Хейзън се закатери по каменистия склон с наведена глава и насочена напред пушка. Излезе при висока вертикална стена. Над главата му перести кристали се спускаха на дълги „въжета“ от варовик и сякаш се полюшваха на подземното течение. Имаше проходи в най-различни посоки. Той огледа земята, опитваше се да овладее дишането и емоциите си; намери отпечатък, който му се видя скорошен и отново пое подир следата през лабиринт от тунели.

След няколко минути осъзна, че нещо не беше наред. Тунелът някак си се бе извил и го изведе там, откъдето бе тръгнал. Пое по друг, само за да се случи същото. Разочарованието му се засили толкова, че червената мъгла на очилата му сякаш потъмня от ярост.

Когато се върна в кухината за трети път, той спря, вдигна пушката си и стреля. Изстрелът разтърси пространството и перести кристали полетяха от всички посоки, досущ като гигантски снежинки.

— Копеле! — изкрещя той. — Аз съм тук, излез и си покажи муцуната, перверзен тип!

Стреля отново, сетне — трети път, като бълваше ругатни в мрака.

Единственият отговор, който получи, бе ехото от изстрелите, което се носеше безкрайно из подземните кухини — отново и отново.

Пълнителят се изпразни. Тежко задъхан, шерифът презареди пушката. От това нямаше полза — да крещи и да стреля по този начин. Просто го намери. Намери го. Намери го.

И тогава, малко встрани, видя тъмна, едра фигура.

Едва я зърна, все едно сянка пробяга през очилата му, ала и това бе достатъчно. Завъртя се, подпря се на коляно и стреля — дългите тренировки на стрелбището се отплащаха — и фигурата падна и се прекатури шумно.

Хейзън мигновено стреля втори път. След това хукна напред, готов да го довърши с останалите в пълнителя патрони.

Впери поглед надолу, но червената светлина на очилата за нощно виждане разкри. Не труп, а едър сталагмит, който, срязан на две от стрелбата му, лежеше на купчина върху пода. Едва потисна импулса да изругае, да изрита настрани парчетата. Бавно вдигна пушката и продължи по ечащия тунел. Стигна до „вилица“, после до друга и тогава спря.

Забеляза движение отпред, дочу едва доловим звук.

Продължи вече по-предпазливо, с готова за стрелба пушка. Зави зад каменен ъгъл, падна на коляно и покри празния тунел пред себе си; не усети тъмната сянка, която приближи бързо зад гърба му, докато не почувства внезапен удар отстрани върху главата си, жестокото извиване… Ала тогава бе твърде късно и черната нощ вече препускаше към него да го погълне, а в дробовете му нямаше достатъчно въздух, за да издаде какъвто и да било звук.

Може би, мислеше си Кори, всичко това бе просто сън: това бързо и отчаяно препускане през безкрайните пещерни галерии. Може би в крайна сметка агент Пендъргаст не се бе появил и тя не бе спасена. Може би лежеше още на дъното на шахтата, изпаднала в кошмарен полусън, в очакване да бъде събудена от завръщането на…

Ала болката в китките и глезените й, пулсиращото тупкане в слепоочието, й напомняха, че това всъщност не беше сън.

Агент Пендъргаст вдигна ръка — знак да спрат. Лъчът на фенерчето му подскачаше, докато разгръщаше странната си, изпоцапана карта. Това колебание изглежда изнерви силно мъжа, който ги придружаваше. На Кори й потрябваха няколко минути в състоянието й на почти пълен унес, да забележи, че още някой, освен Пендъргаст, бягаше с тях. Беше нисък мъж с висок глас, пясъчноруса коса и козя брадичка. Полицейската му униформа бе опръскана с кал и със съсирените от нещо, за което тя не искаше да мисли.

— Насам — прошепна Пендъргаст.

Кори се сепна, за да го последва, след което изпадна почти веднага в същото смътно, като насън състояние.

Минаха през ниска, хладна кухина, която зави няколко пъти — първо наляво, а после надясно. А сетне таванът изведнъж се издигна рязко в мрака. Кори по-скоро почувства, отколкото видя, че пред тях се разкрива голямо помещение. Пендъргаст се поколеба отново пред входа му, ослуша се. Когато се увери, че нямаше никакъв друг шум, освен вдигания от самите тях, той ги поведе напред.

