— И така, господин Пендъргаст, какво точно искате да знаете за клането?
Кори видя как Пендъргаст остави настрани кутийката си.
— Всичко.
— Е добре, всичко започнало през Гражданската война. — Бръши Джим отпусна масивното си тяло върху голям фотьойл и сръбна шумно от колата си. — Знаете всичко за „Кървавия Канзас“, нали, господин Пендъргаст, след като сте историк.
— Не съм историк, господин Дрейпър. Специален агент от Федералното бюро за разследване съм.
Последва дълбоко мълчание. След това Бръши Джим се прокашля.
— Добре тогава, господин Пендъргаст. Вие сте от ФБР. Мога ли да попитам какво ви доведе в Медисин Крийк?
— Неотдавнашното убийство.
Подозрението на Бръши Джим се бе възвърнало с пълна сила.
— И какво точно общо има то с мен?
— Убитата Шийла Суег е била търсачка на реликви, копаела е по Могилите.
Бръши Джим се изплю на пода и разтърка плюнката с подметката на ботуша си.
— Проклети иманяри! Нещата трябва да се оставят на място, в земята. — След това погледна отново Пендъргаст. — Но все още не сте казали какво общо би могло да има убийството с мен.
— Доколкото разбрах, историята на Могилите и на Клането в Медисин Крийк са свързани. Както и нещо, което дочух местните хора да наричат „Проклятието на Четирийсет и петимата“. А както може би знаете, около трупа бяха аранжирани голям брой стрели на южните шайени.
Мина поста време, преди Бръши Джим да смели това.
— Какви стрели? — попита накрая.
— Тези бяха тръстикови, с пера от плешив орел и с наконечници от тип II кремък от долината на Симарон и яспис от Бит хорн. Между другото, били са комплект в почти идеално състояние. Датирани са от времето на Клането.
Бръши Джим подсвирна ниско, след което потъна в мълчание, сбърчил чело в дълбок размисъл.
— Господин Дрейпър? — подкани го Пендъргаст най-накрая.
Бръши Джим остана още известно време в това си състояние, след което бавно поклати глава и започна историята си:
— Преди Гражданската война Югоизточен Канзас не е бил заселен от белите — населявали го само шайени и арапахо, поуни и сиукси. Единствените бели били онези, които преминавали по пътя за Санта Фе. Но заселниците прииждали и от тази страна на границата, която по онова време е бил Източен Канзас. Хората хвърлили око на добрите пасища в долините на реките Симарон, Арканзас, Крукид Крийк и Медисин Крийк. Когато избухнала Гражданската война, мъжете отишли да се бият и оставили територията беззащитна. Заселниците преди избивали индианците и сега дошло време за отплата. По цялата граница последвали серии от индиански нападения. После Гражданската война свършила и много войници се завърнали — огорчени и въоръжени. Те били видели войната, господин Пендъргаст. Повтарям — войната. Онова насилие, което човек може да упражни върху друг човек. То може да повреди съзнанието.
Мъжът замълча и се прокашля.
— И тъй, върнали се те и започнали да формират групи за самозащита, които изтласквали индианците на запад, за да могат да завладеят земята. Наричали го „прочистване на територията“. В Додж била създадена група, която нарекли „Четирийсет и петимата“. Разбира се, тогава Додж не бил Додж, а ранчото на братята Хиксън. Четирийсет и петима мъже, някои от които сред най-долните отрепки на човечеството, убийци и крадци, тръгнали от установените градчета на изток. Моят прапрадядо Айзая Дрейпър бил по онова време момче на шестнайсет години, едва обуло дълги панталони, но бил привлечен от групата. Предполагам, че си е мислил, че след като бил пропуснал войната, най-добре било да побърза и да докаже мъжеството си адски бързо, докато още имало такава възможност.
Бръши Джим сръбна още една шумна глътка.
— Както и да е, през юни 65-а Четирийсет и петимата отишли да вилнеят в долините южно от Канадската и Симарон и в Оклахомския анклав. Всички били ветерани от Гражданската война, които знаели как да се сражават с вражеска конница. Били корави мъже, яки, оцелели в най-отвратителни условия. Минали били през огъня на ада, господин Пендъргаст. Но били и страхливци. Ако искаш да оцелееш в една война, нищо няма да ти помогне толкова, колкото ако си побелял от шубе страхливец. Изчаквали воините да заминат на лов и след това нападали индианските селища през нощта, като убивали предимно жени и деца. Нямали никаква милост, господин Пендъргаст. Имали една приказка: от гнидите се раждат въшки. Убивали дори бебетата. С щиковете, за да пестят муниции.
