Той наведе леко глава, опъна лакът и нападна. Фигурата отстъпи, но в последния момент ръката с ножа се завъртя и направи дълбок разрез от лакътя до рамото на Смитбак. Той се извъртя с вик на изненада и болка — и в този момент усети болезнената студена стомана, която се заби дълбоко в долната част на гърба му.

Сякаш щеше да продължава да се спуска навътре вечно, забивайки се в самите му вътрешности и пронизвайки го с болка, подобна на която бе изпитвал само веднъж в живота си. Той отвори уста, залитна към пода в опит да се махне; усети ножа да излиза, после отново да се забива. Почувства внезапна мокрота на гърба си, сякаш някой изливаше топла вода върху него.

Като събра всичките си сили, той се изправи на крака, хвана отчаяно нападателя си и го заудря с голи ръце, разкървавявайки носа му. Ножът удряше отново и отново кокалчетата му, но Смитбак вече не го усещаше. Фигурата отстъпи пред безогледната му ярост. Това беше неговата възможност и Смитбак се обърна, готов да тръгне към кухнята. Но подът сякаш се накланяше неестествено под стъпалата му и при всяко поемане на въздух в гърдите му се чуваше странен бълбукащ звук. Той се олюля в кухнята, задъхвайки се, и като се опитваше да пази равновесие, задраска с пръсти да отвори чекмеджето с ножовете. Но точно когато успя да го отвори, видя върху плота да пада сянка… и между плешките му се стовари пореден ужасен удар. Опита се да се извърти, но ножът продължи да се надига и пада, да се надига и пада, и пурпурното проблясване на острието се замъгли, когато светлината започна да не му достига…

Вратата на асансьора се отвори и Нора излезе от него в коридора. Беше показала добро време и с малко късмет Бил още щеше да е на кушетката, може би разтворил онзи роман на Такъри, от който цяла седмица не спираше да се възторгва. Тя внимателно крепеше кутията с тортата в ръце, докато ровеше за ключа си; той със сигурност се беше досетил къде е отишла, но беше трудно да се подготви изненада за първата годишнина на някого…

Нещо не беше наред. Тя беше до такава степен заета с мислите си, че й отне една минута да осъзнае какво е: вратата на апартамента им зееше широко отворена.

В този момент някой излезе. Позна го. Дрехите му бяха мръсни и подгизнали от кръв, а в ръката си държеше окървавен нож. Докато стоеше и гледаше към нея, ножът падна шумно на пода.

Инстинктивно, без да мисли, тя пусна тортата и ключовете и се втурна към него. От съседните врати наизскачаха съседи, гласовете им се издигаха, пълни със страх и ужас. Странната мъжка фигура се наведе и взе ножа, но Нора блъсна ръката му настрана и заби юмрук в стомаха му. Той побесня и я запрати към отсрещната стена на коридора, като блъскаше главата й в мазилката, докато тя не се свлече на пода. Пред очите й танцуваха кръгове, когато го видя да се олюлява над нея с вдигнат нож. Изви се в мига, когато той замахна; после я ритна яростно в главата, вдигайки отново ножа. В коридора отекна силен писък. Но Нора не можа да го чуе; вече нямаше никакви звуци, само неясни образи. А после и те изчезнаха.

Лейтенант Винсънт Д’Агоста стоеше в претъпкания коридор пред вратата на тристайния апартамент. Той размърда рамене в кафявия си костюм, опитвайки се да отлепи изпотените си ръце от полиестерната риза. Беше много разгневен, а гневът не беше добро нещо. Щеше да повлияе върху всичко, което правеше, да понижи способността му за наблюдение.

Той си пое дълбока глътка въздух и го издиша, сякаш се опитваше да изпусне и гнева с въздуха.

Вратата на апартамента се отвори и отвътре излезе слаб, прегърбен мъж с нещастен кичур коса на темето, който влачеше след себе си екипировка и буташе напред алуминиев сандък, закрепен на колелца.

— Свършихме, лейтенант. — Мъжът взе една клавиатура от друг офицер и напусна, последван от помощника си.

