Дали бе поне човек…?

Би трябвало да е човек. Имаше човешки крак — макар и тъй мазолест, сякаш бе парче необработена животинска кожа. И говореше, или поне издаваше звуци — с висок, бебешки глас.

Но ако беше човек, то той не приличаше на никой друг човек на земята.

Изведнъж почувства, че бе приближил. Чу изсумтяване. Замръзна от ужас, зачака. Една ръка я сграбчи грубо, изправи я на крака, разтърси я.

— Мъх?

Тя изплака:

— Остави ме на мира.

Ново разтърсване, този път по-силно.

— У-у-у — изви се високият, детски глас.

Тя се опита да се измъкне, но той само изсумтя и я просна на земята.

— Спри… спри…

Ръката му сграбчи глезена й и рязко го дръпна. Кори изпищя, болката я прободе чак до бедрото. След това усети как ръцете му я обгръщат, уловиха я за раменете и я повдигнаха.

— Моля, моля те, спри…

— Моля — изписка гласът. — Моля. Х-р-ъ-ъ-ъ-х.

Тя се опита да го избута, но той я държеше близо до себе си и лошият му дъх я обвиваше цялата.

— Не… пусни ме…

— Х-и-и-и-й!

Хвърли я отново на земята и след това тя го чу да се отдалечава, тътрейки се и мърморейки си тихичко нещо. Опита се с все сили да се изправи в седнало положение. Въжетата прогаряха китките й, ръцете й бяха изтръпнали от недостатъчния достъп на кръв. Щеше да я убие, беше убедена в това. Трябваше да се измъкне.

С големи усилия успя да седне. Само ако знаеше кой е или какво правеше, или защо бе тук, в пещерата… Само ако го разбереше, би могла да има някакъв шанс. Преглътна, потръпна, опита се да заговори.

— Кой… кой си ти? — едва доловимо прошепна тя.

Последва съвсем кратко мълчание, а след това — отново шум от тътрещи се крака. Идваше към нея.

— Моля те, не ме докосвай.

Кори чуваше дишането му. Осъзна, че май не беше добра идеята отново да привлича вниманието му. Ала единствената й надежда бе по някакъв начин да го ангажира. Тя преглътна отново и повтори въпроса си:

— Кой си ти?

Усети, че той се наведе над нея. Влажна ръка докосна лицето й, счупени нокти драскаха кожата й, огромните пръсти бяха мазолести и топли. Тя се извърна с едва сподавен вик.

След това усети ръката му върху рамото си. Опита се да лежи неподвижна, да я игнорира. Ръката стисна рамото й, продължи надолу по ръката, поспираше се да опипа тук и там, след това се спусна още — мазолеста и груба, изпочупените нокти бяха като дървени трески.

Ръката се отдръпна, после отново се върна, плъзна се по гръбначния й стълб. Тя се опита да се извърти, но ръката изведнъж сграбчи плешката й с ужасяваща сила. Кори неволно извика. Ръката продължи пътя си. Улови я за врата, стисна. Беше парализирана от ужас. Стисна я още по-силно.

— Какво искаш? — попита задавено тя.

Хватката бавно се отпусна. Тя чуваше дишането му, а после — някакво тананикане, обертоновете на бързи, напевни думи. Той отново си говореше сам. Дланта я погали по врата, достигна до главата й и я потърка.

Искаше й се да се извърне, но се застави да не го прави. Ръката му продължаваше да я разтрива, сега вече се спускаше по челото. Потърка лицето й, погали бузите, дръпна устните й, опита се да отвори устата й, като бръкна с вонящите си мазолести пръсти. Тя се обърна, но ръката следваше движението на главата й, бъркаше, мушкаше, сякаш проверяваше парче месо.

— Моля те, спри! — изплака тя.

Ръката спря, последва изсумтяване. След това пръстите се плъзнаха по шията й, стискаха отначало леко, после — силно. Още по-силно.

Кори се опита да изпищи, но силната ръка вече бе затворила дихателната й тръба. Тя се замята, бореше се и скоро пред очите й взеха да излизат звездички.

А той продължаваше да стиска. Тя започна да губи съзнание и крайниците й неволно се отпуснаха. Отчаяно се опита да го достигне, да забие нокти, да го отблъсне…

Ръката му постепенно се отпусна и я освободи. Тя падна, тежко задъхана, бореща се за въздух, и удари главата си. Усети, че пръстите му галят косата й.