Отново си сръбна. Ниският му дрезгав глас в тъмната и хладна стая действаше хипнотично. На Кори й се струваше, че описваше нещо, което сам бе видял. А може би бе така, в известен смисъл… Тя извърна очи.
— На прапрадядо ми му призлявало от видяното. Изнасилването и убиването на жени и изкормянето на бебета не било неговата идея за превръщането му в мъж. Искал да напусне групата, но при разгневените индианци не било сигурно дали може да се отдели и да се опита да се върне сам у дома. Тъй че трябвало да върви с групата. Една нощ онези се напили и го пребили от бой, защото не искал да участва в празненството им. Строшили му няколко ребра. Това, в крайна сметка, му спасило живота — тези строшени ребра.
Към средата на август вече били разсипали половин дузина шайенски лагери и прогонили индианците на север и на запад от Канзас. Или поне така си мислели. Спрели тук на връщане към ранчото на Хиксънови. В Медисин Крийк. През нощта на четиринайсети август построили лагер край Могилите — били сте при Могилите, нали, господин Пендъргаст?
Пендъргаст кимна.
— Тогава сигурно знаете, че те са най-високата точка в околността. Тогава там нямало дървета, а просто възвишение с три обрасли в храсталаци могили на върха. Оттам можело да се вижда на мили надалеч. Поставили постове, както винаги. Четирима постови в четирите посоки на света, разположени на четвърт миля от лагера. Слънцето залязвало и вятърът се усилил. Наближавал атмосферен фронт и се оформяла прашна буря.
— Прапрадядо ми бил със счупени ребра и го положили малко по-надолу, в малък овраг току под Могилите, може би на стотина метра разстояние. Заради строшените ребра не можел да седи седнал, а и прахът на равнището на земята направо го подлудявал. Затова го сложили в това укритие от храсталаци, за да се предпази от вятъра. Предполагам, че са се чувствали гузни за онова, което му били сторили.
— Точно когато слънцето залязвало и мъжете се готвели да вечерят, се случило всичко.
Той отметна глава назад и отпи една голяма глътка.
— Чул се тропотът на копита току над тях. От праха изскочили трийсет бойци с бели коне, боядисани с червена боя. Индианците били с боядисани лица, с пера и дрънкулки — налетели с крясъци и стрелите засвистели. Направо от никъде. Четирийсет и петимата били напълно изненадани. Конниците направили няколко захода и избили всички, до последния човек. Поставите не видели нищо. Не видели никакви конници да приближават, не чули никакъв шум. Часовите, господин Пендъргаст, били убити последни. Това е точно обратното на онова, което обикновено се случва, ако познавате нашата уестърн военна история.
— Но и на шайените не им се разминало ей така. Четирийсет и петимата били корави мъже и, отвърнали яростно на нападението и избили поне една трета от нападателите и доста от конете им. Прапрадядо ми видял всичко от укритието си. След като убили и последния човек, индианците изчезнали в огромни облаци прах. Изчезнали, господин Пендъргаст. И когато прахът се разнесъл, нямало и следа от тях. Нито от конете им. На земята лежали четирийсет и четирима бели мъже — мъртви и скалпирани.
Патрул от Четвърти кавалерийски полк прибрал прапрадядо ми два дни по-късно, близо до пътя за Санта Фе. Той ги отвел до мястото на клането. Намерили кръв и купчини вътрешности от индианските коне, но не открили трупове или пресни гробове. Нямало отпечатъци от копита на хълма и никъде наоколо. В Четвърта имало разузнавачи от племето арапахо, които били толкова ужасени от липсата на следи, че започнали да се вайкат, че това били воини призраци и отказали да тръгнат по следата. Вдигнала се голяма врява и още няколко шайенски селища били опожарени от кавалерията, като наказателна мярка, но повечето хора били доволни, че Четирийсет и петимата вече ги нямало. Били лоша банда.