Сирената изсвири пак, когато подвижният мост бе преместен срещу черните стени на кораба. Пендъргаст поведе Констанс през пропускателния пункт и двамата слязоха бързо на кея.

— Не е нужно да се бърза, Констанс — каза той, като взе ръката й и я накара да забави крачка. — Бихме могли да се насладим на момента — да караме най-големия в света океански лайнер да чака, това е… да не споменавам неговите повече от четири хиляди пасажери и екипаж.

— Как успя да го направиш? — попита тя, докато крачеха по мостика.

— Господин Елиът, главен директор на линия „Норд Стар“ е мой сърдечен познат.

— Така ли? — попита тя несигурно.

— Ами, дори и да не е бил преди десет минути, със сигурност сега вече е. Джентълменът и аз се запознахме наскоро и той сега е сърдечен — много сърдечен с мен.

— До такава степен, че да задържи отпътуването? Да накара кораба да се върне в пристанището?

— Когато му обясних колко голяма ще е ползата му, ако се съобрази с нас… и колко неизгодно ще е лично за него да не го направи — господин Елиът нямаше търпение да ни съдейства. — Пендъргаст погледна към кораба, после отново се усмихна. — Знаеш ли Констанс, предвид обстоятелствата, струва ми се, че това пътешествие ще е поносимо — може би дори приятно.

За Роджър Майлс, пътническия директор на „Британия“, едно от най-първите и най-важни решения за воаяжа беше на коя маса да вечеря Първата вечер. Това бе винаги парлив въпрос, много парлив предвид факта, че това бе Първата нощ на първото пътуване на най-големия в света океански лайнер.

Едно наистина трудно решение.

Като пътнически директор работата му беше не само да знае имената и нуждите на всички пътници, но също и да общува с тях. През цялото време. Ако изчезнеше по време на вечерята, можеше да го възприемат като послание, че не ги харесва, че го смята просто за задължение.

А то не беше просто задължение.

Но какво да направиш със списък, съставен от имената на почти три хиляди пасажери, разпределени в осем салона за хранене и три салона за забавление?

Майлс се безпокоеше. Първо се спря на ресторанта: щеше да е салон „Оскарс“, в който се прожектираха филми. Беше импозантно помещение в стил „арт деко“ — една стена с отделна преграда от венециански кристал, водопад на втори план, цялото нещо осветено отзад. Шепотът на вода бе замислен да се издига над околните дразнещи шумове и имаше любопитния ефект да поглъща осезаемия обем на звука. Другите две стени бяха от листове истинско злато, а последната бе стъклена, обърната към мрака на океана. Това не беше най-големият ресторант на кораба, но с трите си разкошни нива имаше най-находчивата декорация.

Да, „Оскарс“ щеше да е. На второто сядане, разбира се. Първото трябваше да се избегне на всяка цена; имаше истински кретени, които независимо колко богати бяха, не успяваха да се отърват от варварския навик да ядат преди седем.

После идваше въпросът за самата маса. Тя, разбира се, щеше да е една от „официалните“ маси — най-голямата, където по желание на гостите можеше да се наблюдава старомодната традиция на фиксираните места, при която те биха се смесили с чужденци, както в славните дни на океанските лайнери. Официални дрехи, разбира се. За повечето, това означаваше черна папийонка. Но Майлс много се ядосваше на такива неща и винаги си обличаше бяло сако за вечеря.

След това трябваше да избере гостите на масата си. Роджър Майлс беше придирчив и имаше много тайни, по всеобщо мнение, порочни предразсъдъци за удовлетворяване. Списъкът му от гости, които трябваше да избягва беше дълъг: най-отгоре бяха изпълнителните директори, всички, интересуващи се от борсовите пазари, тексасци, дебели хора, зъболекари и хирурзи. Листът му с предпочитани особи включваше актьори, знатни благородници, наследници, водещи на токшоута, стюардеси на самолети, мафиоти и такива, които той наричаше „загадъчни“ — хора, които не можеха да бъдат квалифицирани — доколкото бяха интригуващи, много богати и загадъчни.