Д’Агоста погледна часовника си. Три след полунощ. Работата на екипа на местопрестъплението беше отнела много време. Бяха вложили допълнително усърдие. Знаеха, че той и Смитбак бяха извървели дълъг път заедно. Дразнеше го начинът, по който минаваха покрай него с наведени глави и как го поглеждаха косо, питайки се как ли приема всичко. И дали ще се откаже от случая. Много детективи по убийствата биха го направили — дори само поради факта, че това щеше да повлече процес. Не изглеждаше добре, когато прокурорът те сложи на пейката на свидетелите. „Убитият е бил ваш приятел? Не е ли това доста интересно съвпадение?“ Беше усложнение, от което един процес не се нуждае, и обвинителят мразеше, когато това се случваше.

Но Д’Агоста нямаше намерение да оставя това така. Не. Пък и това беше един отворен-и-затворен случай. Престъпникът направо си беше осъден, беше им, така да се каже, в ръчичките. Оставаше само да го намерят.

Последният от екипа на криминолозите излезе от апартамента и си тръгна, оставяйки Д’Агоста сам с мислите му. Той остана за минута в празния коридор, като се опита да успокои опънатите си нерви. След това надяна чифт латексови ръкавици, нахлупи мрежичката за коса около оплешивяващото си теме и тръгна към отворената врата. Усети, че леко му прилошава. Тялото беше преместено, разбира се, но нищо друго не бе докоснато. Можеше да види там, където коридорът правеше чупка, само отрязък от стаята отвъд и езеро от кръв на пода; кървави следи от стъпки; отпечатъци от ръце, осеяли боядисаната в кремаво стена.

Прекрачи внимателно кръвта и спря пред дневната. Кожен диван, два стола, прекатурена масичка за кафе, още кървави петна върху персийския килим. Бавно отиде до средата на помещението, като местеше внимателно краката си, обути в обувки с дебели каучукови подметки, спря, обърна се и се опита да възстанови сцената в ума си.

Беше помолил криминалистите да вземат голямо количество проби от кървавите петна; имаше сложно преплетени мотиви, които той искаше да разплете, отпечатъци от стъпки през кръвта, следи от ръце, наслоени върху други следи. Смитбак се беше борил дяволски; нямаше начин престъпникът да не е оставил ДНК на мястото.

На пръв поглед престъплението изглеждаше просто. Това бе неорганизирано, объркано убийство. Извършителят влиза с оригинален ключ. Смитбак е в дневната. Убиецът го удря силно с ножа, което веднага поставя Смитбак в неизгодно положение, след което двамата започват да се борят. Борбата се пренася в кухнята — Смитбак се опитва да се въоръжи: чекмеджето с ножове беше наполовина отворено, с кървави следи по дръжката и плота. Не бе успял обаче да се докопа до нож, за съжаление. Бил е намушкан отново отзад през това време. Борили са се още малко. При което Смитбак е ударен много лошо, потича кръв по пода, виждаха се следи от боси крака. Но Д’Агоста беше напълно сигурен, че престъпникът също е кървял през това време. Кръв, паднали косми и влакна, оставени по време на борбата, може би пръсната слюнка. Всичко това го е имало и той беше убеден, че криминалистите го бяха открили. Дори бяха отрязали и взели парче от дъските на пода, включително няколко с белези от нож; бяха откъртили парчета гола стена, бяха взели отпечатъци от всички повърхности, бяха събрали всяко влакънце, което можаха да открият, дори мъх и песъчинки.

Очите на Д’Агоста продължиха да блуждаят, в ума му не спираше да се върти филмът на престъплението. Накрая Смитбак загубва толкова много кръв, че останал без всякакви сили, дава на убиеца възможност да нанесе последния удар: според патолога, ножът е минал през сърцето и се е забил на повече от сантиметър в пода. Престъпникът го беше завъртял яростно, за да го измъкне, разцепвайки дъската. При тази мисъл Д’Агоста усети, че се изпълва с нова вълна гняв и скръб. Тази дъска също бе изрязана.

Не че цялото това внимание към подробностите щеше да направи нещата по-различни — те вече знаеха кой е убиецът. И все пак винаги беше добре доказателствата да са повече. Човек никога не знае на какви съдебни заседатели може да се натъкне в този побъркан град.