В отговор той й се усмихна.

— Мисля, че това е нашият човек.

Докато крачеха по платформата към Брийн, Кори забеляза, че Барт се завръща — разрошен, той почти тичаше. А пред него вървеше Арт Ридър, управителят на предприятието. Буквално превземаше бетонното разстояние с късите си крака.

— Защо никой не ми съобщи, че тук има човек от ФБР? — крещеше той, без да се обръща конкретно към някого. Лицето му бе дори по-червено от обичайното и Кори забеляза влажно пуешко перо, втъкнато в короната от грижливо продуханата му, прилична на шлем коса. — Това е район, забранен за външни лица.

— Съжалявам, сър — отвърна обърканият Барт. — Той просто влезе. Разследва…

— Знам много добре какво разследва. — Ридър се спусна по стълбата и се обърна към Пендъргаст, задъхан, опитвайки се да си върне усмивката, която бе негова запазена марка. — Как сте, агент Пендъргаст? — Протегна ръка. — Арт Ридър. Спомням си, че се видяхме на социалната сбирка.

— Радвам се да се запозная с вас — отвърна Пендъргаст и пое протегнатата му ръка.

Ридър се извърна към Барт и усмивката се стопи от лицето му.

— Връщай се в разтоварното. Ще се разправям с теб по-късно. — След това се обърна към Кори. — А ти какво правиш тук?

— Аз съм… — Тя погледна към Пендъргаст, но агентът бе погълнат да изследва най-различните приспособления, които висяха от тавана.

— Аз съм негова помощничка — отвърна най-сетне Кори.

Ридър издиша шумно. Пендъргаст се обърна и отиде до работното място на Джими Брийн — той бе замлъкнал, когато шефът му се бе появил — и се зае да наблюдава работата му.

Ридър заговори отново с доста по-спокоен тон.

— Господин Пендъргаст, мога ли да ви поканя в кабинета си, където ще се почувствате далеч по-удобно?

— Имам няколко въпроса към господин Брийн тук.

— Ще повикаме Джими веднага. Барт ще ви покаже пътя.

— Няма нужда да прекъсваме работата му.

— В кабинета ще бъде далеч по-тихо…

Ала Пендъргаст вече разговаряше с Джими. Мъжът продължи да работи — да пъха накрайника в пуйката и да изсмуква вътрешностите й с едно силно „шльок“, докато говореше. Погледна Ридър, а после — отново Пендъргаст.

— Господин Брийн, доколкото разбрах, вие сте видели последен Уили Стот жив.

— Така е, така е — потвърди Джими. — Горкият човек! Всичко стана заради колата му. Не ми е приятно да го казвам, но парите, с които трябваше да ремонтира тази своя бракма, той харчеше при Суийд. Онази трошка се повреждаше непрестанно…

Кори погледна към Арт Ридър, който стоеше вече зад Джими, а отвратителната усмивка отново бе цъфнала на лицето му.

— Джими — прекъсна го Ридър, — струйникът трябва да влезе докрай, а не така. Извинете ме, господин Пендъргаст, но той е за първи път на тази работа.

— Да, господин Ридър — каза Джими.

— Нагоре, ей така. Нагоре и да влезе докрай. — Той на няколко пъти мушка и вади шланга от пуйката, за да демонстрира, след което го върна на Джими. — Следваш ли мисълта ми? — След това се обърна към Пендъргаст: — Тук съм започнал, господин Пендъргаст, в Зоната на изкормянето. И стигнах до върха. Искам нещата да се правят както трябва.

Нотка на гордост прозвуча в гласа, който Кори намираше за отвратителен.

— Разбира се, господин Ридър — отвърна Джими.

— Та казахте, че… — Пендъргаст не сваляше очи от Джими.

— Точно така. Миналия месец колата на Джими пак се повреди и аз трябваше да го карам до работа. Обзалагам се, че и в този случай се е повредила и той се е опитал да стигне пешком до Суийд. И е бил убит. Господи! Поисках да ме преместят още на сутринта, когато го намериха. Нали така, господин Ридър?

— Така направи.

— По-скоро аз ще изсмуквам вътрешностите на пуйките, отколкото да го правят на мен. — Устните на Джими се разтеглиха във влажна усмивка.

— Не ще и дума — рече Пендъргаст. — Разкажете ми за бившата си работа.

