Бяха изтекли почти два месеца. Дойде юни, а заедно с него и пролетта в полите на Хималаите. Долината се раззелени, изпъстрена с полски цветя, а бодливите храсти на дивите рози отрупаха склоновете.

Двамата седяха мълчаливо. Оставаха още две седмици до края на престоя им.

Тръбата отново прокънтя, когато яркото зарево се стопи върху великия триумвират — Даулагири, Анапурна и Манаслу — три от десетте най-високи върхове на света. Здрачът настъпи внезапно, нахлувайки в долината като разлив на тъмна вода.

Пендъргаст се раздвижи.

— Учението ти върви добре. Изключително добре. Абатът е доволен.

— Да. — Гласът й беше слаб, почти незаинтересован. Той сложи ръка върху нейните — докосването му беше леко и въздушно като листо.

— Не сме говорили за това преди, но исках да попитам дали… всичко е минало добре в клиника „Фийвършам“. Дали не е имало усложнения по… ъ-ъ-ъ… по процедурата. — Пендъргаст изглеждаше неестествено стеснителен и загубил дар слово.

Погледът на Констанс остана насочен далече към студените снежни върхове.

Пендъргаст се поколеба.

— Искаше ми се да ми беше позволила да съм с теб.

Тя наведе глава, като продължаваше да мълчи.

— Констанс, тревожа се много за теб. Може би не съм се изразявал достатъчно ясно по този въпрос преди. Ако е така, се извинявам.

Констанс наведе главата си още по-надолу, лицето й се покри с червенина.

— Благодаря. — Безразличието изчезна от гласа й, заменено от леко треперене, причинено от прилив на чувства. Тя се изправи рязко, като гледаше настрани.

Пендъргаст също стана.

— Извини ме, Алойзиъс, но чувствам необходимост да остана за известно време сама.

— Разбира се. — Той видя тънката й фигура да се отдалечава, докато най-накрая изчезна като дух в каменните коридори на манастира. После обърна поглед към планинския пейзаж отвъд прозореца дълбоко замислен.

Когато тъмнината изпълни павилиона, звуците на тромпета дзунг спряха, последната нота увисна като умиращо ехо сред върховете за няколко дълги секунди. Всичко бе тихо, сякаш идването на нощта бе донесло със себе си някакъв застой. В този момент една фигура се материализира в мастилените сенки в долната част на павилиона: стар монах в шафранова роба. Той със съсухрена ръка направи на Пендъргаст жест, използвайки странното тибетско поклащане на китката, което означаваше „ела“.

Пендъргаст тръгна бавно към монаха. Мъжът се обърна и се затътри в тъмното.

Агентът го последва заинтригуван. Тръгнаха в неочаквана посока, по мрачни коридори към килията, която обитаваше прочутият отшелник: монах, който доброволно бе позволил да го затворят в стая с размери, достатъчни само за човек, който седи и медитира, зазидан за цял живот, хранен веднъж дневно с хляб и вода, което се осъществяваше с преместването на една-единствена хлабава тухла.

Старият монах спря пред килията, която не бе нищо повече от безлична тъмна стена. Старите й камъни бяха излъскани от хилядите ръце на хора, дошли да молят за мъдър съвет. Твърдеше се, че е бил зазидан на двайсет години. Сега наближаваше почти сто, оракул, прочут с уникалния си дар за пророкуване.

Монахът почука по камъка два пъти с нокът. Чакаха. След минута единствената хлабава тухла във фасадата започна да се мести съвсем бавно, като стържеше по пантата едва чуто. През отвора се появи една сбръчкана ръка, бяла като сняг, по която прозираха тънки сини вени. Тя бутна камъка настрани, разкривайки малък отвор.

Монахът се наведе към дупката и промърмори нещо с тих глас. После се извърна да чуе. Минутите минаваха, Пендъргаст долавяше съвсем лек шепот отвътре. Монахът се изправи, явно удовлетворен и направи жест на Пендъргаст да дойде по-близо. Агентът се подчини, гледайки как камъкът се хлъзга до първоначалното си положение, воден от невидима ръка.

