Пендъргаст охлаби ключа и мъжът падна на земята. Лежеше там — необичайна фигура, облечена в кожени парцали, преметнал през рамо окървавени катерички. В пояса му бе втъкнат грамаден, ръчно направен нож. Беше бос, ходилата му бяха широки и мръсни. Две съвсем малки очета като стафиди изпъкваха на толкова сбръчкано лице, сякаш принадлежеше на отдавна преселил се в отвъдното мъж. Ала въпреки това физиката му, лъскавата и изключително дълга черна коса и брада говореха за силен индивид на не повече от петдесет години.

— Не е за препоръчване да се стреля прибързано — изправи се Пендъргаст над мъжа. — Можеше да нараните някого.

— Кой, по дяволите си ти? — изкрещя пискливо онзи на земята.

— Точно този въпрос щях да ви задам и аз.

Мъжът преглътна, посъвзе се и бавно се надигна.

— Отместете проклетото си фенерче от лицето ми!

Пендъргаст свали лъча.

— Е, що за дявол се смятате, та да плашите почтените хора до смърт?

— За почтеността ще трябва да поговорим още — каза Пендъргаст. — Моля, изправете се и се представете.

— Господине, можете да се молите колкото си щете и аз да не давам и пет пари.

Въпреки това се изправи, изтръска листата и клоните от брадата и от косата си. След това изплю огромна храчка в мрака. Обърса брадата и устата си с мръсна ръка и отново се изплю.

Пендъргаст извади значката си и я поднесе пред лицето на мъжа.

Очите на онзи се разшириха и след това отново се свиха. Засмя се.

— ФБР? Никога не бих предположил.

— Специален агент Пендъргаст. Затвори кожения портфейл с плясък и в следващия миг той изчезна в джоба му.

— Не разговарям с хора от ФБР.

— Преди да направите други прибързани декларации, от които по-късно ще се срамувате, би трябвало да имате избор. Можете да разговаряте неформално с мен тук… — Пендъргаст замълча.

— Или?

Пендъргаст се усмихна неочаквано, тънките му устни се разтворих, за да разкрият съвършени бели зъби. Но ефектът от това, подсилен от лъча на фенерчето, бе всичко друго, само не и приятелски.

Мъжът извади от джоба си пакет надъвкан тютюн, отхапа една хапка и я мушна в едната си буза.

— Мамка му — рече и се изплю.

— Мога ли да узная името ви? — попита Пендъргаст.

Мълчанието продължи минута, после две.

— По дяволите — рече накрая мъжът. — Да си има човек име не е престъпление, нали? Гаспариля, Лони Гаспариля. Мога ли да си получа обратно пушката?

— Ще видим. — Пендъргаст освети с фенерчето окървавените катерички. — Това ли нрави тук? Ловувате?

— Не се въртя около Могилите само заради гледката.

— Установили ли сте се някъде наблизо, господин Гаспариля?

Мъжът се изсмя грубовато.

— Странен въпрос. — И тъй като отново не последва отговор от Пендъргаст, той кимна с глава настрани. — Установил съм се на лагер ей там.

Пендъргаст взе пушката, „счупи“ я, изхвърли гилзите и я подаде празна на Гаспариля.

— Покажете ми, моля ви.

След пет минути пеши ход стигнаха до браздата между дърветата и царевичното море. Гаспариля се мушна в един ред и двамата поеха по прашна, отъпкана пътека. След няколко минути излязоха в тополовата горичка, която обикаляше бреговете на рекичката Медисин. Тук въздухът миришеше на влага, чуваше са как водата тихо обтича глинения бряг. Пред тях се виждаше червеникавият оттенък на лагерен огън, стъкнат на самия глинен бряг. Над огъня висеше голямо чугунено гърне, което къкреше и миришеше на лук, картофи и черен пипер.

Гаспариля взе няколко клона и ги мушна под дървените въглища. Пламъците лумнаха и осветиха малкия лагер. На светлината изплуваха една омазнена палатка, пънче за табуретка, стара дървена врата вместо маса, подпряна на още няколко пънчета.

Гаспариля свали наниза от катерици от рамото си и ги стовари върху импровизираната маса. След това извади ножа си и се захвана за работа — изкормяше ги и хвърляше вътрешностите настрани. После с едно рязко движение одираше кожите им. След това с няколко бързи ряза сваляше главите, лапите и опашките; а като накълцваше по на тънко трупчетата, ги хвърляше във врящия котел.