Стъпка, втора и стените излязоха извън обсега на лъча на пендъргастовото фенерче. Въпреки шока и изтощението си, Кори впери изумена поглед в необичайното пространство, което се разкри част по част от фенерчето на агента. Беше изключително висока пещера от кървавочервен камък, толкова мокър и лъскав, че на места изглеждаше като полиран. Подът бе осеян с плитки локви. Близо до тавана на залата скалното лице бе нарушено от няколко хоризонтални цепнатини, през които действието на стичащата се вода бе изградило воали от калцит. Тези огромни бели завеси се диплеха върху червения камък и придаваха на залата вида на богато украсена театрална галерия.

Единственият проблем бе, че нямаше изход в другия й край. И онова замаяно чувство на облекчение, което бе започнало да обхваща Кори, изведнъж се изгуби под нова вълна на страх.

— И сега накъде? — попита задъханият униформен мъж. — Знаех си аз. Този ваш пряк път ни изведе в задънена улица.

Пендъргаст отново се взря в картата.

— Намираме се на не повече от стотина метра от отворения за посещения район на Пещерите Краус. Но част от тях минават по оста Z.

— Оста Z ли? — възкликна мъжът. — Оста Z! За какво говорите?

— Нашият път минава ей оттам. — Пендъргаст посочи малък отвор с арка, който Кори не бе забелязала — на около тринайсет метра височина по една от каменните завеси. От него струеше воден поток, който се изливаше по огромните каменни маси и изчезваше в зееща цепнатина в основата на пещерата.

— И как ще стигнем дотам? — попита заядливо полицаят.

Пендъргаст го игнорира и продължи да оглежда стената с фенерчето си.

— Нали не очаквате да се катерим дотам, а? Без въже?

— Това е единственият ни избор.

— И вие наричате това избор? При тази зееща дупка на дъното? Едно подхлъзване, а ние сме…

Пендъргаст пак не му обърна внимание и се обърна към Кори:

— Как са китките и глезените ви?

Тя пое дълбоко дъх с потрепване.

— Ще се справя.

— Знам, че можете. Вие се качвате първа. Аз ще ви последвам и ще ви казвам какво да правите. Полицай Уийкс се качва трети.

— Защо аз да съм последен?

— Защото трябва да ни прикривате отдолу.

Уийкс се изплю настрани.

— Ясно.

Въпреки студения и влажен въздух, той се потеше: ручейчета прокарваха чисти следи върху покритото му с мръсотия лице.

Пендъргаст бързо се отправи към каменната стена, последван от Кори. Тя усети как сърцето й се разтуптя отново и се опита да не гледа стената над тях. Спряха на няколко метра от широката цепнатина на пода. Пръските от падащата вода образуваха завеса от фина мъгла, която покриваше и без това хлъзгавата скала. Без да й даде възможност да размисли, Пендъргаст я повдигна и освети с фенерчето първите опорни точки.

— Зад вас съм, госпожице Суонсън — прошепна той. — Не бързайте.

Кори се прилепи към скалата, опитваше се да потисне болката в ръцете и още по-голямото бреме на страха. За да стигнат до отвора горе, трябваше да се катерят по диагонала над зеещата цепнатина. Неравният варовик предлагаше достатъчно опорни точки за ръцете и краката, но скалата бе мокра и хлъзгава. Тя се опита да не мисли за нищо, за нищо друго, освен да повдигне ръка, а после — крак, след това да се набере няколко сантиметра нагоре на мускули. От шума долу можеше да отсъди, че и двамата мъже вече бяха на стената и също се катереха. Пендъргаст й даваше указания, от време на време с ръка насочваше ходилото й към една или друга опорна точка. Беше повече плашещо, отколкото трудно — опорните точки за ръцете бяха почти като напречниците на стълба. Веднъж тя погледна надолу, видя темето на Уийкс и бездната, която сега се намираше точно под тях. Спря се и затвори очи, изпита главозамайващото чувство на световъртеж. И отново ръката на Пендъргаст я подкрепи, а спокойният му благ глас я окуражи да продължи, да гледа напред, а не надолу…