— Аз винаги се грижа за теб, Смит — намигна му тя и се върна към масата за разфасоване на печеното.

Лъдуиг понечи да я последва, но усети, че залата се смълчава. Всички погледи се обърнаха към вратата. Лъдуиг инстинктивно ги последва. Там, на фона на златистото небе, се очертаваше фигура в черно.

Пендъргаст.

Имаше нещо определено зловещо в начина, по който агентът от ФБР се спря на прага на вратата и яркото слънце очерта силуета на строгата му фигура, досущ като каубой стрелец при влизането му в кръчмата салуун. След това той бавно закрачи напред, обгръщаше с поглед тълпата, докато не улови погледа на самия Лъдуиг. Пендъргаст веднага промени курса и се плъзна в тълпата към него.

— Добре, че ви видях господин Лъдуиг — каза той. — Не познавам никого тук, освен вас и шерифа, а и не мога да очаквам заетият шериф да отдели време за запознанства. Хайде, водете, ако обичате.

— Да водя ли? — повтори Лъдуиг.

— Трябва да ме представите, господин Лъдуиг. Там, откъдето произхождам, е социална грешка човек да се представя сам, вместо да го запознават. А като издател, редактор и главен репортер на „Край каунти куриър“, вие познавате всички в града.

— Мисля, че е така.

— Отлично. Да започнем ли с госпожа Мелтън Расмусън? Разбрах, че тя е една от водещите дами.

Лъдуиг едва не се задави. Тъкмо Клик Расмусън, от която току-що се бе избавил! Усети как силно му прималява, докато оглежда залата. Ето я Клик на една от масите с пуешко, заедно с Гладис Кейхил и цялата обичайна банда.

— Насам — каза той и закрачи с тежка стъпка.

С приближаването им бъбренето на дамите секна. Лъдуиг видя как Клик погледна Пендъргаст и изражението й бе самата неприязън.

— Бих искал да ви представя… — започна Лъдуиг.

— Много добре знам кой е този мъж. И мога да кажа само едно…

Тя спря изведнъж, както изведнъж се поклони Пендъргаст, взе ръката й и я приближи по френски маниер на един инч от устните си.

— Много се радвам, госпожо Расмусън. Казвам се Пендъргаст.

— Боже мой — прошепна Клик. Ръката й омекна в неговата.

— Доколкото разбрах, госпожо Расмусън, украсата е ваше дело.

Лъдуиг се запита откъде ли Пендъргаст бе научил тази малка клюка. Южняшкият му акцент сякаш се бе сгъстил до консистенцията на меласа; гледаше напрегнато Клик със странните си очи.

— Да, така е — отвърна тя.

— Очарователна е.

— Благодаря ви, господин Пендъргаст.

Пендъргаст се поклони още веднъж, като все още задържаше ръката й.

— Слушал съм много за вас и се радвам, че сега се запознахме.

Клик се изчерви отново, този път още по-силно. А докато го правеше, Мелтън Расмусън, който бе наблюдавал случката отдалеч, бързо довтаса.

— Виж ти, виж ти — рече сърдечно той, протегна ръка и застана между пълничката си изчервена жена и Пендъргаст. — Добре дошли в Медисин Крийк. Аз съм Мел. Мелтън Расмусън. Разбирам, че обстоятелствата биха могли да бъдат и малко по-радостни, но мисля, че ще намерите канзаското гостоприемство на Медисин Крийк все така топло, каквото винаги е било.

— Аз вече го усетих, господин Расмусън — рече Пендъргаст и раздруса ръката му.

— Откъде сте, Пендъргаст? Не мога да определя акцента.

— От Ню Орлийнс.

— А, великият град Ню Орлийнс. Истина ли е, че там ядат алигатори? Чух, че вкусът им бил като на пилешко.

— По мое мнение вкусът им е по-скоро като на игуанско или на змийско, отколкото на пилешко.

— Ясно. Е, аз ще се придържам към пуешкото — отвърна Расмусън през смях. — Минете някой път през магазина ми да хвърлите едно око. Винаги сте добре дошъл.

— Много сте любезен.

— И така — каза Расмусън и приближи малко, — какви са новините? Някакви нови следи?

— Правосъдието никога не спи, господин Расмусън.

— Вижте, аз си имам собствена хипотеза. Искате ли да я чуете?

— Много ще се радвам.

— Убиецът е онзи тип, който лагерува край реката. Гаспариля. Струва се да го огледате. Странен тип, винаги е бил такъв.