— С какво се занимавате тук? — попита Пендъргаст.

— Тук съм на бизнес пътуване — отвърна мъжът.

— Бизнес пътуване ли?

— За наточване. Правя по два тура в моята територия в топлите месеци. През зимата слизам на юг, към Браунсвил. Точа всякакви инструменти, каквито можете да се сетите — от дърворезачките до роторите на комбайните.

— И как дойдохте насам?

— С пикап.

— Къде е паркиран?

Гаспариля нанесе ужасен удар и хвърли последната катеричка в гърнето. — Ей там, ако искате да го огледате.

— Това възнамерявам.

— В града ме знаят. Никога не съм нарушавал закона, можете да попитате шерифа. Изкарвам си хляба като вас. Само дето не се промъквам в тъмното, не светвам в лицата на хората и не ги плаша до смърт.

Той хвърли още клонки под гърнето.

— Щом в града ви познават, както казвате, защо лагерувате тук?

— Искам да имам пространство.

— А защо я карате бос?

— А?

Пендъргаст освети босите и мръсни пръсти на мъжа.

— Обувките са скъпи. — Той бръкна в един от джобовете си и извади парче тютюн, отхапа и мушна парчето в устата си. — И какво търси човек на ФБР тук? — попита, докато наместваше хапката на бузата си с пръст.

— Мисля, че можете сам да отговорите на този въпрос, господин Гаспариля.

Мъжът му хвърли един дълъг кос поглед, но не каза нищо.

— Тя е копаела при Могилите, нали? — попита най-сетне Пендъргаст.

Гаспариля се изплю.

— Да.

— Откога?

— Не знам.

— Намери ли нещо?

Той сви рамене.

— Не за първи път копаят по Могилите. Не им обръщам много внимание. Когато съм тук, ходя само на лов. Не се мешам много с мъртвите.

— Има ли погребения в Могилите?

— Така казват. Там някога имало и клане. Това е всичко, което знам, и всичко, което искам да знам. От това място тръпки ме побиват. Не бих се изкачил по Могилите, освен ако само там има катерички.

— Чух приказки за някаква легенда, свързана с това място. „Проклятието на Четирийсет и петимата“, така мисля, че се казваше.

Гаспариля не отвърна нищо и за дълго време над лагера се възцари тишина. Той бъркаше гърнето с пръчка и от време на време поглеждаше към Пендъргаст.

— Убийството е станало преди три нощи, по време на новата луна. Да сте чули или видели нещо?

Гаспариля отново се изплю.

— Не.

— Къде бяхте онази вечер, господин Гаспариля?

Гаспариля продължи да бърка.

— Ако намеквате, че аз съм убил онази жена, ще сметна разговора за приключен, господине.

— А аз бих казал, че той току-що започна.

— Не се подигравайте с мен. Не съм убивал никого през живота си.

— Тогава не би трябвало да имате никакви възражения да уточните движението си през този ден.

— Това бе вторият ми ден тук, в Медисин Крийк. Късно онзи следобед ловувах край Могилите. Тя беше там, копаеше. Върнах се при залез-слънце и прекарах нощта в лагера.

— Тя видя ли ви?

— Вие видяхте ли ме?

— Къде точно копаеше тя?

— Навсякъде. Аз я заобикалях отдалеко. Подушвам бедата отдалече.

Гаспариля разбърка енергично гърнето, извади емайлирана купа и очукана лъжица и сипа малко яхния в нея. Напълни лъжицата, подуха й, лапна я и отново бръкна с нея в купата. След това се спря.

— Предполагам, че ще искате една купа?

— Нямам нищо против.

Без да говори повече, той извади втора купа и я подаде на Пендъргаст.

— Благодаря ви. — Пендъргаст си сипа от гърнето и опита яхнията. — Задушено със зеленчуци, така ли?

Гаспариля кимна и напълни устата си, а по гъстата му черна брада потече сос. Дъвчеше шумно, изплю няколко кокалчета, преглътна. Обърса устата си с ръка, а ръката — в брадата.

Приключиха с яхнията си в мълчание. Гаспариля прибра купите, облегна се назад и извади тютюна.

— А сега, господине, ако сте намерили онова, което търсите, надявам се да се заемете с работата си. Обичам тихите вечери.