След петнайсет минути тя спря в края на стара каменна стена, която времето и стихиите не бяха пощадили и сега се ронеше между невъзмутимите вековни дънери. Грохотът на Манхатън беше избледнял до звука на вятъра, стенещ в короните на дърветата. Слънцето беше потънало зад хълма и гневно оранжево зарево къпеше октомврийското небе. Хладината на нощта се спусна и я обгърна с враждебен полъх. Нора почувства, че я побиват тръпки. Плъзна поглед по скупчените около нея дебели стволове, студените скални блокове и коварните дупки, пръснати наоколо. Изглеждаше почти невъзможно на най-градския от всички острови да съществува такава дива гора, простираща се на двеста акра. Знаеше, че наблизо се намираха руините на старото имение Строс. Исидор Строс бил на времето конгресмен и съсобственик на „Мейсис“. След като той и съпругата му загинали на „Титаник“, селската им къща в Инууд Хил Парк постепенно се разрушила. Може би тази останала стена някога е била част от имота.

Пътеката продължи да се движи на запад, отклоняваше се от посоката, в която тя трябваше да върви. Нора погледна сателитната карта на гаснещата светлина и като се поколеба само миг, реши да кара напряко през пущинаците на север. Изостави пътя и започна да се провира през храстите.

Теренът рязко стана стръмен, тук-там се виждаха шелфове гнайс. Тя изкатери дефилето, като се хващаше за жилавите храсти и малките дънери. Пръстите й сега бяха студени и тя горчиво съжали, че не си беше взела ръкавици. Подхлъзна се и падна върху набраздена с рудни жили скала. Изруга и се изправи, изритвайки листата, прехвърли раницата си през рамо и се ослуша. Нямаше никакви звуци на птици или шумолене на катерици, само леките въздишки на вятъра. Въздухът миришеше на мъртви листа и влажна пръст. След няколко минути тя тръгна с бърза крачка, чувствайки се все повече самотно сред тишината на гората.

Това беше лудост. Беше се мръкнало много по-бързо, отколкото мислеше. Светлините на Манхатън бяха удавили последната дрезгавина на залеза, хвърляйки зловещ блясък по небето; черните силуети на полуголите дървета се очертаваха върху тях и придаваха на сцената нереалност като в платно на Магрит3 — светло отгоре, долу тъмно. Напред Нора можа да различи билото, осеяно с призрачни дървета. Тя ускори ход, като отчасти тичаше, отчасти се катереше към него. Добра се до височината и спря за миг да си поеме дъх. На запад минаваше стара ограда от ръждясала мрежа, но тя беше сведена и изкривена, изоставена от немарливост, и Нора скоро откри един хлабав участък, под който се провря. Направи няколко стъпки напред и заобиколи група масивни камъни; после отново спря рязко.

Гледката, която се разкри пред нея, накара дъха й да спре. Пред краката й теренът изчезваше в дълбока урва, каменистите склонове се спускаха към водата долу. Беше стигнала до най-отдалечения край на Манхатън. Далече долу мрачните води на река Харлем заобикаляха на запад Спайтън Дайвъл и се носеха към огромното дефиле на река Хъдзън с цвят на тъмна стомана на гаснещата светлина — необятна водна шир, искряща под изгряващата нащърбена луна. Оттатък Хъдзън високите скали на Джърси Палисейдс стояха черни на фона на последните лъчи на залеза; в средата на местността улица Хенри Хъдзън Паркуей се извиваше над река Харлем по изящен мост на север към Бронкс. Плътен поток от жълти фарове се носеше по нея, хората се прибираха към къщи от работа. Право отсреща през реката се намираше Ривърдейл, почти така плътно заобиколен от дървета, както самият Инууд Хил Парк. А на изток, зад река Харлем, лежаха опушените хълбоци на Бронкс, пронизан от една дузина мостове, заблестели с милион светлини. Пейзажът създаваше объркващ, чудат и великолепен спектакъл на геоложко величие: разпръснати сцени на древното и космополитното, събрани в едно по висш каприз в хода на развитието на града през вековете.

