— Нуждаете ли се от повече информация, за да намерите Агозиена? — попита монахът.

— Да. Кажете ми какво точно означава Агозиен.

Промяната, която настъпи у монаха, беше поразителна. Лицето му придоби внимателен, почти уплашен израз.

— Не мога — отвърна той с разтреперан глас толкова тихо, че едва се чуваше.

— Неизбежно е. Ако трябва да ви върна това нещо, необходимо е да знам какво представлява.

— Не ме разбрахте. Не мога да ви кажа, защото ние не знаем какво е.

Пендъргаст се намръщи.

— Как е възможно?

— Агозиенът е бил запечатан в дървена кутия още преди да бъде получен за съхранение от нашия манастир преди хиляда години. Никога не сме я отваряли — това е строго забранено. Кутията се е предавала от Ринпоче на Ринпоче винаги запечатана.

— Що за кутия е?

Монахът показа с ръце размерите — приблизително петнайсет на петнайсет на сто и двайсет сантиметра.

— Необикновена форма. Какво според вас може да се сложи в кутия с такава форма?

— Вероятно нещо дълго и тънко. Жезъл или меч. Свитък или навита на руло картина. Серия печати може би, или въжета със свещени възли.

— А какво означава това име: Агозиен?

Монахът се поколеба:

— Мрак.

— Защо отварянето на кутията е било забранено?

— Основателят на манастира, първият Раланг Ринпоче, я получил от един свят човек от изток, от Индия. Светият човек бил изгравирал отстрани на кутията текст, който съдържа предупреждението. Имам тук копие от текста, което ще преведа. — Той извади малък свитък, изписан с тибетски букви, отдалечи го с треперещи ръце от очите си и издекламира:

— „Дхармата“ — каза Пендъргаст — се отнася до учението на Буда, нали?

— В този контекст предполага нещо дори по-голямо — целия свят.

— Неясно и тревожно.

— Точно толкова енигматично е и на тибетски. Но използваните думи са много силни. Предупреждението е сериозно, господин Пендъргаст — много сериозно.

Пендъргаст се замисли над думите му.

— Как би могъл един външен човек да разполага с достатъчно информация за тази кутия, за да я открадне? Прекарах преди време цяла година тук и никога не съм чувал за нея.

— Това е голяма загадка. Със сигурност никой от монасите ни не е казал и дума. Страхопочитанието ни пред този предмет е огромно и никога не говорим за него, дори помежду си.

— Този човек, Амброуз, е могъл да загребе скъпоценности на стойност милиони долари само с едната си ръка. Всеки обикновен крадец щеше да вземе първо златото и бижутата.

— Може би — рече монахът след известно мълчание — той не е обикновен крадец. Злато, скъпоценности… Вие говорите за земни богатства. Преходни съкровища. Агозиенът…

— Да? — подкани го Пендъргаст.

Но старият свещеник просто разпери ръце и отвърна на погледа му с трескави очи.

Черното було на нощта тъкмо бе започнало да се повдига, когато Пендъргаст пое през обкованите в желязо врати на вътрешната манастирска порта. Нататък, отвъд външната стена, се извисяваше грамадата на Анапурна с остри лилави очертания, издигащи се от стопяващия се мрак. Той изчака в покрития с камъни двор, докато един от монасите безмълвно доведе коня му. Мразовитият предутринен въздух беше натежал от роса и уханието на диви рози. Натовари дисагите на гърба на животното, провери седлото и нагласи стремената.

Констанс Грийн наблюдаваше безмълвно последните приготовления на агента от ФБР. Беше облечена с монашеска роба с убит цвят на шафран и ако не бяха изящните й черти и разпиляната кестенява коса, почти можеше да мине за един от обитателите на манастира.

— Съжалявам, че се налага да те оставя така рано, Констанс. Трябва да поема по следата, преди да е изстинала.

— Наистина ли нямат представа какво е?

Пендъргаст поклати глава.

— Освен за формата и името му, никаква.

— Мрак… — промълви тя и вдигна към него разтревожени очи. — Колко дълго ще отсъстваш?

