— Идеята не е лоша — промърмори Лъдуиг.
И идеята наистина не бе лоша. Ако човекът се окажеше достатъчно интересен, материалът би бил добър и определено бе от типа, който хората обичаха да четат. Бъдещето на града бе винаги тема номер едно в разговорите в Медисин Крийк.
— Страхотно. Той ще бъде тук до пет минути. Ще ви запозная, след което ще ви оставя насаме.
— Добре — преглътна отново Лъдуиг.
Ридър най-сетне пусна рамото на Лъдуиг. Той усети хладинка на мястото, където бе лежала топлата и влажна длан.
— Ти си добро момче, Смити.
— Точно така.
Точно тогава радиостанцията на шерифа изпука. Хейзън я откачи от колана си и натисна бутона за приемане. Лъдуиг чуваше тенекиения глас на Тад, който правеше сутрешния си доклад за произшествията.
— Някакъв шегаджия спихнал всичките гуми на треньора по футбол — долетя гласът на помощник-шерифът.
— Нататък — прекъсна го Хейзън.
— Още едно мъртво куче. Този път — в канавката край пътя.
— Господи! Нататък.
— Жената на Уили Стот съобщи, че снощи не се прибрал.
Шерифът извъртя нагоре очи.
— Провери при Суийд в „Уагън уийл“. Сигурно отново си отспива махмурлука в задната стаичка.
— Слушам, сър.
— Аз сам ще проверя кучето.
— На две и половина мили в западна посока по „Дийпър роуд“ е, сър.
— Разбрано.
Хейзън окачи отново радиостанцията на колана си, угаси цигарата в пепелника, взе шапката си от съседния стол, наложи я и се изправи.
— Довиждане, Арт. Благодаря, Смити. Трябва да вървя.
Шерифът си тръгна и сякаш по разписание доктор Стантън Чонси се материализира в далечния край на алеята за боулинг и се заоглежда.
Ридър го повика, размаха ръка иззад стъклото. Чонси кимна, мина покрай алеята и влезе в „Касъл клъб“. Вървеше със същата вдървена походка, която бе направила впечатление на Лъдуиг на социалната сбирка. Огледа пластмасовия декор и на Лъдуиг му се стори, че в очите му проблесна пламъче — дали му бе забавно, или пък бе израз на презрение?
Ридър се изправи, това стори и Лъдуиг.
— Недейте да ставате заради мен — възпря ги Чонси. Ръкува се с тях и всички седнаха.
— Доктор Чонси — започна Ридър, — искам да ви представя Смит Лъдуиг от „Край каунти куриър“, нашият местен вестник. Той е издателят, редакторът и репортерът. Човекът-оркестър — засмя се той.
Лъдуиг се озова срещу доста студени сини очи, обърнати към самия него.
— Това сигурно е много интересно за вас, господин Лъдуиг.
— Наричайте го Смити. В Медисин Крийк не държим на официалностите. Това е един дружелюбен град.
— Благодаря ти, Арт. — Чонси се обърна към Лъдуиг: — Смити, надявам се да ме наричате Стан.
— Виж, Стан, Смити иска да пусне статия за теб, а аз трябва да вървя, затова ще ви оставя насаме. Поръчвайте каквото пожелаете, аз плащам сметката.
В следващия миг Ридър вече го нямаше, а Чонси бе обърнал двете си студени очи към Лъдуиг. Последният се запита какво ли очакваше от него. След това си спомни, че би трябвало да направи интервю. Извади бележник и писалка.
— Ако нямаш нищо против, бих предпочел да работя с предварително представени ми въпроси — каза Чонси.
— Де да можехме да сме толкова добре организирани — отвърна Лъдуиг, едва намерил сила за усмивка.
Чонси не се усмихна.
— Кажи ми какъв материал имаш предвид?
— Очерков в основата си. Нали разбираш — за човека, който стои зад проекта и т.н.
Последва мълчание.
— Това е една доста чувствителна тема. И точно така трябва да се подходи към нея.
— Това ще бъде благоприятна, балансирана статия за учения, а не за подробностите относно експерименталното поле.
Чонси се замисли.
— Трябва да видя материала, преди да бъде отпечатан.
— Тук обикновено нямаме подобна практика.
— В моя случай ще се наложи да направиш изключение. Такава е университетската политика.
Лъдуиг въздъхна.
— Много добре.
