня, когато майка му най-сетне вдигна ръце и заминаха за Бостън; тапицираните с кретон фотьойли, старото канапе с платнена тапицерия, гравюрата на бойния кораб „Лиандър“ над камината, пианото „Херкаймер“ и кръглото столче пред него, килимът с ресни.

— Водният резервоар е зареден — продължи без да се съобразява с чувствата му Дорис, — прозорците са измити, електричеството е включено и пропановата бутилка — напълнена.

Отброяваше свършената работа с дългите си пръсти с яркочервени нокти.

— Изглежда много добре — произнесе разсеяно Хач.

Отиде до пианото и прокара ръка по клавишите, спомни си зимните следобеди, когато се мъчеше с някоя от написаните в две части инвенции на Бах. До него на лавицата стоеше дъска за играта „Монополи“, чието покривало отдавна бе изгубено, а розовите, жълти и зелени правоъгълничета на „парите“ за играта бяха изхабени и с подгънати краища от безбройните състезания. На рафта над тях се виждаха няколко мръсни тестета карти, пристегнати с ластичета. Хач усети отново силна болка, като си спомни как играеха покер с Джони, използвайки кибритени клечки вместо чипове, острите им спорове коя фигура бе по-висока — фулът или кентът. Всичко си беше тук, всеки болезнен спомен си бе на място; беше като някакъв музей на спомените.

Когато навремето заминаха, не взеха със себе си нищо друго, освен дрехите. Отначало възнамеряваха да отсъстват само месец. След това месецът се превърна в сезон, после в година, а скоро старата къща избледня като далечна мечта: затворена, непосещавана, неспоменавана, ала въпреки всичко — очакваща обитателите си. Хач отново се запита защо ли майка му не я продаде, дори след като в Бостън изпаднаха в тежко положение. Чудеше се и на собствената си, дълбоко спотаена причина за същото нежелание да го стори, при това много време след смъртта на майка си.

Влезе във всекидневната и отиде до еркерния прозорец, откъдето погледът му се плъзна към безкрайната синева на океана, който блещукаше на утринната светлина. Някъде там, на хоризонта, се намираше и остров Рагид, вече потънал в покой, след като бе взел първата си жертва от четвърт век насам. След нещастния случай Найдълман бе обявил прекратяване на операцията за един ден. Погледът на Хач се отмести от морето към моравата пред къщата, която се спускаше от нея до самия бряг. Напомни си сам, че нямаше нужда да прави това. Съществуваха и други места, където да отседне, които нямаше да го натоварват допълнително със спомени. Ала те нямаше да са в Стормхейвън. Докато пътуваше насам сутринта, забеляза може би десетина работници на „Таласа“, струпани пред единствения пансион в града, всичките готови да наемат петте налични стаи. Въздъхна. След като вече бе дошъл тук, трябваше да приеме и направи всичко.

На слънчевите лъчи танцуваха рояци прашинки. Застанал пред прозореца, Хач можеше да усети как времето сякаш се разтваря. Спомни си как бе къмпингувал на същата тази ливада с Джони, как спалните им чували бяха проснати върху влажната и уханна трева, как брояха нощем звездите.

— Получихте ли писмото ми миналата година? — сепна го гласът на Дорис. — Боях се, че се е изгубило.

Хач се извърна от прозореца и се опита да схване онова, което жената му бе казала, сетне се отказа и отново се върна назад във времето. Ето там, в ъгъла бе наполовина завършената дантелена покривка за кресло, избеляла до пастелен цвят. Лавицата с книгите на баща му — на Ричард Хенри Дейна, Мелвил, Слоукъм, Конрад, биографията на Линкълн от Сандбърг, както и две лавици, заети от английските исторически романи на майка му. Под тях имаше купчина оръфани списания „Лайф“, жълта редичка от „Нешънъл джиографик“. Пое към трапезарията, а дилърката, шумолейки с роклята си, го последва.

— Доктор Хач, знаете колко е скъпо да се поддържа стара къща като тази. Винаги съм твърдяла, че е прекалено голяма за сам човек…

Тя придружи последната си мисъл с ослепителна усмивка.

Хач бавно обходи стаята, ръката му се плъзна по разтегателната маса, а погледът му пробяга по хромолитографиите на Одюбон на стените. Мина в кухнята. Там още си стоеше старият хладилник, обшит с дебели хромирани лайсни. На вратата му с магнитче бе закрепено листче хартия — пожълтяло и с подвити краища. Собствената му невръстна ръка бе написала върху него: „Мамо, моля те за ягоди!“ Надникна в къта за закуска, видя очуканата маса и пейките край нея, свидетели на безброй битки за лакомства и на разлято мляко; споменът за баща му, изправен и величествен в центъра на целия приятелски кръг, как им разказваше морски истории с провлечения си глас, докато вечерята му изстиваше. А по-късно около масата бяха само двамата с майка му — склонила от мъка глава, утринното слънце свети в побелялата й коса, а в чашата й с чай капят сълзи.

— Както и да е — долетя отново гласът, — онова, за което ви писах, бе за младата двойка от Манчестър с двете деца. Чудесна двойка. Няколко лета подред наемат къщата на Фигинс и търсят да купят нещо свое.

— Разбира се — отвърна разсеяно Хач.

Кътът за закуска гледаше към задната морава, където ябълковите дръвчета изглеждаха подивели и неподрязани. Спомни си за летните утрини, когато мъглата обгръщаше полето и елените идваха от гората да ядат ябълки, като пристъпваха предпазливи, уплашени по тревата.