— Трудната част вече е извършена. Знам името на крадеца и как изглежда той. Сега трябва единствено да го хвана. Възстановяването на предмета би трябвало да е работа за седмица, най-много две. Проста задача. След две седмици ти ще си приключила с обучението си и ще можеш да се присъединиш към мен отново, за да завършим нашето пътешествие из Европа.

— Бъди предпазлив, Алойзиъс.

Пендъргаст се усмихна тънко.

— Този мъж може и да е със съмнителен морал, но не ми прилича на убиец. Би трябвало рискът да е минимален. Това е обикновено престъпление, но с един объркващ аспект: защо е взел Агозиена и е оставил цялото това съкровище непокътнато. Както изглежда, не е имал отдавнашен интерес към тибетската култура. Това предполага, че Агозиенът е нещо изключително ценно и важно — или че по някакъв начин е наистина изключителен.

Констанс кимна.

— Имаш ли някакви напътствия към мен?

— Почивай. Медитирай. Довърши започнатото обучение. — Той направи пауза. — Донякъде се съмнявам, че никой тук не знае какво е Агозиен — все някой е надзърнал. Такава е човешката природа — дори тук, сред тези монаси. Изключително би ми помогнало, ако знаех какво представлява.

— Ще направя каквото мога.

— Отлично. Знам, че мога да разчитам на дискретността ти. — Пендъргаст се поколеба, след което се обърна към нея: — Констанс, има нещо, което трябва да те помоля.

При вида на изражението му очите й се разшириха, но когато заговори, гласът й остана спокоен.

— Да?

— Никога не си говорила за пътуването си към „Фийвършам“. В някакъв момент може би ще имаш нужда да го направиш. Когато се присъединиш към мен… ако си готова… — Гласът му отново секна в нетипично объркване и нерешителност.

Констанс отвърна очи.

— Вече изминаха седмици — продължи той, — откакто не сме разговаряли какво е станало. Но рано или късно…

Тя рязко се обърна към него.

— Не! — отсече кратко. — Не. — Замълча за момент, овладявайки се. — Искам да ми обещаеш нещо: никога повече не споменавай него или… „Фийвършам“ в мое присъствие.

Пендъргаст остана неподвижен, като я наблюдаваше внимателно. Бе явно, че прелъстяването от брат му Диоген я е наранило дори по-дълбоко, отколкото си беше давал сметка. Най-сетне той леко кимна.

— Обещавам.

После, като пусна ръцете й, той я целуна по двете бузи. Взе поводите, метна се на седлото, смушка коня, премина през външната порта и пое надолу към виещата се пътека.

Дълбоко в недрата на манастира Гсалриг Чонг, в една гола килия, Констанс Грийн седеше в поза лотос със затворени очи и визуализираше изключително сложно завързаната копринена нишка, която лежеше на възглавничка пред нея. Церинг беше зад гърба й в мъждивата светлина, тя усещаше присъствието му само по ниското бучене на гласа му, който напяваше монотонно на тибетски. Беше се захванала с интензивно изучаване на езика от почти осем седмици и сега го говореше почти гладко, като използваше скромен речник, наред с няколко фрази и идиома.

— Виж възела в ума си — дойде ниският хипнотизиращ глас на нейния учител.

По силата на волята възелът можеше да се материализира на около метър пред затворените й очи, излъчващ светлина. Това, че тя седеше на голия, студен под, изчезна от съзнанието й.

— Направи го отчетлив. Направи го стабилен.

Възелът дойде на фокус рязко, като се люлееше леко и ставаше неясен, когато вниманието й се разколебаваше, но винаги се връщаше на фокус.

— Умът ти е като езеро по здрач — каза учителят. — Неподвижно, спокойно и чисто.

Странно усещане да е тук, но и в същото време да я няма, обхвана Констанс. Възелът, който бе избрала да визуализира, продължи да стои пред нея. Беше със средна сложност, завързан преди триста години от един велик учител. Познаваха го под името „Двойната роза“.