— Чакай, Мел — сгълча го Клик. — Знаеш, че години наред идва тук и никога не се е забърквал в никакви неприятности.

— Човек никога не знае кога някой ще изперка. Защо кампира там, покрай реката? Градът не му ли стига?

Въпросът увисна във въздуха. Клик се бе вторачила покрай съпруга си, устата й бе зяпнала, оформяйки перфектно „О“. Лъдуиг чу как сред хората мина тих шепот. Тук-там изръкопляскаха. Обърна се и видя Арт Ридър и шерифът да съпровождат мъж, когото не можа да познае. Беше нисък и слаб, с късо подстригана брада и бе облечен в светлосин костюм на райе. След него вървяха госпожа Бендър Ланг и неколцина от другите видни дами на града.

— Дами и господа, приятели и съграждани от Медисин Крийк! — избуча гласът на Арт Ридър. — За мене е голямо удоволствие да ви представя тазгодишния почетен гост, доктор Стантън Чонси от Канзаския щатски университет.

Думите му бяха последвани от бурни аплодисменти и няколко пронизителни изсвирвания с уста. Мъжът на име Чонси кимна веднъж на публиката, след което й обърна гръб и заговори с Ридър. Аплодисментите бавно стихнаха до пълна тишина.

— Господин Лъдуиг — рече Пендъргаст, — там, в дъното, има една група господа…

Лъдуиг погледна в указаната посока. Четирима-петима мъже в работни комбинезони пиеха лимонада и разговаряха помежду си с приглушени гласове. Вместо да ръкопляскат като останалите, те гледаха към Чонси с присвити очи.

— О, това са Дейл Естръм и останалите от фермерския кооператив — отвърна Лъдуиг. — Последните мохикани от „Умирай трудно“. Те са единствените, които не са продали земите си на големите селскостопански конгломерати. Все още имат собствени ферми около Медисин Крийк.

— И защо не споделят добрите чувства на града?

— Фермерската кооперация отхвърля генетично модифицираната царевица. Те смятат, че при опрашването ще се съсипе и тяхната реколта.

— Бих искал да ме запознаете с още неколцина души, ако нямате нищо против — каза Пендъргаст. — Например — с проповедника.

— Разбира се. — Лъдуиг огледа публиката, най-сетне откри пастор Уилбър, подреден сам на опашката за пуешко. — Насам.

— Разкажете ми първо за него, ако обичате.

Лъдуиг се поколеба, не желаеше да говори лошо за никого.

— Пастор Уилбър е тук от най-малко четирийсет години. Добронамерен е. Само че… — тук Лъдуиг се запъна.

— Да? — изви глас Пендъргаст. Лъдуиг усети как светлите му очи го фиксират по най-обезпокоителен начин.

— Предполагам може да се каже, че е малко закостенял. Всъщност не е наясно с онова, което става, или не става напоследък в Медисин Крийк. — Замълча за миг и продължи: — Има хора, които смятат, че по-млад, по-енергичен проповедник би помогнал да се съживи градът, да накара младите да не заминават. Да запълни духовната пропаст, която се е отворила тук.

— Разбирам.

Проповедникът вдигна глава, когато приближиха. Както винаги на върха на носа му бяха кацнали очила за четене, независимо дали четеше нещо или не. Лъдуиг смяташе, че го прави, за да изглежда по-учен.

— Пастор Уилбър? — рече той. — Бих искал да ви представя специален агент Пендъргаст от ФБР.

Уилбър пое протегнатата му ръка.

— Завиждам ви, пасторе — каза Пендъргаст. — Да служиш на душите на такава общност като Медисин Крийк.

Уилбър погледна благо Пендъргаст.

— Понякога това е плашеща отговорност, да бъдеш облечен с доверието на толкова хора, господин Пендъргаст. Но аз се лаская, че ги напътствам добре.

— Животът тук изглежда добър — продължи Пендъргаст, имам предвид за Божий човек, като вас.

— Бог се е погрижил и да ме благослови, и да ми прати изпитания. Ние всички сме подвластни на проклятието на Адам, но може би човекът в свещенически одежди го споделя повече от всички.

Лицето на Уилбър придоби свято, почти мъченическо изражение.

Лъдуиг позна това изражение: Уилбър щеше да се впусне в излияние на любимите си поетични откъси.

— Уви — започна Уилбър — какво помага с непрестанна грижа за простата и незначителна работа на пастира? — Погледна Пендъргаст през очилата си с видимо задоволство.