— Хм, знам. Но имах предвид такива неща като Нощта на живите мъртъвци? Доказани и вероятни? Няма начин.

— Това е твърде категорично изявление.

— Но…

— Но какво?

— Ясно ми е, че си имаме работа с някой, който се опитва да ни подведе с тези вуду глупости и ни праща за зелен хайвер.

— Ясно? — Пендъргаст повтори думата и дясната му вежда леко се повдигна.

Д’Агоста произнесе раздразнено:

— Виж, само искам да знам дали мислиш, че съществува дори отдалечена вероятност да си имаме работа с истинско зомби. Това е всичко.

— Предпочитам да не казвам какво мисля. Но има един стих в „Хамлет“, който може би е добре да имаш наум.

— И какъв е той?

— „Съществуват повече неща на небето и земята, Хорацио.“ — Нужно ли е да продължавам?

— Не. — Д’Агоста се облегна в луксозната кожена седалка, като си мислеше, че понякога е по-добре да остави Пендъргаст във властта на неизвестните му мисли, отколкото да се опитва да насилва нещата.

В девет часа на другата сутрин, свела надолу очи, Нора крачеше бързо по дългия коридор на петия етаж в музея, докато минаваше покрай вратите на колегите си. Добре поне, че не се втурнаха към нея, както бяха направили преди няколко дни.

Стигна до собствения си офис, завъртя ключа и бързо влезе, като затръшна вратата след себе си и заключи. Обърна се, а там, с очертан срещу прозореца силует, стоеше специален агент Пендъргаст и разлистваше небрежно една монография. Д’Агоста седеше в един стол в ъгъла с тъмни кръгове под очите.

Агентът се изправи.

— Извинете за нахълтването в офиса ви, но не исках да ме видят да се мотая наоколо. Като се има предвид миналата ми история с тази институция, някой може да се противопостави на присъствието ми.

Тя пусна раницата си на бюрото.

— Разполагам с резултатите.

Пендъргаст бавно остави монографията.

— Изглеждате много изморена.

— Няма значение. — След пътешествието й до Инууд бе успяла да поспи няколко часа, но все пак трябваше да стане посред нощ, за да завърши гел електрофорезата на ДНК.

— Може ли? — Пендъргаст посочи втория празен стол.

— Моля.

Той се настани.

— Кажете ми какво открихте.

Нора извади дебела папка от раницата си и я остави на масата.

— Преди да ви дам това, трябва да ви кажа нещо. Нещо важно.

Пендъргаст наклони глава.

— По-предишната нощ, докато правех първоначалните тестове на PCR-a, Фиъринг се показа в прозореца на лабораторията. Гоних го по коридора и в едно от хранилищата.

Пендъргаст я гледаше настойчиво.

— Напълно ли сте сигурна, че е бил Фиъринг?

— Имам доказателство.

— Идеята да го преследвате е била лоша — произнесе той остро. — Какво се случи?

— Знам, че беше невероятно глупаво. Реагирах импулсивно, без да мисля. Подмами ме да изляза от лабораторията. Имаше нож, гони ме из цялото хранилище. Ако един пазач не беше дошъл… — Тя не завърши изречението.

Д’Агоста се беше изправил, сякаш изстрелян от освободена пружина.

— Кучи син — намръщи се той.

— А вашето доказателство? — попита Пендъргаст.

Тя се усмихна мрачно.

— Порязах го с едно парче стъкло и изследвах кръвната проба. Фиъринг е, ясно? — Тя отвори папката, извади снимките от електрофорезата и ги тръсна пред агента. — Погледнете.

Пендъргаст взе снимките и започна да ги разглежда.

— За да обобщя — каза Нора, — пробите, които взехте от… апартамента ми, съдържат кръв на двама души. Едната е на съпруга ми. Другата ще нарека „Х“. Пробата „Х“ съвпада идеално с митохондриалната ДНК на майката на Фиъринг. Освен това е идентична с тази на човека, който ме преследва в хранилището. Следователно: „Х“ е Фиъринг.

Пендъргаст кимна бавно.

— Точно това повтарям непрекъснато — каза Д’Агоста. — Кучият син още е жив. Сестра му или се е объркала, или — по-вероятно — е излъгала, когато е идентифицирала тялото — нищо чудно, че е изчезнала. А патологът е претупал нещата.

