Отново — дълго мълчание. Лицето на Чонси помрачня.

— По дяволите, Блътър. Няма да разговарям с това ченге…

Нова пауза. И след това:

— О, Господи!

Чонси затвори телефона и едва не го хвърли към Пендъргаст.

— Добре — измърмори. — Разполагате с десет минути.

— Благодаря ви, но ще продължим толкова, колкото сметна за необходимо. Моята помагачка ще води записки. Госпожице Суонсън?

— Какво? А, да, разбира се.

Кори се изплаши — бе оставила тетрадката си в колата. Ала почти като по чудо в ръката на Пендъргаст се появиха бележник и писалка. Тя ги взе, прелисти страниците, опитвайки се всичко това да изглежда така, сякаш го правеше всеки ден.

Отново се намеси Ридър.

— Хейзън? Нима ще стоиш просто така и ще оставиш всичко това?

Хейзън погледна към Ридър, но лицето на онзи бе непроницаема маска.

— И какво ще поискаш да направя?

— Да прекратиш този фарс. Този агент от ФБР ще провали всичко.

Отговорът на Хейзън бе тих:

— Знаеш много добре, че не мога да го направя.

Обърна се към Пендъргаст и не каза нищо, изражението му бе неутрално. Но Кори познаваше Хейзън прекалено добре, за да прочете изражението в очите му.

Пендъргаст заговори бодро с Чонси:

— Кажете ми, доктор Чонси, кога за първи път се появи Медисин Крийк като евентуален домакин за експерименталното поле?

— Името се появи след компютърен анализ миналата година. През април — отвърна Чонси сбито и монотонно.

— Кога за първи път посетихте града?

— През юни.

— Влязохте ли тогава в контакт с някого?

— Не. Това бе просто предварително посещение.

— Какво точно вършехте тогава?

— Не виждам защо…

Пендъргаст само вдигна телефона и рече весело:

— Просто натиснете „Избери отново“.

Чонси се овладя с огромно усилие.

— Обядвах в ресторанта на Мейси.

— И?

— И какво? Това бе най-отвратителният обяд, който имах нещастието да изям.

— А после?

— Диария, разбира се.

Кори не успя да се овладее и се разсмя. Ридър и Хейзън се спогледаха, не знаеха как да реагират. Лицето на Чонси се отпусна в безрадостна усмивка; изглежда възстановяваше равновесието, ако не и арогантността си. След това продължи:

— Инспектирах полето, собственост на „Бъсуел Агрикон“, селскостопанския конгломерат, който е наш партньор в това начинание.

— Къде?

— Покрай реката.

— Къде точно покрай реката?

— Кадастрален участък пет, парцел едно, северозападния квадрант на секция девет.

— Какво включваше инспекцията ви на това поле? Как процедирахте?

— Пешком. Взех проби от почвата, от царевицата, други проби.

— Като например?

— Вода. Ботанични. На насекоми. Научни проби. Неща, които няма да разберете, господин Пендъргаст.

— През кой точно ден стана това?

— Трябва да проверя в дневника си.

Пендъргаст скръсти ръце и зачака.

Намръщеният доктор Чонси бръкна в джоба си, извади тефтерче и прелисти страниците му.

— На единайсети юни.

— Забелязахте ли нещо необичайно? Нещо извънредно?

— Както вече казах, не видях нищо особено.

— Кажете ми с какво точно ще експериментира експерименталното поле?

Чонси се напрегна.

— Съжалявам, господин Пендъргаст, но тези научни концепции са твърде сложни за един неспециалист. Безсмислено е да отговарям на въпроси от тази сфера.

Пендъргаст се усмихна прекалено скромно.

— Ами тогава бихте могли да опростите нещата така, че и един идиот да ги разбере.

— Предполагам, че бих могъл да опитам. Опитваме се да разработим сорт царевица за производство на газохол — знаете ли какво е това?

Пендъргаст кимна.

— Необходим ни е сорт с високо съдържание на скорбяла, който сам произвежда естествен пестицид и така елиминира необходимостта от външни пестициди. Това е идиотското обяснение, господин Пендъргаст. Надявам се да сте го разбрали.

След което се усмихна бързо.

Пендъргаст се наведе леко напред, — лицето му придоби озадачено изражение. Напомняше на Кори на котарак, който е готов да нападне.

