— Сейф на сейфовете — каза Пендъргаст. — Много впечатляващо.

— Точно така — кимна Льосюр. — Кого търсим?

Пендъргаст извади листа от джоба си.

— Първият е Едуард Робърт Смекър, лорд Клайвбърг. — Той спря за секунда, четейки. — Изглежда, че навремето фамилното му състояние било изчерпано и той прибягнал до по-творчески начини за свързване на двата края. Обиколил с джета си Монако, Сан Тропе, Капри и Коста Смералда. Накитите проявявали странната склонност да изчезват, когато бил наоколо. Никое от бижутата, за които се предполага, че е откраднал, така и не било открито, и той успявал да се изплъзне всеки път. Предполага се, че е шлифовал наново скъпоценните камъни и е стопил метала за кюлчета.

Първият офицер се обърна към един панел върху близката стена и бързо затрака по бутоните на таблото.

— Трябва да е номер 236. — Той се приближи до малък сейф. — Този не е достатъчно голям, за да побере предмета, който споменахте.

— Може би профилът на обекта може да се намали чрез сгъване или отрязване. Ще бъдете ли така добър да го отворите?

С почти незабележимо свиване на устните Льосюр пъхна ключ в ключалката и го завъртя. Вратата се отвори и разкри голям алуминиев куфар с цифрова ключалка.

— Интересно — промърмори Пендъргаст и се прокрадна към отворената врата по котешки. После се протегна и с най-голямо внимание започна да върти циферблата с дълъг, тънък пръст.

— Един момент! — извика Кемпър. — Казах ви да не докосвате нищо…

— Ах! — Пендъргаст повдигна капака на куфара. Вътре имаше много блокчета алуминиево фолио и целофанови рула, всички покрити с дебел восъчен пласт.

— Исусе! — извика Кемпър. — Надявам се да не е това, което изглежда. — Той извади малко ножче от джоба си, проби восъка и фолиото и го прокара надолу, при което се посипа фин бял прах. Той топна върха на пръста си в праха и после го сложи върху езика си.

— Кокаин.

— Оказва се — промърмори Пендъргаст, — че нашият прекрасен лорд Клайвбърг е започнал нова, още по-доходоносна бизнес авантюра.

— Какво ще правим? — попита Льосюр, като се взираше в белия прах.

— Нищо засега — отвърна Кемпър, като затвори куфарчето и завъртя циферблата. — Повярвайте ми, това няма да ни доведе до никъде. Ще прехвърлим случая на щатските митнически власти. Когато влезем в пристанището, Клайвбърг ще си събере багажа и те ще го сгащят с тези боклуци — извън кораба.

— Много добре — каза Льосюр. — Но как ще обясним, че сме отворили…?

— Не е нужно да обясняваме — каза Кемпър мрачно. — Оставете подробностите на мен.

— Какъв късмет! — произнесе Пендъргаст бодро, докато настроението в стаята ставаше все по-мрачно. — Истинско щастливо съвпадение, че дойдох!

Никой друг изглежда не споделяше гледната му точка.

— Следващ в списъка ми е филмовата звезда Клод Далас.

Льосюр забеляза, че Кемпър е започнал да се изпотява. Ако това се разчуеше някога… Той се обърна към таблото, без да довърши мисълта си.

— Номер 822.

Приближиха се до голям сейф.

— Обещаващо — промърмори Пендъргаст.

Льосюр го отвори с ключа си. Вътре се намираха няколко стари параходни куфара, покрити с етикети от дестинации като Рио де Жанейро, Пукет и Гоа. Ключалките бяха защитени с големи колкото юмрук катинари.

— Хм — вдигна вежди Пендъргаст. Той се наведе пред куфара, като масажираше брадичката си странно.

— Господин Пендъргаст — обади се шефът на охраната с предупредителен глас.

Пендъргаст протегна двете си сухи ръце, в едната от които се виждаше малък, блестящ инструмент; потърка катинара, като го въртеше между пръстите си и той се разтвори с изщракване.

— Господин Далас трябва да смени този катинар — каза той. И преди Кемпър или Льосюр да възразят, той го дръпна, отвори ключалката и вдигна капака.

Отгоре лежеше гумиран костюм, заедно с няколко изплетени от конски косми камшици, вериги, белезници, въжета и многобройни кожени и метални приспособления от неясен характер.

