Хач завърза дингито, изтича по пирса и пое нагоре по неравната пътека. Стигна до базовия лагер, мина покрай навеса с материали и влезе в бараката с надпис „Медицински пункт“, любопитен да види новия си кабинет. Беше спартански обзаведен, но приятен, миришеше на скоро отрязан шперплат, на етилов спирт и на поцинкована ламарина. Той обходи фургона, възхити се на новата екипировка, учуден и доволен, че Найдълман бе купил само най-доброто. Кабинетът бе напълно оборудван, като се почне от заключените шкафове, пълни с техника и с лекарства, и се свърши с електрокардиограф. Даже бе твърде добре оборудван: в шкафчетата Хач намери колоноскоп и свръхсъвременен гайгеров брояч, както и сума скъпи на вид високотехнологични прибори, чието предназначение не можеше да отгатне. Сглобяемата барака сама по себе си бе по-голяма, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Имаше чакалня, стая за прегледи, дори лазарет с две легла. В дъното й бе малкото апартаментче, в което Хач можеше да нощува при лошо време.

Хач излезе навън и пое към „Остров–1“, като внимателно избягваше коловозите и браздите, оставени при пренасянето на тежката техника. В командния център завари Найдълман, Стрийтър и инженерката Сандра Магнусен, приведени към някакъв екран. Магнусен приличаше на малък, напрегнат бръмбар, лицето й бе оцветено в синьо от екрана на компютърния терминал, а върху дебелите лещи на очилата й пробягваха редовете на излизащата информация. Тя изглеждаше през цялото време като въплъщение на самата деловитост и Хач почувства инстинктивно, че не харесваше повечето хора, включително и лекарите.

Найдълман вдигна глава и кимна.

— Прехвърлянето на информация от „Сцила“ приключи преди няколко часа — рече той. — Сега завършваме симулационния модел на помпите.

Той се отдръпна настрани, за да даде възможност на Хач да погледне терминала.

Магнусен сбърчи чело.

— Наред ли е всичко? — попита Найдълман.

— Да — въздъхна инженерката. — Не. Е, не знам още. Компютърът сякаш се държи малко несигурно.

— Обясни по-подробно — рече Найдълман.

— Работи малко мудно, особено при тестовете за аварийно спиране. А и погледнете тези данни за отклоненията. Самата мрежа на острова показва, че всичко е нормално. Ала има отклонения от симулацията, която разиграхме на борда на „Серберъс.“ И дори още по-голямо отклонение от теста, който пуснахме снощи.

— Но нали е в рамките на допустимото?

Магнусен кимна.

— Сигурно има някаква аномалия в алгоритъма на проверките.

— Това е учтивият начин да се каже, че в програмите има недостатъци. — Найдълман се обърна към Стрийтър. — Къде е Уопнър?

— Спи на „Серберъс“.

— Събуди го.

Найдълман се обърна към Хач и му кимна към вратата. Двамата излязоха навън, в спусналата се омара.

— Искам да ти покажа нещо — рече капитанът.

И без да изчака отговор, отвори обичайната си страхотна крачка: дългите му крака профучаваха из високата трева, а подире му се носеше дим от лула и чувството на увереност. На два пъти го спираха служители на „Таласа“; изглежда ръководеше няколко операции едновременно с хладнокръвна точност. Хач с мъка го следваше и не му оставаше време да се огледа наоколо. Вървяха по обезопасена с въжета пътека, сертифицирана като безопасна от сървейърите на „Таласа“. Тук и там над стари шахти и опасни терени бяха прехвърлени къси алуминиеви мостчета.

— Хубава сутрин за разходка — рече задъхан Хач.

Найдълман се усмихна.

— Хареса ли ти кабинетът ти?

— Всичко е напълно готово и изпълнено в блестящ стил. Благодаря. В него мога да обслужвам цяло село.

— В известен смисъл ще ти се наложи да правиш точно това — долетя отговорът.

Пътеката се издигаше по склона към гърбицата в средата на острова, където бяха разположени повечето от старите шахти. Над калните им търбуси стърчаха алуминиеви платформи и малки товарни стрели. Тук главната пътека се разклоняваше на няколко също обезопасени с въжета пътечки, които се виеха около старинните шахти. След като кимна на един самотен сървейър, Найдълман избра една от централните пътечки. Минута по-късно Хач се озова до ръба на зееща дупка. Ако се изключат двамината техници в далечния й край, които правеха измервания с някакъв непознат за Хач инструмент, шахтата изглеждаше същата, като дузината други наоколо. Над краищата й висяха храсталаци и трева, потъваха в тъмнината и почти закриваха ръба на прогнила греда. Възбуденият Хач се наведе напред. Долу не се виждаше нищо друго, освен пълен мрак. От невидимите дълбини се издигаше гъвкав шланг с метални пръстени и с огромен диаметър, виеше се като змия по калната земя по пътя си към далечния западен бряг.

— Това е шахта, ясно е — рече Хач. — Жалко, че не си взех кошницата за пикник и томче стихове.

Найдълман се усмихна, извади от джоба си сгънат лист с компютърна разпечатка и го подаде на Хач. Разпечатката бе на дълга колонка с дати и някакви числа до тях. Една от двойките бе маркирана с жълт флумастер: 1690 плюс минус 40.

— Датировката с въглерод–14 бе извършена рано тази сутрин в лабораторията на „Серберъс“ — рече Найдълман. — И това са резултатите.

Той потупа с показалец върху маркираната дата.

— И какво означава това?

— Това е тя — отвърна тихо Найдълман.

Последва кратко мълчание.

— Наводнената шахта? — Хач сам се изненада от нотката на недоверие в тона си.

Найдълман кимна.

— Истинската. Дървеният материал, използван за укрепването й е бил отсечен някъде около 1690-а година. Всички останали шахти са датирани между 1800-а и 1930-а година. Не може да има никакво съмнение. Това е Наводнената шахта, проектирана от Макалън и построена от екипажа на Окъм. — Той посочи една по-малка дупка на около трийсетина метра. — А ако не греша, онова е Бостънската шахта, прокопана 150 години по-късно. Може да се съди за това по постепенния й наклон след първоначалния вертикален тунел.

— Но как можахте да намерите истинската Наводнена шахта толкова бързо? — Хач бе поразен. — Защо никой досега не се е сетил за датиране с въглерод–14?

— Последният човек, който е копал на острова, е бил дядо ти — в края на четиридесетте години. А датирането с въглерод е изнамерено десетина години по-късно. Това е просто едно от многото технологични предимства, с които трябва да се справяме през следващите дни. — Той махна с ръка над Шахтата. — Ще започнем строителството на Ортанк този следобед. Частите му вече са на кея и очакват да бъдат сглобени отново.

Хач се намръщи.

— Ортанк ли, какво е това?

Найдълман се засмя.

— Това е нещо, което направихме за спасителна операция в Корфу миналата година. Наблюдателен пункт, построен върху голяма сондажна кула. Един от екипа ни от миналата година бе запален любител на Толкин17 и прякорът си остана. Пунктът е съоръжен с винчове и сензорни устройства с дистанционно управление. Ще можем да погледнем направо в гърлото на звяра — и в буквален смисъл, и по електронен път.

— А за какво е този шланг? — кимна Хач към шахтата.