След часове размисъл над списъка с гостите, той стигна до онова, което според него щеше да е брилянтно парти за Първата вечер. Щеше да е вечеря, която се запомня. Която осигурява отлично забавление. А Майлс винаги имаше нужда от забавление по море, защото — и това беше най-голямата му тайна — той така и не се беше научил да плува и изпитваше смъртен страх от открития океан.

И така, той беше с огромни очаквания и не малко безпокойство, когато влезе в златно разлистения „Оскарс“, облечен в сако на Хики Фрийман за хиляда долара, осигурено специално за воаяжа. Спря на вратата, позволявайки на всички очи да се спуснат по безукорно изваяния му силует. Пусна една сияйна усмивка и се насочи към челото на официалната маса.

Когато пристигаха гости, той ги посрещаше с ръкостискане, топли думи и жестове. Последните, които дойдоха, бяха двамата „загадъчни“ — джентълмен на име Алойзиъс Пендъргаст и неговата „повереница“, определение, което в съзнанието на Майлс извикваше всички видове възхитителни сладострастни мисли. Досието на Пендъргаст го бе заинтригувало, защото бе в най-висша степен лишено от информация и защото приятелчето беше успяло да си резервира един от мезонетите зад кърмата — апартамента „Тюдор“, на стойност петдесет хиляди паунда — в последната минута, макар местата в целия кораб да бяха запълнени от месеци. Отгоре на всичко той бе задържал отплаването с почти половин час. Как го беше направил?

Повече от интересно.

Когато мъжът се появи, Майлс му хвърли втори, по-дълъг поглед. Онова, което видя, му хареса. Мъжът беше изискан, аристократичен и поразително красив; беше облечен във великолепен редингот със забодена на ревера орхидея. Лицето му беше шокиращо бледо, сякаш се възстановяваше от смъртоносна болест, но имаше твърдост и виталност в подвижната му фигура и сиви очи, които показваха всичко друго, но не и физическа слабост. Лицето му бе толкова фино изваяно, като на мраморна статуя на Праксител. Движеше се през тълпата като котка, провирайки се гъвкаво между подредените маси.

Но тъй наречената му „повереница“ бе дори по-впечатляваща и от него. Беше красива, но не по обичайния или модерен начин — не, тя притежаваше една прерафаелитна красота, сякаш одрала кожата на Прозерпина от прочутата картина на Росети, само че с права коса. Носеше официална рокля от Зак Поузън, на която Майлс се бе любувал в един от магазините по „Сейнт Джеймс“ на Палуба 6 — най-скъпата там. Интересно, беше се снабдила с облекло за Първата вечер на борда, вместо да избере нещо от собствения си гардероб.

Той бързо промени местата и настани Пендъргаст до себе си, а Констанс — отсреща. Госпожа Далбърг мина от другата страна на Пендъргаст; Майлс я беше включил в списъка си, защото се беше развела с двама английски лордове последователно и бе завършила с американски богаташ, умрял само няколко седмици след сватбата, оставяйки я със сто милиона по-богата. Трескавото въображение на Майлс се беше развихрило. Но когато се запозна с нея лично, бе разочарован да види, че не изглежда като вулгарната зестрогонка, каквато си я бе представял.

Той разпредели наоколо останалите — енергичен млад английски баронет и неговата съпруга французойка; дилър на импресионистични платна; водещата певица в предградието „Лонмауърс“ и гаджето й; авторът и бонвиван Виктор Делакроа; и още няколко други, които — Майлс се надяваше — биха допринесли за една брилянтна и забавна маса. Беше искал да включи Браддок Уайли, филмова звезда на борда, за средатлантическата премиера на новия му филм, но известността му като актьор бе започнала да избледнява и Майлс в края на краищата реши, че може да го покани втората вечер.

Докато разполагаше хората по местата им, той ги представяше един на друг, за да избегне необходимостта да обикаля край масата по просташки маниер, след като веднъж вече са седнали. Скоро всички столове бяха заети и първото блюдо пристигна: палачинка Романоф. Разменяха нищо незначещи фрази, докато келнерът сервираше чиниите и наливаше първото вино за вечерта.