Дъждът беше започнал в девет и спря в единайсет.

Пендъргаст коленичи отново до тялото, провря ръка под костюма, за да провери температурата на кожата. Ако се съдеше по нея, свидетелството от питиетата и времето на дъжда, смъртта беше настъпила около десет часа.

Пендъргаст внимателно търкулна тялото. Килимът отдолу беше нарязан на местата, където ножът бе пронизал тялото и стигнал до пода. Като взе собствения си нож, Пендъргаст отряза парче от килима, махна го и се наведе над следите по шперплата, изследвайки ги с върха на острието. Бяха необикновено дълбоки.

Той се оттегли до вратата и хвърли последен поглед на стаята. Нямаше какво повече да се види. Общите контури на онова, което се беше случило, сега бяха ясни: убиецът беше пристигнал за среща около десет; бе оставил мокрия си чадър в ъгъла и дъждобрана си върху един стол; Амброуз беше налял две чаши скоч от бутилка, купена специално за случая; мъжът беше извадил двадесет и две калибров Магнум, беше го притиснал до главата на Амброуз и бе изстрелял един куршум в мозъка му. След това беше претърсил тялото и стаята; после варварски и безчувствено бе пробождал и рязал трупа — и накрая, както изглежда все още хладнокръвно, беше изчистил стаята, взел Агозиена и излязъл.

Поведение, отличаващо се сериозно от поведението на повечето убийци.

Хотелът нямаше да открие трупа преди времето за освобождаване на стаята. Пендъргаст разполагаше с достатъчно време да се оттегли.

Той изключи осветлението, излезе от стаята и взе асансьора до партера. Отиде до рецепцията и натисна звънеца няколко пъти. След дълго чакане чиновникът излезе отзад, тътрейки се.

— Някакъв проблем? — попита той.

— Приятел съм на Джордан Амброуз, регистриран в стая 714.

Мъжът почеса мършавите си ребра през ризата:

— Е?

— Имаше посетител тази вечер около десет часа. Спомняте ли си го?

— Не е възможно да забравя това — отговори той. — Дойде в десет, каза че имал среща с господина от 714-а.

— Как изглеждаше?

— Имаше кърваво парче плат върху окото и няколко превръзки. Беше с шапка и дъждобран, навън пръскаше. Не съм го заглеждал, пък и не бих искал.

— Ръст?

— О, около средния.

— Глас?

Мъжът сви рамене.

— Американец, струва ми се. Малко висок. Мек говор. Не приказва много.

— Кога си тръгна?

— Не съм го видял. Занимавах се с документацията отзад.

— Не ви ли помоли да му извикате такси?

— Не.

— Опишете с какво беше облечен.

— Дъждобран като вашия. Не видях с какви обувки е.

— С кола ли дойде или с такси?

Чиновникът вдигна рамене и пак се почеса.

— Благодаря — каза Пендъргаст. — Ще изляза за няколко часа. Поръчайте ми такси, ако обичате.

Мъжът изпълни поръчката.

— Само ми звъннете, когато се върнете — произнесе той през рамо, докато се връщаше към „заниманията си с документи“.

Пендъргаст застана отвън. След около пет минути таксито пристигна и той се качи в него.

— Накъде? — попита шофьорът.

Пендъргаст му подаде банкнота от сто лири.

— Засега наникъде. Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Ченге ли сте?

— Не. Частен детектив.

— Истински Шерлок Холмс, а? — Таксиметраджията обърна, червендалестото му лице грейна от въодушевление и доволство. — Той пое банкнотата. — Благодаря.

— Един мъж си е тръгнал оттук към десет и петнайсет, десет и половина тази вечер, много вероятно с някое от вашите таксита. Трябва да открия шофьора.

— Добре. — Той взе радиостанцията и заговори в нея. Разговорът трая няколко минути, после той натисна едно копче и подаде микрофона на Пендъргаст. — Вашият човек е на линията.

Пендъргаст пое микрофона.

— Вие ли сте шофьорът, взел клиент пред хотел „Бъкингамсшийр Гардънс“ тази вечер към десет и двадесет?

— Аз съм — долетя дрезгавият глас със силен кокни акцент.

— Къде сте? Може ли да се срещнем?

— Връщам се от Саутхемптън по шосе М3.

— Разбирам. Можете ли да ми опишете клиента си?

— Да ви кажа правичката, шефе, едното око на вашия човек не изглеждаше много добре. С превръзка отгоре, подгизнала от кръв, не ми се искаше да се приближавам много до този касапин, ако ме разбирате.

