— Странно, че така бързо и ефективно сте се справили с трупа на Фиъринг. Колко дни ви отне?

— Четири. Но това си беше съвършено ясно самоубийство. Освен това имахме проблем със съхранението.

— Ами хубаво, тогава! Да приемем, че имате проблем със съхранението — бихме искали аутопсията на Смитбак да бъде завършена в рамките на четири дни.

Къс смях.

— Господин Пендъргаст, май не ме слушате. Ще ви уведомя кога може да влезе в графика. А сега, ако не възразявате…

— Тогава я направете за три дни, доктор Хефлър.

Патологът го зяпна.

— Моля?

Пендъргаст се обърна към него.

— Казах: три дни.

Хефлър присви очи.

— Вие сте нахален, сър.

— А вие страдате от нечувана липса на етика.

— За какво говорите, по дяволите?

— Ще е пълен срам, ако се разчуе, че офисът ви е продавал мозъците на починали бедняци.

Настъпи дълга тишина. Когато патологът заговори отново, гласът му бе студен като лед.

— Господин Пендъргаст, заплашвате ли ме?

Пендъргаст се усмихна.

— Колко сте умен, докторе.

— Онова, за което предполагам, че говорите, е напълно разрешена и легитимна практика. И е за благородна кауза — за медицински изследвания. Ние вземаме непотърсените трупове заради органите им, не само заради мозъците. Това спасява животи и е изключително важно за медицинските изследвания.

— Оперативната дума тук е продажба. Десет хиляди долара за един мозък — такава е цената, на която върви, нали? Кой би помислил, че един мозък може да е толкова скъп?

— За бога, ние не ги продаваме, господин Пендъргаст. Просто по този начин си възстановяваме направените разходи. Отделянето и обработването на органите ни струва пари.

— Разлика, която читателите на „Ню Йорк Поуст“ може и да не оценят.

Лицето на мъжа побледня.

— „Поуст“? Да не са написали нещо?

— Още не. Но не виждате ли вече уводното заглавие?

Доктор Хефлър се зачерви и папийонката му потрепери от ярост.

— Знаете много добре, че това е дейност, която не вреди никому. Води се строга отчетност на парите — за какво и как се харчат; освен това те обезпечават работата ни тук. Предшественикът ми е правел същото, както го е правел и патологът преди него. Единствената причина да го пазим под сурдинка, е да не се чувстват хората притеснени. Наистина, господин Пендъргаст, тази заплаха е неоснователна. Напълно неоснователна.

— Наистина. Три дни, тогава?

Патологът го гледаше втренчено с твърди, блестящи очи. Кратко кимване.

— Два дни.

— Благодаря ви, доктор Хефлър. Във висша степен съм ви задължен. — И Пендъргаст се обърна към Д’Агоста. — А сега наистина не бива да отнемаме повече от много натоварения ден на доктор Хефлър.

Когато двамата излязоха от сградата на Пето авеню и тръгнаха към Ролса, Д’Агоста не се сдържа и се ухили.

— Как извади този заек от шапката си?

— Не знам защо става така, Винсънт, но има някои хора на властови позиции, които изпитват удоволствие да пречат на другите. Боя се, че аз в същата степен изпитвам удоволствие да ги дразня. Лош навик, знам, но толкова трудно е на моите години да се отървеш от пороците си.

— Той беше наистина дяволски „нелюбезен“.

— Страхувам се, обаче, че доктор Хефлър беше прав за ДНК резултатите. Не е нито в неговата, нито в моята власт да ускорим този процес, особено получаването на съдебна заповед. Необходим е алтернативен подход. Така че този следобед ще направим посещение в Уилоуби Менър, в Керхонксън, за да предадем съболезнованията си на Гладис Фиъринг.

— Защо? Ами че тя е невменяема.

— О, да, скъпи ми Винсънт, но имам чувството, че госпожа Фиъринг може да се окаже изненадващо сладкодумна.

Нора Кели тихо затвори вратата към антропологичната си лаборатория на приземния етаж, облегна се на нея и стисна очи. Главата й пулсираше, а гърлото й бе грапаво и сухо.