Пендъргаст не каза нищо, докато разглеждаше снимките.

— Можете да ги задържите — каза Нора. — Имам друг комплект. И разполагам с пробите, скрити на дъното на хладилника на PCR лабораторията, в случай, че ви потрябват. С фалшиви етикети, разбира се.

Пендъргаст пъхна снимките обратно в папката.

— Нора, това ще ни е от изключителна полза. А аз заслужавам най-строго порицание, че ви изложих на опасност. Не очаквах това нападение, особено в музея, и много съжалявам. От този момент нататък няма да се занимавате със случая. Ние ще се справим. Докато заловим убиеца, трябва да бъдете особено внимателна. Никакво оставане до късно в музея.

Нора погледна в сребристите очи на агента.

— Имам още информация за вас.

Едната вежда на агента се повдигна въпросително.

— Прегледах скорошните статии на Бил. Пишеше серия истории за издевателства над животни в Ню Йорк — борби с петли, с кучета… и жертвоприношения на животни.

— Настина ли?

— Има малка община в Инууд, известна като Вилата. Намира се дълбоко във вътрешността на Инууд Хил Парк, отрязана от останалата част на града. Както изглежда, някои от живеещите на Индиан роуд са се оплаквали, че чуват как измъчват животни във Вилата. Една група, занимаваща се с правата на животните, се е намесила — говорителят им, на име Естебан, се изказвал против това повече от веднъж. Полицията направила повърхностно разследване, но нищо не било доказано. Както и да е, Бил се поразтърсил. Беше написал една статия и работеше по втора. Очевидно неговото… ъ-ъ-ъ… последно интервю, е било с жител на Инууд, един от хората, които са се оплаквали. Някой си Пизети.

Д’Агоста си водеше бележки.

От почти нетърпеливия блясък в очите на Пендъргаст тя виждаше, че тези новини бяха посрещнати с голям интерес.

— Вилата — повтори той.

— Както ми се струва, ще се наложи да поискаме още една заповед за претърсване — промърмори Д’Агоста.

— Ходих там миналата нощ — каза Нора.

— Господи, Нора! — извика Д’Агоста. — Не можеш да предприемаш сама подобни стъпки. Остави ни ние да се занимаваме с това.

Тя продължи, сякаш не го бе чула.

— Стигнах до самото място, до което явно води само един път. Приближих се от южната страна, една висока скала в парка гледа към Вилата.

— И какво видя?

— Нищо, освен група разпадащи се постройки. С изключение на няколко крушки, няма белези на живот. Зловещо място.

— Ще го проуча, ще говоря с този Пизети — каза Д’Агоста.

— Във всеки случай, като се замислих, осъзнах, че странните неща, които започнаха да се появяват пред вратата ни — малките фетиши, изписания прах — започнаха точно по времето, когато Бил публикува първата си статия за Вилата. Не знам точно как и защо, но си мисля, че може да са свързани по някакъв начин с всичко това.

— Недоказаното самоубийство на Фиъринг е извършено наблизо до там — каза Д’Агоста. — От люлеещия се мост на Спайтън Дайвъл, близо до Инууд Хил Парк.

— Това е изключително важна информация, Нора — каза Пендъргаст, без да отмества от нея внимателния си поглед. — А сега ме послушайте, моля ви. Умолявам ви да спрете по-нататъшните разследвания. Направили сте повече от достатъчно. Сторих ужасна грешка като ви помолих да ни помогнете с ДНК пробите — явно смъртта на съпруга ви е замъглила преценката ми.

Нора отвърна на погледа му.

— Съжалявам, вече е твърде късно да ме спрете.

Пендъргаст се поколеба.

— Не можем едновременно да ви пазим и да се занимаваме с разрешаването на убийството на съпруга ви.

— Мога да се грижа за себе си.

— Настоявам да се вслушате в съвета ми. Вече изгубих един приятел в лицето на Бил — не искам да губя и втори.

Той задържа очите си върху нейните миг по-дълго. След това отново й благодари за ДНК резултатите, кимна за довиждане и последва Д’Агоста на излизане от офиса.