— Носеше ли нещо?

— Голяма мукавена кутия.

— Акцентът му?

— Американски, южен или нещо такова.

— Би ли могло да е дегизирана жена?

Последва дрезгав смях.

— Кой знае, при всичките тези хомосексуалисти в наше време, възможно е.

— Каза ли ви името си или плати с кредитна карта?

— Плати в брой и не продума и дума през целия път — каза ми само до къде да го закарам, това беше.

— И къде го закарахте?

— Саутхемптън. На кея.

— На кея?

— Точно така, шефе. На „Британия“.

— На новия океански лайнер на „Норд Стар“?

— Схванахте.

— Щеше ли да пътува?

— Така мисля. Накара ме да го оставя пред сградата на митницата и ми се стори, че в ръката му видях нещо като билет.

— Възможно ли е да е от екипажа?

Отново дрезгав смях.

— Не приличаше на такъв. Превозът му излезе двеста паунда.

— Друг багаж освен кутията?

— Не, сър.

— Нещо друго необичайно около него?

Шофьорът помисли за момент.

— От него се носеше странна миризма.

— Миризма?

— Като че работи като продавач на цигари.

Пендъргаст млъкна за миг и се замисли.

— Случайно да знаете кога ще отплува „Британия“?

— Казаха, че тръгва по пладне, с отлива.

Пендъргаст подаваше микрофона обратно на шофьора, когато клетъчният му телефон иззвъня.

Той го отвори.

— Да?

— Констанс е.

Пендъргаст се изненада.

— Къде си?

— На Брюкселската аерогара, току-що кацнах след един безкраен полет от Хонконг. Алойзиъс, трябва да те видя. Имам изключително важна информация.

— Обаждаш се точно навреме. Слушай ме внимателно. Ако можеш да стигнеш до „Хийтроу“ за четири часа или по-малко, ще те взема от аерогарата. Можеш ли да го направиш — да се вместиш в четири часа и ни минута повече? Иначе ще бъда принуден да тръгна без теб.

— Ще направя всичко възможно. Но каква е тази работа със заминаването? Какво се е случило?

— Трябва да уредим отплаването си.

Черното лондонско такси се движеше по магистрала М3 със сто и четиридесет километра в час, задминавайки коли и камиони. В далечината тумбестата, със сметанов цвят кула на Уинчестърската катедрала, клечеше всред плетеница от сиви градски пейзажи.

На задната седалка Пендъргаст, седнал до Констанс, си погледна часовника.

— Трябва да сме на пристанището в Саутхемптън след петнадесет минути — каза той на шофьора.

— Невъзможно.

— Още петдесет паунда отгоре за вас.

— Парите няма да направят таксито да лети, сър — отвърна шофьорът.

Колата увеличи скоростта още и гумите изквичаха, когато преодоляха наклона към южното разклонение А335. Уинчестърските предградия бързо отстъпиха място на зеленината. Комптън, Шафорд и Отърбърн отминаха за миг.

— Дори и да успеем за кораба — каза Констанс, — как ще се качим на борда? Прочетох в „Льо Монд“ тази сутрин, че всички самостоятелни каюти са запазени от месеци. Наричат го най-търсения Първи воаяж след „Титаник“.

Пендъргаст потрепери.

— Доста неудачно сравнение. Като стана дума, вече съм осигурил за нас подходящи помещения. Апартамента „Тюдор“, мезонет, в задната част на кораба. Разполага с трета спалня, която ще можем да използваме като кабинет.

— Как успя да го направиш?

— Беше резервиран от господин и госпожа Протеро от Австралия. Бяха щастливи да сменят билетите си за един дори по-голям апартамент на „Британия“ за околосветско пътешествие през есента, срещу скромно парично предложение. — Пендъргаст си позволи най-кратката усмивка.

Таксито прелетя по разклона на шосе М27, след което започна да забавя, когато трафикът към Саутхемптън се увеличи драстично. Минаха през мрачна индустриална зона, после прелетяха край редиците от тухлени къщи на калкан, докато наближиха лабиринта от улици в стария градски център. Завиха наляво към „Марш Лейн“, после веднага надясно към „Търминъс Теръс“, голямата машина криволичеше и се провираше пъргаво през трафика. Страничните улици бяха претъпкани с хора, повечето от тях държаха камери. Отпред се носеха одобрителни викове и възгласи.