Пендъргаст отново спря рязко. Лъчът на фенерчето му осветяваше тяло върху пещерния под. Лежеше възнак с отворени очи, разперил широко ръце и крака. Главата бе странно удължена, сякаш се бе разширила и сплескала, а задната част на черепа зееше — досущ като пръснала се презряла тиква. Очите бяха изцъклени и гледаха в различни посоки. Устата бе широко отворена — прекалено широко. Уийкс извърна поглед.

— Какво е станало? — успя да попита в опит да потисне страха си.

Пендъргаст вдигна фенерчето си към тавана. В покрива на пещерата зееше черна дупка. След това отново насочи фенерчето към трупа.

— Можете ли да го идентифицирате, полицай?

— Раскович. Шефът на сигурността на Канзаския щатски университет.

Пендъргаст кимна и погледна отново към тясната дупка в тавана.

— Изглежда господин Раскович е паднал от доста високо — рече тихо той, сякаш на себе си.

Уийкс затвори очи.

— О, Господи.

Пендъргаст го побутна напред.

— Трябва да вървим.

Ала на Уийкс му бе дошло твърде много.

— Не мърдам повече и една крачка. А и вие, какво си мислите, че правите? — Паниката засилваше непрекъснато гласа му. — Кучето е мъртво, Раскович е мъртъв. Видяхте ги и двамата. Тук долу има чудовище. Какво повече искате? А аз съм онзи, който е още жив. Аз съм онзи, за когото трябва сега да се безпокоите. Аз съм…

Пендъргаст се обърна. И Уийкс спря декламацията си наполовина, неволно, ала мигновено, след като срещна презрителния поглед на агента от ФБР.

След миг Уийкс отклони очи.

— Както и да е, казвам само, че си губим времето. — Гласът му пропадна. — А и какво ви кара да мислите, че момичето е още живо?

Сякаш в отговор той чу далечния, изкривен, ала непогрешим звук. Някой викаше за помощ.

Ларсен тичаше като обезумял. Браст го следваше, като се държеше за въжето, залиташе от стена към стена, но успяваше някак си да поддържа темпото. Минаха няколко минути, откакто писъците бяха престанали, ала Ларсен още ги чуваше в съзнанието си, те отново и отново го връхлитаха, като някакъв дяволски запис — последният писък на Коул, сподавен от звука на чупещи се кости. Онова, което бе сторило това — и което ги преследваше сега — не бе напълно човек. То наистина бе някакво чудовище.

Не можеше да бъде истина. Но той го бе видял. Видял го беше.

Не обръщаше внимание на това накъде вървеше, в кой тунел се намираше, дали бе на път към повърхността, или, обратно — все по-навътре в пещерата. Не му пукаше. Единственото, което го вълнуваше, бе да увеличи разстоянието между себе си и онова нещо.

Стигнаха до басейн, светъл, блещукащ в червено в очилата и Ларсен зацапа без колебание през него. Ледената вода достигна до голите му гърди, преди да излезе в плиткото. Браст го следваше сляпо и доколкото можеше. От другата страна на басейна таванът на пещерата бе съвсем нисък. Ларсен забави ход, размахваше пушката си и чупеше острите сталактити, които висяха пред лицето му. Таванът се сниши още и се чу гаден звук, последван от отчаяна ругатня на ударилия главата си Браст.

След това таванът отново се издигна и разкри странно, начупено помещение с цепнатини, водещи в безброй посоки. Ларсен спря, огледа се на всички страни и препъващият се Браст се блъсна в гърба му.

— Ларсен? Ларсен? — Браст се вкопчи в него, сякаш да се увери, че бе истински.

— Тихо — рече Ларсен, който се ослушваше напрегнато. Зад тях не се чуваха плясъци от човешки стъпки. Онова нещо не ги преследваше.

Дали се бяха измъкнали?

Погледна часовника си — беше почти полунощ. Бог знае колко дълго бяха бягали.

— Браст — прошепна той. — Чуй ме. Трябва да се скрием, докато ни спасят. Никога няма да намерим сами пътя за навън, а ако продължим да се мотаем тук, ще налетим на онова нещо.

Браст кимна. Лицето му бе издраскано, дрехите — окаляни; очите му бяха безчувствени, като изпразнени от страх. От дълбока рана в ниско подстригания му скалп свободно се стичаше кръв.

