— Не е фалшификат. — Пендъргаст отгърна една страница, после втора почти с благоговение. — Както по всичко личи, това е оригинална индианска счетоводна книга. Изцяло запазена при това.

— Счетоводна книга ли? — повтори Кори. — Какво означава това?

— Шайените имали обичая да вземат стари счетоводни книги от армията и да рисуват картинки по страниците им — на битки, любовни и ловни сцени. Картините били хроника на живота на един воин — нещо като биография. Индианците смятали, че украсените счетоводни книги притежават свръхестествени сили и ако привържеш такава книга към тялото си, ще бъдеш неуязвим. В Националния исторически музей в Ню Йорк има една счетоводна книга, украсена от шайен на име Нокътче на кутрето. Не е била толкова магична, колкото Нокътчето се е надявал: все още носи белезите на сачма, пронизала и книгата, и самия него.

Бръши Джим го гледаше с широко отворени очи.

— Искате да кажете… — започна той с невярващ тон, — искате да кажете, че през цялото време… Че това нещо е истинско?

Пендъргаст кимна.

— Не само това, ами ако не греша, то е произведение с уникална важност. Тази сцена тук изглежда емблематична за битката при Литъл Бигхорн9. А тази, в края на книгата, май е илюстрация на религията на Призрачния танц. — Той затвори внимателно книгата и я подаде на Бръши Джим. — Книгата е дело на вожд на сиуксите. А това тук навярно е неговият гриф, който може да бъде интерпретиран като Гърбатия бизон. Но ще е необходимо допълнително проучване, за да се установи със сигурност.

Бръши Джим държеше книгата с изпънати напред ръце, трепереше, сякаш се боеше да не я изпусне.

— Нали разбирате, че струва няколкостотин хиляди долара — каза Пендъргаст. — Може би и повече, ако речете да я продадете. Нуждае се обаче от консервация. Дървесината в пулпа на счетоводните книги е силно киселинна.

Бръши Джим бавно приближи книгата към себе си, разлисти страниците.

— Бих искал да запазя тази книга, господин Пендъргаст. Парите за мен нямат значение. Но как да я… ъ-ъ… консервирам?

— Познавам един джентълмен, който може да направи чудеса с повредени или крехки книги като тази. За мен ще бъде удоволствие той да се погрижи за нея — безплатно, разбира се.

Бръши Джим погледна книгата за миг и сетне, без да пророни дума, я подаде на Пендъргаст.

Взеха си довиждане. Докато Кори шофираше обратно към града, Пендъргаст изпадна в мълчание, със затворени очи, дълбоко замислен, уловил нежно грижливо опакованата счетоводна книга.

Уили Стот крачеше по гладкия бетонен под и насочваше горещата смес от белина и вода напред-назад, за да подгони блуждаещите воденички, глави, гребени, вътрешности и всякакви други птичи зловония към голямата мивка от неръждаема стомана, монтирана върху пода под зоната на изкормването. С придобития от годините опит ръката му с шланга отскачаше наляво и надясно, струята подемаше допълнителни потоци карантия и под напор я насочваше към средата. Стот работеше като художник с четка, събираше всичко в един дълъг кървав поток пред себе си, преди да удари последния „подпис“ и с мощен тласък да го изпрати в канала. Огледа още веднъж пода, обходи със струята тук-там, за да улови заблудени пера и пуешки „обеци“, някой и друг клюн, които после подскачаха и танцуваха пред струята към канала.

Стот бе спрял да яде пуйка броени дни, след като започна работа в „Гро-Бейн“, а няколко месеца по-късно се отказа изобщо да яде месо. И повечето от познатите му, които работеха там, бяха сторили същото. За Деня на благодарността „Гро-Бейн“ раздаваше безплатни пуйки на всички свои служители, но Стот не познаваше човек, който да ядеше пуешко.

След като свърши, той изключи шланга и окачи струйника. Беше десет и четвърт и последните работници от втората смяна си бяха тръгнали преди часове. Преди време щеше да има и трета смяна, от осем вечерта до четири сутринта, но тези дни бяха отминали.