Но Нора остана да се любува само няколко минути. Защото когато погледна отново надолу, на четвърт миля встрани и сто крачки под нея, тя видя — полускрити в гъстите дървета — група мръсни тухлени постройки, в които примигваха светлините на евтини жълти крушки. Намираха се на равно, разположени наполовина между назъбен, осеян с боклуци каменист бряг по течението на реката, и мястото, на което тя стоеше на върха на билото. Оттук бе невъзможно да се стигне до тях — всъщност, не бе сигурна как изобщо би могло да се стигне, макар че през дърветата успя да мерне тясна асфалтова ивица, която сигурно се свързваше по някакъв начин с Индиан роуд. Докато гледаше, Нора осъзна, че околните гъсти дървета правеха общността невидима от почти всеки ъгъл: откъм улицата, откъм речния бряг, откъм стръмните скали отвъд реката. В центъра на групата имаше една по-голяма сграда, явно стара църква, разширявана безразборно отново и отново, докато накрая напълно бе изгубила всякакво архитектурно единство. Тя бе плътно обградена от малки стари постройки с дървено скеле, разделени от дълбока уличка.

Вилата: целта на последната статия на Бил. Мястото, което според него бе главният източник на жертвоприношенията на животни в града. Тя го гледаше със смесица от боязън и интерес. Голямата постройка в сърцето му изглеждаше почти толкова стара, колкото самия Манхатън Пърчъс: в голяма степен разрушен, отчасти тухлен, отчасти построен от шоколадови на цвят греди, ниски, грубо заострени върхове, издигащи се зад масивен покрив. Докато по-ниските прозорци бяха зазидани с тухли, напуканите стъкла на горните етажи проблясваха с бледа жълта светлина, която — тя бе напълно сигурна — можеше да идва само от свещи. Мястото изглеждаше сънливо на сребристата лунна светлина, като от време навреме потъваше в по-дълбок мрак, когато по небето преминеше облак.

Докато стоеше, загледана в мигащите светлини, тя осъзна лудостта на стореното от нея. Защо всъщност беше дошла — да се взира в някаква група от къщи? Какво се надяваше да постигне сама? Какво я бе накарало да смята, че тайната лежи тук: тайната към смъртта на съпруга й?

Вилата остана обгърната в тишина и когато студеният нощен бриз раздвижи листата около нея.

Нора потрепери. После — като се загърна по-плътно в сакото си — тя се обърна и започна да си проправя път колкото може по-бързо назад през тъмните дървета към гостоприемните улици на града.

— Странно, тук винаги изглежда сякаш има мъгла — каза Д’Агоста, когато големият Ролс се плъзна по еднопосочната улица, която пресичаше Литъл Гавърнърс Айлънд.

— Трябва да е от блатата — промърмори Пендъргаст.

Д’Агоста погледна през прозореца. В тъмнината наистина се простираха блата, отделяха миазмичните си изпарения, които се носеха сред тръстиките и стръковете папур на фона на издигащия се някак нелепо нощен силует на Манхатън. Отминаха група изсъхнали дървета и стигнаха до желязна врата с бронзова табелка.

Колата намали до малката будка на пазача и от нея изскочи униформен мъж.

— Добър вечер, господин Пендъргаст — поздрави мъжът, очевидно изобщо не беше изненадан от късния час. — Дошли сте да посетите госпожица Корнелия?

— Добър вечер и на вас, господин Гот. Да, благодаря. Имаме среща.

Кратко изтракване и вратите започнаха да се отварят.

— Лека нощ — пожела им пазачът.

Проктър прекара колата през нея и те стигнаха до главната къща: огромна сграда с възстановена готическа архитектура, построена от кафяви тухли, изправена като неумолим страж сред тъмни, тежки ели, огънати под тежестта на старите си клони.

Проктър зави към паркинга за посетители. След минута Д’Агоста вече вървеше след един лекар по дългите, облицовани с плочки болнични коридори. „Маунт Мърси“ навремето е била най-големият нюйоркски санаториум за туберкулозни. Сега беше превърната във високоохраняема болница за убийци и други буйстващи престъпници, които не бяха сметнати за виновни поради невменяемост.