Ларсен погледна отново напред, освети наоколо с инфрачервената лампа. Високо в стената имаше цепнатина, по-голяма от останалите, от която изригваше замръзнала варовикова река. Изглеждаше достатъчно голяма, за да помести един човек.

— Ще отида да проверя нещо. Повдигни ме.

— Не ме изоставяй!

— Тихо, бе! Само за минутка.

Браст му подаде опипом ръка и след малко Ларсен вече надничаше в цепнатината. Огледа се, голите му ръце трепереха на хладния въздух. След това отвърза въжето от кръста си и пусна единия край долу. После изсъска на Браст да се изкатери.

Онзи се засуети, но все пак се изкатери по хлъзгавата скала.

Двамата с Ларсен навлязоха по-дълбоко в цепнатината. Подът бе неравен и обсипан с едри камъни. След няколко метра се превърна в тунел, достатъчно висок, за да продължат приведени.

— Нека видим накъде води — прошепна Ларсен.

След още минута пълзене излязоха до ръба на мрачината. Тунелът просто свършваше с рязък откос надолу.

Ларсен потупа окуражително Браст.

— Стой тук и не мърдай.

Надникна предпазливо зад ръба на дупката, но не можа да види дъно. Взе камъче, хвърли го и започна да брои. Когато стигна до трийсет, се отказа.

Отгоре се намираше отвесен комин, от който върху тях се стичаше спираловидно тънка струя вода. Нямаше начин онова нещо да може да ги нападне от тази посока. Можеше да дойде единствено от цепнатината, по която те току-що бяха пристигнали.

Идеално.

— Стой тук — прошепна на Браст. — Не отивай по-нататък, защото там има дълбока яма.

— Яма ли? Колко дълбока?

— Доколкото това те засяга, тя е бездънна. Просто стой наместо. Ще се върна веднага.

Ларсен пое обратно към входа на цепнатината и там, легнал по корем, започна да събира камъните наоколо и да ги подрежда в дупката. За пет минути ги натрупа достатъчно високо, за да затвори изцяло отвора. Убиецът, ако изобщо дойдеше до начупената пещера долу, щеше да види само камъни. Никакъв отвор. Бяха намерили идеалното убежище.

Върна се при Браст и заговори много тихо:

— Чуй ме. Никакъв звук, никакво движение. Нищо, което да ни издаде. Ще чакаме тук за истински SWAT16-екип да дойде и да изкара онзи кучи син от пещерата. Междувременно ще стоим нащрек и ще пазим тишина.

Браст кимна.

— Но в безопасност ли сме? Сигурен ли си, че сме на безопасно място?

— Стига да си държиш устата затворена.

Двамата зачакаха, а тишината и мракът ставаха все по-потискащи. Ларсен се облегна на стената, затвори очи и се вслуша в собственото си дишане, като се опитваше да не мисли за онзи побърканяк, който бродеше из пещерите наоколо.

Чуваше Браст до себе си — беше неспокоен и непрекъснато шаваше. Това го подразни — дори най-малкият шум можеше да ги издаде. Отвори очи, нагласи очилата и погледна.

— Браст! Недей!

Твърде късно; чу се едно „скрич“ и в мрака лумна кибритена клечка. Ларсен я изби от ръката му и тя падна с едва доловимо съскане на земята. Миризмата на сяра остана да витае в мрака.

— Какво, по дяволите…?

— Ти, копеле — изсъска Ларсен. — Какво си мислиш, че правиш, бе?

— Намерих кибрит. — Браст вече ридаеше, без да се крие. — В джоба си. Ти каза, че сме в безопасност и че той не може да ни намери. Не мога да понасям повече тази тъмнина. Не мога.

Последва ново драскане и още една клечка пламна в светлина. Браст ридаеше с облекчение, очите му бяха широко отворени и неподвижни.

И изведнъж Ларсен, полугол и треперещ, осъзна, че нямаше повече воля да угаси дружелюбното жълто пламъче. Освен това бе струпал камъните доста надълбоко. Слабата светлинка на кибритената клечка със сигурност не можеше да проникне в пещерата отвъд.

Вдигна очилата на чело и се огледа с примигващи очи. За първи път виждаше нещата ясно, с подробности. Колкото и да бе малко, пламъчето внасяше тъй желаната топлинка в това ужасно място.