Усети успокояващия натиск на половинлитровата бутилка „Олд гранддад“ в задния си джоб. За да се възнагради за приключването, той извади плоското шише, разви капачката и дръпна една глътка. Уискито, затоплено до телесна температура, потече с приятна топлина към стомаха, а след това, няколко мига по-късно, обратно към главата му.

Животът не бе чак толкова лош.

Отпи последната глътка и опразни шишето, мушна го обратно в джоба си и взе голямото гумено гребло, окачено на облицованата с плочки стена. Напред-назад, напред-назад и след още пет минути работната платформа и конвейерната лента горе бяха толкова чисти, че човек можеше да се храни на тях. А и вонята от пуешки курешки, пера, кръв и вътрешности бе изместена от чистата, стипчива миризма на белина. Още една добре свършена работа. Стот почувства бодване на гордост.

Посегна към бутилката, но се сети, че е празна. Погледна часовника си. „Уагън уийл“ щеше да е отворен още трийсет минути. И ако Джими, нощният пазач, пристигнеше скоро, Стот щеше да стигне съвсем навреме до кръчмата.

Това бе удивително стопляща мисъл.

Докато подреждаше и последните си инструменти, той чу Джими да влиза в кланицата. Дори бе подранил с пет минути — или по-вероятно часовникът му изоставаше. След минута го чу да приближава, дрънчеше като количка за сладолед с ключовете и с всички останали свои джунджурии.

— Здрасти, Джими бой — поздрави Стот.

— Уили. Здравей.

— Цялата фабрика е твоя.

— Както кажеш.

Стот излезе на опустелия паркинг за персонала, където прашната му кола седеше сама под лампа в далечния край. Тъй като пристигаше по средата на втората смяна, винаги се налагаше да паркира накрая. Нощта бе гореща и тиха. Закрачи през светлинните петна към колата си. Отвъд паркинга в мрака се простираха царевичните поля. Най-близките стебла, които можеше да види стояха съвсем неподвижни и изправени. Сякаш се вслушваха в нещо. Небето бе покрито с облаци и не бе възможно да се каже къде свършваха царевиците и къде започваше нощта. Всичко приличаше на един огромен канал. Той ускори крачка. Не бе естествено човек да бъде заобиколен от толкова много царевица. Това караше хората да се чувстват необикновено.

Отключи колата, влезе вътре и затръшна вратичката подире си. От резките движения тънкият слой прах и полен, натрупан върху покрива, се застича по прозорчетата. Заключи вратата и ръцете му се покриха с още прах. Прахът бе навсякъде. Господи, той вече можеше да почувства вкуса на уискито на Суийд, което прочиства гърлото му.

Запали колата си — стар АМС хорнет. Двигателят изръмжа, закашля се и изгасна.

Той изруга, погледна през прозорците. Вдясно — мрак. Вляво — празният паркинг с разположените на равни разстояния светлини.

Изчака и отново завъртя ключа. Този път двигателят запали. Натисна няколко пъти педала на газта, след което потегли. Колата тръгна с обичайното подрънкване на протестиращ метал.

„Уагън уийл“, ето ни и нас, идваме! Топло чувство го обзе, когато се замисли за още половинка, за още една глътчица, за нещо, което да го изпрати любовно до дома му в „Елмор лейкърс“ — тъжно местенце в края на града. Или можеше да вземе две половинки. В такава нощ май бе по-подходящо.

Светлините на „Гро-Бейн“ отминаха и Скот вече се носеше с тихо бръмчене в мрака; две стени царевица бягаха размазани от двете му страни, а фаровете осветяваха малка част от прашния път. Далеч напред той завиваше мързеливо към Медисин Крийк. Светлините на града бяха вляво, като ореол в небето над царевицата.

Когато зави, двигателят изтрака отново, по-злокобно отпреди. А след това изхриптя, закашля се и изгасна.

— Мамка му — промърмори Стот.

Старият хорнет се плъзна и спря на пътя. Стот сложи лоста на „паркинг“ и завъртя отново ключа. Но не последва нищо, колата бе мъртва.

— Мамка му! — извика отново той и удари волана. — Мамка му, мамка му, мамка му!

Гласът му заглъхна в затвореното пространство на колата. Обгръщаха го тишина и мрак. Каквото и да се бе случило с бричката му, то изглеждаше окончателно, а той нямаше дори фенерче да надникне под капака й.