— Бях нощен пазач. От полунощ до седем сутринта, когато идва групата преди първа смяна.

— А какво прави тази група?

— Проверява дали машинарията работи, тъй че когато пристигне първият камион, птиците да бъдат веднага обработени. Не можем да ги оставим в спрял нагорещен камион, за да се поправи нещо. Тогава ще имаме един камион, пълен с мъртви пуйки.

— Това често ли се случва?

Кори забеляза, че Джими Брийн хвърли нервно поглед към Ридър.

— Почти никога — отвърна бързо Ридър.

— Когато пътувахте към предприятието онази вечер — продължи Пендъргаст, — забелязахте ли нещо или някого на пътя?

— Защо мислите, че поисках да мина в дневна смяна? Тогава си помислих, че някой е изпуснал кравата си в царевичната нива. Нещо голямо и приведено…

— Къде по-точно го забелязахте?

— По средата на пътя. На около две мили от кланицата и на две мили от града. Вляво от пътя. Сякаш дебнеше. Стрелна се в царевичака, когато фаровете ми го осветиха след завоя. Скри се бързо на четири крака. Не бях много сигурен обаче. Би могло да бъде сянка. Но ако е така, това бе много голяма сянка.

Пендъргаст кимна. Обърна се към Кори:

— Имате ли някакви въпроси?

Очите на Кори се разшириха от страх. Въпроси ли? Усети, че Ридър я гледа, очите му бяха червени и присвити.

— Разбира се. Да. Имам.

Последва пауза.

— Ако това е бил убиецът, какво е правел, какво е чакал там? Искам да кажа, че той не би могъл да очаква колата на Стот да се повреди, нали така? Може би се е интересувал от кланицата?

Настъпи мълчание и тя видя, че Пендъргаст се усмихва, макар и едва доловимо.

— Ами, не знам, по дяволите — отвърна Джими след малко. — Добър въпрос.

— Джими, внимавай, по дяволите — изведнъж се намеси Ридър. — Изпусна онази пуйка да мине покрай теб.

Той се втурна напред и сграбчи пуйката, която бавно отминаваше. С едно движение бръкна в нея и я изкорми с ръка, хвърли вътрешностите във вакуумния контейнер, където те бяха погълнати веднага с ужасяващо клокочене. Ридър се обърна, изтръска кръвта от пръстите си с рязко друсване на китката. Усмихна се широко.

— По мое време нямаше вакуумни шлангове — рече той. — Не бива да се страхуваш да си пооцапаш малко ръцете в тази работа, Джими.

— Да, господин Ридър.

Потупа Джими по гърба, оставяйки върху него голям кафяв отпечатък.

— Продължавай.

— Мисля, че ние приключихме тук — обяви Пендъргаст.

Ридър изглежда изпита облекчение. Протегна ръка.

— Радвам се, че ви бяхме от полза.

Пендъргаст се поклони официално, обърна се и закрачи.

Кори Суонсън стоеше до банкета на пътя с ръце на кръста и гледаше как Пендъргаст измъква частите на странна на вид машина от багажника на колата й и започва да ги сглобява. Когато отиде да го вземе от къщата на старата Краус, той стоеше вече на пътя с кутията с метални части в краката си. Тогава не й обясни какъв бе планът му и изглежда нямаше намерението да го стори и сега.

— Вие наистина обичате да държите хората на тъмно, нали? — рече тя.

Пендъргаст зави и последната част на мястото й, огледа машината и я включи. Чу се леко, засилващо се бръмчене.

— Моля?

— Знаете много добре за какво става дума. Никога не казвате нищо. Като например, какво ще правите с това нещо.

Пендъргаст изключи машината.

— Намирам, че нищо в живота не е по-уморително от обясненията.

Кори не можеше да не се засмее на тези думи. Колко верни бяха те; от майка й до директора на училището и онзи тъпанар — шерифа, чуваше все едно и също: „Ще трябва да обясниш това и това“.

Слънцето се издигаше над царевицата и вече напичаше изгорялата земя. Пендъргаст я погледна.

— Това любопитство означава ли, че вече започнахте да свиквате с ролята си на моя помощничка?

— Означава, че свикнах с парите, които ми плащате. А когато някой ме кара да ставам призори, искам да знам защо.

— Много добре. Днес ще изследваме тъй нареченото Клане на воините призраци при Могилите.