Беше далеч по-лошо, отколкото си го бе представяла, да минава покрай колегите си с техните добронамерени съболезнования, с трагичните им погледи, предложенията да излезе за няколко дни в отпуск. Няколко дни в отпуск? И какво щеше да прави? Да се върне в апартамента, където съпругът й беше убит и да седи сама единствено с мислите си. Истината беше, че след изписването от болницата тя дойде право в музея. Въпреки думите, които бе казала на Д’Агоста, се оказа, че не може да се върне и да влезе в апартамента — поне не веднага.

Тя отвори очи. Лабораторията си беше каквато я бе оставила преди два дни. И все пак изглеждаше различно. Всичко след убийството изглеждаше различно. Сякаш целият свят се беше променил напълно.

Ядосана, тя се опита да отблъсне безплодната върволица от мисли. Погледна часовника си: два часът. Единственото, което би я спасило сега, бе да потъне в работата си. Да потъне изцяло, напълно.

Тя заключи вратата и се обърна към компютъра си. След като той зареди, тя отвори базата данни на глинените си съдове. Отключи чекмеджето с таблички, отвори го и извади десетина полиетиленови торбички, пълни с безброй керамични парчета. Отвори първата торбичка, подреди съдържанието й върху покривката на масата и започна да ги класифицира по тип, дата и район. Беше досадна, безсмислена работа — но точно от каквато се нуждаеше в момента. Безсмислена работа.

След половин час тя спря. В лабораторията беше тихо като в гробница, с лекото съскане на въздушната система под налягане като неспирен шепот в тъмнината. Кошмарът в болницата я беше изплашил — сънят беше толкова реален. Повечето сънища избледняваха с времето, но този, кой знае защо, изглежда ставаше все по-ясен.

Тя поклати глава, разтревожена от склонността на ума си напоследък да превърта все едни и същи ужасяващи сцени. Като натискаше клавишите на компютъра по-силно, отколкото бе необходимо, тя записа последните данни, запази файла, след което започна да прибира керамичните парчета и да освобождава масата за следващата торба.

Откъм вратата дойде тихо почукване.

Не и поредните съболезнования. Нора погледна през малкото стъклено прозорче на вратата, но коридорът от другата страна беше толкова слабо осветен, че не можа да различи нищо. След кратко колебание сложи ръка на бравата, готова да я натисне. После отново се спря.

— Кой е?

— Праймъс Хорнби.

С известно съмнение Нора отключи вратата и пред нея застана в пълния си блясък нисичкият закръглен куратор антрополог — в едната си ръка стискаше сгънат сутрешния вестник, а с другата чешеше нервно оплешивялото си теме.

— Радвам се, че те заварвам тук. Може ли да вляза?

Нора неохотно се отмести встрани и го пусна да мине. Разрошеният мъж се обърна към нея.

— Нора, ужасно съжалявам. — Ръката му продължи нервно да разтрива плешивината. Тя не отговори — не можеше да отговори. Не знаеше какво да каже и как да го каже.

— Радвам се, че се върна на работа. Според мен работата лекува всичко.

— Благодаря ти за загрижеността. — Може би сега вече щеше да си тръгне. Но той имаше вид на човек, който има нещо наум.

— Изгубих съпругата си преди няколко години, когато бях на разкопки в Хаити. Загинала в автомобилна катастрофа в Калифорния, докато ме нямаше. Знам какво чувстваш.

— Благодаря, Праймъс.

Той влезе по-навътре.

— Керамични съдове… виждам, виждам. Колко са красиви. Пример за човешкия стремеж да създава красота дори в най-обикновените предмети.

— Да, така е.

Кога най-после ще си тръгне? Нора внезапно усети вина заради реакцията си. По свой начин този човек се опитваше да бъде мил. Но това не бе нейният начин да скърби, всички тези разговори и съчувствие, безкрайни съболезнования.

— Прощавай, Нора… — Той се поколеба. — Но трябва да попитам. Планираш ли да погребеш съпруга си, или ще го кремираш?

Въпросът беше толкова странен, че за миг Нора се обърка. Точно този въпрос отчаяно се бе опитвала да избягва, макар да знаеше, че ще се сблъска с него скоро.