— Давай — каза Чонси и се облегна назад.
— Би ли искал кафе, нещо за закуска?
— Закусих преди часове, в Дийпър.
— Добре тогава. Нека да видим.
Лъдуиг отвори бележника си на празна страница, оглади я, приготви химикалката си и се опита да измисли няколко сбити въпроса.
Чонси погледна часовника си.
— Аз наистина съм зает човек, затова бих бил благодарен, ако ограничиш всичко до петнайсетина минути. Следващия път е желателно да ми предоставиш предварително въпросите, вместо да ги съставяш в момента. Това е обичайна любезност, когато интервюираш някого, чието време е ценно.
Лъдуиг въздъхна.
— И така, разкажи ми за себе си: къде си ходил на училище, как е възникнал интересът ти към селското стопанство, ей такива неща.
— Роден съм и съм израсъл в Сакраменто, Калифорния. Там завърших гимназия и постъпих в Калифорнийския университет в Дейвис, където завърших биохимия. Завърших с Фи-Бета-Капа, сума кум лауде (пълно отличие) през 1985-а. — Замълча за миг и додаде: — Трябва ли да ти кажа как се пише сума кум лауде по букви?
— Мисля, че ще се справя.
— След това постъпих в Станфордския университет, където завърших четири години по-късно това означава 1989-а — с докторат по молекулярна биология. Дисертацията ми бе отличена с медала „Хенсли“. Пише се Х-Е-Н-С-Л-И. Малко след това постъпих в биологическия факултет на Канзаския щатски университет. През 1995 година ми беше дадена катедрата на почетния професор по молекулярна биология Лион Трокмортън и освен това през 1998 година станах директор на Програмата за развитие на селското стопанство.
Той спря, за да може Лъдуиг да навакса.
Вестникарят бе пускал маса скучни истории и можеше отдалеч да помирише подобна, а тази вонеше до небесата. Медалът „Хенсли“, Боже Господи. Този тип тъпанар ли беше, или какво?
— Добре, благодаря, Стан. Кога всъщност генетичното инженерство привлече вниманието ти? Кога разбра какъв всъщност искаш да станеш?
— Ние не говорим за генно инженерство. Говорим за генетично усъвършенстване.
— Е, добре тогава — за генетичното усъвършенстване.
Изражението на Чонси придоби за кратко набожен вид.
— Когато бях на дванайсет или на тринайсет години, видях в списание „Лайф“ снимка на група умиращи от глад деца в Биафра. Бяха заобиколили камион на ООН, опитвайки се да получат шепа ориз. И тогава си помислих: Искам да направя нещо, за да нахраня тези гладуващи деца.
Какъв тъпанар! Но Лъдуиг записваше всичко прилежно.
— А баща ти? Майка ти? С какво се занимаваха те? Има ли приемственост в науката в семейство ти?
Последва кратко мълчание.
— Бих искал да задържим фокуса върху самия мен.
„Бащата сигурно е бил шофьор на камион и е пребивал жена си“, помисли си Лъдуиг.
— Добре Кажи ми, публикувал ли си статии и книги?
— Да. Доста на брой. Ще ти пратя по факса копие от биографията ми, ако ми дадеш номера си.
— Нямаме факс, съжалявам.
— Разбирам. Честно казано, намирам го за загуба на време да отговарям на такива въпроси, когато ще е далеч по-просто да получиш сам тази информация от отдела за връзки с обществеността на КЩУ. Разполагат с мое досие, дебело една педя. И далеч по-добре ще е да ме интервюираш, след като си прочел някои от трудовете ми. Това просто спестява времето на всички.
Той отново погледна часовника си.
Лъдуиг промени темата.
— И защо Медисин Крийк?
— Нали мога да напомня, че още не сме избрали Медисин Крийк?
— Знам, но защо градът е сред претендентите?
— Търсим едно средностатистическо място с типични условия за развитие на растенията. Медисин Крийк и Дийпър бяха избрани след всеобхватно компютърно изследване на стойност двеста хиляди долара, което обхвана над сто града в Западен Канзас. Сега сме в третия стадий на проучването, което трябва да вземе решението за проекта. Вече постигнахме споразумения със съответните агробизнеси за достъп до земите им. Единственото, което ни предстои да направим, е да изберем измежду двата града. И точно затова съм тук: да взема окончателното решение и да го обявя в понеделник.