— Колко любопитно — рече Пендъргаст и се пресегна. Този път Льосюр не каза нищо, докато агентът извади пелерина тип „Супермен“ и костюм с изрязан чатал. Разгледа го внимателно, като отскубна нещо от рамото, сложи го в специална епруветка, която сякаш се появи от нищото и изчезна в нищото, после внимателно върна одеянието на мястото му. — Струва ми се, че не е необходимо да проверяваме другите кутии на господин Далас.

— Определено не е необходимо — съгласи се дрезгаво Льосюр.

— И последният — каза Пендъргаст — е Феликс Стрейдж, председател на Гръцкия и Римския отдели в Метрополитън Мюзиъм. Връща се от едно доста неприятно пътуване до Италия, където е бил разпитван от италианските власти за някои покупки на незаконно придобити антики, които музеят му направил през 80-те години.

Льосюр отправи към Пендъргаст дълъг, твърд поглед. После се обърна към таблото.

— Номер 597 — каза той. — Преди да отворя сейфа, нека да е ясно едно. Дръжте си ръцете далеч. Този път ще действа господин Уодъл. — Той кимна към гарда. — Ако отворите което и да е от съдържимото вътре, тази ви установяваща фактите мисия ще приключи рязко и преждевременно. Ясен ли съм?

— Напълно — отвърна агентът добродушно.

Льосюр отиде до сейфа в най-ниската редица на дясната стена — един от най-големите в цялото хранилище. Спря се и потърси друг ключ. После клекна, отключи металната врата и я отвори. Вътре имаше три масивни сандъка от дърво. Сейфът беше дълбок, а светлината — доста мъждива, за да могат да се различат предметите.

Пендъргаст гледа сандъците известно време, без да помръдне. После се обърна и извади една отвертка от джоба си.

— Господин Уодъл?

Мъжът погледна несигурно към Кемпър, който кимна отсечено.

Уодъл взе отвертката и развинти едната страна на сандъка — осем болта всичко, — след което я свали. Вътре имаше амбалаж и стиропор. Той махна амбалажа и две от блокчетата стиропор и пред очите им се показа гръцка ваза.

Пендъргаст извади малко фенерче и освети вътрешността на сандъка.

— Хм. Изглежда имаме ваза келикскрейтър. Без съмнение оригинална. Явно нашият доктор Стрейдж е използвал старите си номера, да изнася тайно антики за музея си. — Той се изправи и прибра фенерчето. После се дръпна от стената със сейфовете. — Благодаря ви за отделеното време и търпение, господа.

Льосюр кимна. Кемпър не каза нищо.

— А сега, извинете ме, но трябва да ви оставя. — При тези думи той се поклони, обърна се и излезе от хранилището.

В асансьора, който се изкачи до Палуба 12, Пендъргаст извади листа от джоба си. Прекара една черта през името на лорд Клайвбърг и още една през Далас. Името на Стрейдж остави така, както си беше.

Констанс Грийн вървеше по разкошния коридор заедно с Мария Казулин. Изпитваше необичаен трепет — възбудата от непознатото, измамите и разследването.

— Униформата ви седи прекрасно — прошепна Казулин със силния си акцент.

— Благодаря ти, че я донесе в апартамента ми.

— Няма защо. Униформите са единственото нещо, което имаме в изобилие. С изключение, може би, на мръсното пране.

— Не бях виждала подобни обувки.

— Работни са. Като тия, които носят медицинските сестри. Имат мека подметка като маратонки.

— Маратонки?

— Не беше ли това думата? — намръщи се Мария. — А сега не забравяйте: като стюард на каюта не би следвало да разговаряте с пасажерите, освен когато сте в стаите им по работа. Не срещайте очите на никой, с когото се разминаваме. Отстъпвайте настрани и гледайте надолу.

— Разбрано.

Мария я поведе зад ъгъла, след което преминаха през немаркиран люк. Отвъд него се намираше камериерско помещение и два служебни асансьора. Мария натисна бутона за надолу.

— С кого искате да разговаряте?

— С хората, които почистват големите апартаменти, мезонетите и тризонетите.

— Те говорят по-добър английски. Като мен.

Вратите на асансьора се отвориха и те влязоха.