След това той изведнъж спря. Отдръпна се и беззвучно отстъпи назад.

Кори лежеше ужасена, смълчана. До слуха й достигна сумтене, после — пак, отново и отново. Изглежда душеше въздуха. Тя забеляза, че в този край на пещерата проникна едва доловим полъх. Усети мириса на външния свят — озона и влагата от бурята, пръстта, хладните нощни миризми изтласкваха, макар и съвсем слабо, вонята от това кошмарно място. Миризмата изглежда го привлече, призова го.

И той изчезна.

Беше 8:11 часът вечерта — обичайният час на залеза. Само че над Западен Канзас залезът вече бе дошъл — четири часа по-рано.

От ранния следобед широк хиляда мили студен фронт се носеше откъм Канада над Великите равнини, които през последните няколко седмици бяха изпаднали в плен на жегата и сушата. С придвижването на фронта се заформиха вихрушки от прах, които се издигаха остро в черния въздух. Не след дълго към небето се устреми и сухата пръст от повърхността на почвата, превърна се в масивна стена, която бързо достигна височина три хиляди метра. Видимостта спадна до по-малко от четвърт миля.

Тъмнокафявата стена нападаше град подир град и ги поглъщаше един след друг. Натовареният с прах студен фронт се врязваше като клин в горещия, сух и неподвижен въздух, заседнал над Великите равнини. Когато се сблъскваха, въздушните маси с различна плътност и температура водеха битка за надмощие. Издигащият се от земята горещ въздух проникваше в по-студените въздушни маси над него, създаваше и трупаше купесто-дъждовни облаци все по-високо и по-високо, докато те не заприличаха на разгневени тъмни планини на фона на небето — по-високи от Хималаите. Тази огромна „планинска верига“ от облаци се сплескваше при тропопаузата и се разпръскваше в серия от масивни, с формата на наковални буреносни облаци.

С „узряването“ си бурята се разпръсна на няколко клетки, които се движеха заедно като дезорганизирана, ала все пак единна сила: зрелите клетки формираха центъра на бурята, по-новите се развиваха в периферията й. При клетката, която наближаваше окръг Край, формированието с форма на наковалня започна да се издува нагоре. Този „израстък“ показваше, че издигащият се поток от въздух в центъра на бурята бе толкова силен, че бе пробил тропопаузата и бе преминал в тропосферата. От долната страна на „търбуха“ на бурята се появиха опасни, издуващи се гигантски „джобове“ — предвестници за поройни валежи, градушки, свирепи пориви на вятъра и торнадо.

Националният метеорологичен център следеше системата с радари, спътници, както и чрез доклади на пилоти и на цивилни доброволци наблюдатели. Бюлетините за прашните и гръмотевичните бури се осъвременяваха непрекъснато. Регионалните офиси започнаха да издават предупреждения до местните власти за необходимостта от спешни действия, и винаги си оставаха нащрек за най-редкия и най-лошия тип буря — гръмотевичната, образувана от свръхклетка. При това далеч по-организирано явление главното възходящо течение — познато като мезоциклон — достига скорости, близки до двеста мили в час. Подобни бури могат да причинят градушка с размер на яйце, вятър на повърхността със скорост осемдесет мили в час и, разбира се — торнадо.

Дъждовните вихрушки вече се рееха над земята, изпарявайки се още докато падат, налитаха като камшици в микро пориви, които изтръгваха дървета от корените им, изравяха посевите с пръстта, отнасяха покривите на караваните. От небето се изсипваше градушка, която късаше царевичните кочани от стеблата им и превръщаше сухите стебла в голи пръчки.

На стотици метри долу, почти изгубен в преминаващия прашен фронт, един самотен ролс-ройс летеше със сто и десет мили в час — два и половина тона тежко прецизно изработено стоманено инженерно съоръжение, което разсичаше тъмната лента на мрака.

Вътре шофьорът управляваше с една ръка и хвърляше по едно око на лаптопа, разтворен на седалката до него. Лаптопът показваше развитието на бурята в реално време — картина, зареждана и осъвременявана от цяло „съзвездие“ метеорологични спътници, които обикаляха в орбита високо горе.