— Доктор Чонси, как възнамерявате да предотвратите замърсяването при опрашването? Ако вашият сорт генетично променена царевица „потъне“ в това царевично море около нас, то няма да има никакъв начин духът да бъде върнат обратно в бутилката, така да се каже.

Чонси изглеждаше объркан.

— Ще създадем буферна зона. Ще изорем трийсетметрови полоси около полето и ще ги засеем с люцерна.

— И въпреки това Адисън и Маркъм в статия, публикувана в априлския брой на „Джърнъл ъв биомеканикс“ за 2002 година, твърдят, че замърсяване при опрашването на генетично променена царевица е забелязано на няколко мили разстояние от експерименталното поле. Сигурно си спомняте тази статия, доктор Чонси? Адисън и Маркъм, април…

— Запознат съм с тази статия! — заяви Чонси.

— Освен това сигурно знаете и за труда на Енгълс, Тромърай и Грийн, в който се доказва, че генетично промененият сорт 3JP–5 е дал полен, токсичен за кралските пеперуди. Запознати ли сте със сорта 3JP–5?

— Да, но смъртността на пеперудите се е наблюдавала само при концентрации над 60 поленови зрънца на квадратен милиметър…

— Каквато се е наблюдавала на триста метра подветрено от полето, според проучване на Чикагския университет, публикувано в „Томовете на третата годишна“…

— Знам за този шибан доклад! Няма нужда да ми го цитирате!

— Е, добре тогава, доктор Чонси. Питам ви отново: как ще предотвратите кръстосаното опрашване и как ще защитите местните популации на пеперуди?

— Точно за това е целият този експеримент, Пендъргаст! Именно това са проблемите, които се опитваме да решим…

— Значи Медисин Крийк ще бъде по същество опитното морско свинче за тестване решенията на тези проблеми?

В първия миг Чонси запелтечи, неспособен да отговори. Изглеждаше така, сякаш щеше да получи апоплектичен удар. Кори забеляза, че напълно бе изгубил самообладание.

— Защо трябва да оправдавам своята важна работа пред едно ши-ши-ши-бано ченге?

Последва мълчание. Чонси дишаше тежко, потта се лееше от челото му и се стичаше от мишниците в ръкавите му.

Пендъргаст се обърна към Кори.

— Мисля, че тук свършихме. Записахте ли всичко, госпожице Суонсън?

— Всичко сър, включително и „шибано ченге“.

Тя затвори бележника с доволен плясък, мушна писалката в един от кожените си джобове, след което дари всички около масата с широка усмивка. Пендъргаст кимна и се обърна да си върви.

— Пендъргаст — извика го Ридър. Тонът му бе нисък и много, много студен. Кори не успя да се овладее и потрепери при вида на лицето му.

Пендъргаст се спря.

— Да?

Очите на Ридър блестяха като слюдени.

— Вие прекъснахте обяда ни и обезпокоихте госта ни. Нямате ли какво още да кажете, преди да си тръгнете?

— Не мисля — отвърна Пендъргаст, но сякаш се замисли за миг. — Освен, разбира се един цитат от Айнщайн: „Единственото по-опасно нещо от невежеството е високомерието“. Бих казал на доктор Чонси, че в комбинация двете неща са още по-тревожещи.

Кори последва Пендъргаст към сенчестото игрище за боулинг, след което излязоха на силното слънце. Когато се качваха в колата, тя повече не можа да се сдържа и се разсмя с все сила.

Пендъргаст я погледна.

— Забавно ли ви е?

— А защо не? Вие наистина му дойдохте отхаки на този Чонси.

— За втори път чувам този интересен израз. Какво означава той?

— Означава, че го направихте да изглежда такъв глупак, какъвто всъщност е.

— Де да беше така. Чонси и хората от неговия тип в никакъв случай не са глупаци и поради това определено са по-опасни.

Вече бе девет часът, когато Кори се завърна в „Уиндъм парк естейтс“ — „кварталчето“ от мобилни домове, разположено току зад игрището за боулинг, където тя делеше една двойна каравана с майка си. След като откара Пендъргаст, тя отиде с колата до тайното си местенце за четене на пътя под далекопровода, за да убие времето, но веднага щом слънцето залезе, се изплаши и реши да се прибере у дома.