Внезапно един дълбок, стържещ звук дойде от вътрешността на скалата, близо до каменната килия и в нея се отвори цепнатина. Тя се увеличи и се превърна в каменна врата, която изскърца, отворена от невидим механизъм. Отвътре се разнесе странен, непознат мирис, напомнящ тамян. Монахът протегна ръка и направи жест на Пендъргаст да влезе, и когато агентът прекрачи прага, вратата се затвори. Монахът не го бе последвал — Пендъргаст беше сам.

От мрака се появи друг монах, който държеше топяща се свещ. През изминалите седем седмици в Гсалриг Чонг, както и при предишните си посещения, Пендъргаст беше научил лицата на всичките монаси — но този бе нов. Той осъзна, че току-що е въведен във вътрешния манастир, за който се шепнеше, но не беше потвърдено, че съществува — скритата Светая Светих. Подобен достъп — какъвто той бе разбрал, че е абсолютно забранен — беше както изглежда покровителстван от зазидания отшелник. Това бе манастир в манастира, в който половин дузина монаси отшелници прекарваха целия си живот в дълбока медитация и непрекъснато духовно обучение, без да видят външния свят или дори да влязат в директен контакт с монасите от външния манастир, охранявани от невидимия отшелник. Те до такава степен се бяха отказали от света, беше чул веднъж Пендъргаст да се говори, че ако светлината на слънцето падне върху кожата им, щеше да ги убие.

Той последва странния монах по тесния коридор, водещ в най-дълбоките части на манастирския комплекс. Пътят стана по-неравен и той осъзна, че това са тунели, издълбани в самата скала: тунели, които бяха измазани и изрисувани преди хиляда години; рисунките им сега бяха почти заличени от пушека, влагата и времето. Последва завой, после още един, минаха покрай малки каменни килии с Буди или картини танка, осветени от свещи и пропити от тамян. Не се разминаха с никого, не видяха никого — лабиринтът от помещения без прозорци и тунелите изглеждаха празни, влажни и изоставени.

Накрая на това почти безкрайно пътуване стигнаха до друга врата, окована в ленти от намаслено желязо, занитени в дебелите дъски. Монахът извади ключ и с известно усилие вратата бе отключена и отворена.

Стаята отвъд бе малка и тъмна, осветена от единствена маслена лампа. Стените бяха облицовани с древно, ръчно изтъркано дърво, педантично инкрустирано. Във въздуха се виеше благовонен дим, остър и смолист. Мина известно време, преди очите на Пендъргаст да се приспособят към изключителния факт, че стаята е натъпкана със съкровища. Пред отсрещната стена стояха дузина ковчези от тежко щамповано злато с плътно затворени капаци; до тях се мъдреха купчини кожени торби, някои от които прогнили и съдрани, с разсипано на пода съдържание от тежки златни монети — всички златни английски лири и гръцки статери1. Около тях бяха подредени малки дървени буренца с издути дъги, разсипали самородни и шлифовани рубини, смарагди, сапфири, диаманти, тюркоази, турмалин и оливин. Други пък изглежда бяха пълни с малки златни кюлчета и овални японски кобани.2

Стената отдясно бе приютила друг тип съкровище: средновековни обои и тръби, изработени от ебонит, слонова кост и злато и инкрустирани със скъпоценни камъни; ритуални камбани дорже, камбанки от сребро и кехлибар. По-нататък имаше група златни и сребърни статуи, едната украсена със стотици звездни сапфири; до тях, сгушени в дървени кошове и слама, той различи полупрозрачни купи, фигурки и гравирани таблички от най-фин нефрит.

И вляво, непосредствено до него, най-великото от всички съкровища: малки боксове, натъпкани с прашни свитъци, навити на рула танки и снопове пергамент и оризова хартия, превързани с копринени шнурове.

Толкова поразителна бе гледката на съкровището, че на Пендъргаст му отне време, за да осъзнае, че в близкия ъгъл седи на възглавница едно човешко същество в поза лотос.

Монахът, който го бе довел, сега се поклони със събрани пред гърдите ръце и се оттегли; желязната врата издрънча след него при завъртането на ключа.

— Заповядайте, седнете — произнесе той на английски.