— Да, ама нищо не може да се сравни с първата любов, нали, Мал? — изхихика Дони и му намигна изпод спуснатата до очите рижава коса. — Тя е още тук. Но както и да е, ще трябва да се поогледаш другаде, щото тя се…

Изведнъж на Хач му дойде твърде много да слуша за Клеър.

— Задържам опашката — прекъсна го той.

— Ами да. Ще се видим по-късно.

Дони размаха вилицата си, отново ухилен, и сръчно отхвърли слой водорасли, за да разкрие нов ред блестящи червени омари.

„Значи Дони се нуждае от работа“ — помисли си Хач, докато се отправяше към масата с почетните гости. „На «Таласа» няма да й навреди да наеме неколцина от местните“.

Намери си място между Бил Банс, редакторът на местния вестник, и Бъд Роуел. Капитан Найдълман седеше през два стола до кмета Джаспър Фицджералд и местния свещеник Уди Клей. По-нататък до Клей се бе разположил Лайл Стрийтър.

Хач погледна с любопитство към двамата местни жители. Бащата на Джаспър Фицджералд бе собственик на погребалното бюро и синът му несъмнено го бе наследил. Фицджералд, едва надхвърлил петдесетте, бе румен мъж с извити мустаци, с тиранти със закопчалки тип „крокодил“ и дълбок баритон, който се носеше като тътен от контрабас.

Погледът на Хач се отмести към Уди Клей. „Очевидно е външен“, помисли си Малин. Клей бе почти пълен антипод на Фицджералд. Имаше мършавата фигура на аскет, а това впечатление се засилваше от хлътналото му, одухотворено лице на светец, току-що излязъл от пустинята. Ала в погледа му се съдържаше свадлива, силна напрегнатост. Хач забеляза, че не се чувстваше удобно на почетната маса; бе човек, който би ви говорил с тих тон, сякаш не иска другите да ви чуят — това бе очевидно от тихия му разговор със Стрийтър. Хач се питаше какво ли говореше свещеникът, та шефът на екипа да се чувства толкова неудобно.

— Видя ли вестника, Малин?

Бил Банс прекъсна мислите на Хач с характерния си мързелив и провлачен глас. Като младеж Банс бе гледал в местното кино „Първа страница“25. И оттогава възгледите му как би трябвало да изглежда един вестникар не се бяха променили.

Ръкавите му винаги бяха навити, дори и в най-студените дни, а толкова дълго бе носил зелена козирка, че днес челото му изглеждаше сякаш лишено от нея.

— Не, не съм — отвърна Хач. — Не знаех, че е излязъл.

— Излезе тази сутрин — каза Банс. — Уф, мисля, че ще ти хареса. Лично аз написах уводната статия. С твоя помощ, разбира се.

Той докосна с показалец носа си, сякаш искаше да каже: „Дръж ме в течение и аз ще осигурявам появяването на добрите новини.“ Хач си отбеляза вечерта да мине през супермаркетчето да си вземе един брой.

Погледът му се отмести по-нататък и забеляза Кай Естенсън, собственик на железарския магазин, Тайра Томпсън, директорката на свободната библиотека — не беше остаряла и с един ден от времето, когато ги гонеше с Джони от сградата за това, че разправят вицове и се хилят прекалено високо. „Май ще излезе вярно твърдението, че оцетът действа запазващо“, помисли си той. Сетне в един миг позна бялата глава и увисналите рамене на доктор Хорн, неговия стар учител по биология, който стоеше досами входа на павилиона. Хач бе изненадан и изпита облекчение, че го вижда още жив.

Хач се извърна към Бъд, който изсмукваше една омарова щипка.

— Разкажи ми за Уди Клей — рече Хач.

Бъд хвърли щипката в най-близката купа.

— За преподобния Клей ли? Той е свещеникът ни. Чух, че някога бил хипи.

— Откъде е? — попита Хач.

— Някъде около Бостън. Дойде преди двайсетина години да проповядва и реши да остане. Говори се, че когато облякъл расото, изоставил голямо наследство.

Бъд разряза сръчно опашката на рака и измъкна месото цяло. В тона му прозвуча колебание, което озадачи Хач.

— И защо е решил да остане тук? — попита Хач.

— О, навярно мястото му се е харесало. Нали знаеш как става?

Бъд замлъкна и очисти докрай месото от опашката.

Хач хвърли поглед към Клей, който вече не разговаряше със Стрийтър. Докато изучаваше напрегнатото му лице, мъжът изведнъж се извърна, обърна се към Бъд Роуел, но видя, че бакалинът бе тръгнал да търси още омари. С периферното си зрение видя, че свещеникът се изправя от масата и приближава.

— Малин Хач? — рече мъжът и протегна ръка. — Аз съм преподобният Клей.

— Приятно ми е да се запознаем, преподобни.

Хач се изправи и стисна студената ръка.

Клей се поколеба за миг, сетне посочи празния стол.

— Може ли?

— Ако Бъд не възразява, нямам нищо против — рече Хач.

Свещеникът отпусна неудобно ъгловатата си фигура върху малкия стол, костеливите му колене щръкнаха почти до ръба на масата, след което обърна големите си внимателни очи към Хач.

— Видях цялата тази работа на остров Рагид — започна той с тих глас. — Пък се и чуваше. Цялото това чукане и блъскане — денем и нощем.

— Май си приличаме с пощите — отвърна Хач, като се опита тонът му да прозвучи безгрижно, а и не знаеше накъде бие пасторът. — Никога не спим.

Ако думите му развеселиха Клей, той не го показа.

— Тази операция сигурно струва на някого много пари — рече той и повдигна вежди, за да стане ясно, че това бе въпрос.

— Имаме инвеститори — отвърна Хач.

— Инвеститори — повтори Клей. — Това е когато някой ти дава десет долара и се надява да му върнеш двайсет.

— Може и така да се каже.

Клей кимна.

— Моят баща също обичаше парите. Само че това нито го направи по-щастлив, нито увеличи живота му и с един час. Когато почина, аз наследих всичките му акции и ценни книги. Счетоводителят ги наричаше „портфейл.“ Когато надникнах в него, намерих тютюневи, минни компании, които са разкопавали цели планини, дърводобивни фирми, които са изсичали до голо девствени гори.

Докато говореше, той не сваляше очи от Хач.

— Разбирам — произнесе неуверено Малин след кратко мълчание.

— Баща ми е давал на тези хора пари с надеждата, че ще му върнат двойно повече. И тъкмо това е ставало. Те са връщали два, три или четири пъти повече. И после всичките тези неморални печалби станаха мои.

Хач кимна.

Клей сведе глава и сниши още тона си.

— Мога ли да попитам какво точно богатство вие и вашите инвеститори се надявате да спечелите от всичко това?

Нещо в начина, по който свещеникът произнесе думата „богатство“, накара Хач да стане още по-предпазлив.

— Нека просто да речем, че става дума за седемцифрена сума — отвърна той.

Клей бавно кимна.

— Аз съм прям човек — започна той. — И не ме бива по празните приказки. Не можах да се науча как да поднасям любезно нещата, затова ги изричам по най-добрия начин, по който мога. Това търсене на съкровище не ми харесва.

— Съжалявам да го чуя — отвърна Хач.

Клей примигна и отново го погледна напрегнато.

— Не ми харесва, че всичките тези хора се изсипаха в града и хвърлят купища пари.

Още от началото Хач се бе подготвил за възможността от подобен обрат в разговора. И сега, когато го чу, усети необичайно облекчение.

— Не съм убеден, че другите жители на града споделят вашето презрение към парите — рече спокойно той. — Много от тези хора са били бедни през целия си живот. Те не са разполагали като вас с лукса да изберат сами бедността.

Лицето на Клей се изопна и Хач забеляза, че бе засегнал болно място.

— Парите не са онази панацея, за която хората ги смятат — продължи свещеникът. — Знаете го не по-зле от мен. Тези хора имат свое достойнство. Парите ще съсипят този град. Ще съсипят лова на омари, ще съсипят спокойствието, ще съсипят всичко. А и във всеки случай най-бедните няма да видят и петак от тези пари. Те ще бъдат изтласкани от разрастването на града. От „прогреса“.

Хач не отговори. От една страна, той разбираше какво има предвид Клей. Щеше да бъде тъжно, ако Стормхейвън се превърнеше в поредния свръхзастроен, прекалено скъп летен курорт. Но това бе малко вероятно, независимо дали „Таласа“ щеше да успее, или не.