Пендъргаст му даде знак да приближи, двамата влязоха в музея, прегазвайки редицата билетни контрольори, минаха покрай пълен с римско злато шкаф и най-накрая се озоваха в поредица от зали, изпълнени със статуи, вази, картини, мумии и всякакви други произведения на изкуството. Пендъргаст говори през цялото време, ала тълпите бяха толкова гъсти и шумът — толкова оглушителен, че О’Шонеси успя да долови само няколко фрази.

Минаха през няколко по-тихи зали с азиатско изкуство, след което стигнаха до лъскава, сива, метална врата. Пендъргаст я отвори без да почука и се озоваха в малка приемна. Зад писалище от светло дърво седеше удивително красива секретарка. Очите й се разшириха леко при вида на униформата му. О’Шонеси я изгледа заплашително.

— С какво мога да ви помогна? — обърна се секретарката към Пендъргаст, но погледът й продължи да се стрелка тревожно и към О’Щонеси.

— Сержант О’Шонеси и специален агент Пендъргаст — за среща с д-р Уелсли.

— Имате ли уговорена среща?

— Уви, не.

Секретарката се поколеба.

— Съжалявам. Специален агент…

— Пендъргаст. От Федералното бюро за разследване.

Сега тя се изчерви силно.

— Един момент.

Вдигна телефонната слушалка и О’Шонеси чу как звъни апаратът в съседната стая.

— Д-р Уелсли — рече секретарката, — тук са специален агент Пендъргаст от ФБР и един полицай, които искат да се срещнат с вас.

Гласът, който отекна от съседната стая можеше да се чуе съвсем добре. Беше решителен, сериозен, женски, но леден глас с британски акцент, който не можеше да се сбърка и от който О’Шонеси настръхна.

— Освен ако не са тук да ме арестуват, Хедър, господата биха могли да си уговорят среща като всички останали. Заета съм.

Човек не можеше да сбърка трясъка от блъснатата върху вилката слушалка в другата стая с нищо друго.

Секретарката ги изгледа крайно изнервена.

— Д-р Уелсли…

Но Пендъргаст вече крачеше към кабинета, от който бе долетял гласът. Така вече по-бива, помисли си О’Шонеси, когато Пендъргаст отвори рязко вратата и застана в рамката й. Въпреки всичките си претенции, този тип поне не се предаваше лесно. Знаеше как да постигне своето.

Невидимият глас, изпълнен със сарказъм, процепи въздуха.

— Аха, пословичният полицай, запънал с крак вратата. Жалко, че не беше заключена, за да можете да я разбиете с палката си.

Прендъргаст все едно, че не чу нищо. Мекият му меден глас изпълни кабинета с топлина и чар.

— Д-р Уелсли, дошъл съм при вас, защото сте най-голямата специалистка по история на облеклото. Надявам се, ще ми позволите да кажа, че идентифицирането, което направихте на гръцкия пеплос от Вергина, за мен беше особено вълнуващо. Отдавна имам интерес към проблема.

Последва кратко мълчание.

— Ласкателството, господин Пендъргаст, ще ви осигури поне достъп в кабинета.

О’Шонеси последва агента в малък, но много добре подреден кабинет. Мебелировката беше дошла сякаш направо от колекциите на музея, по стените бяха окачени акварели на оперни костюми от осемнайсети век. О’Шонеси реши, че са изобразени Фигаро, Розина и граф Алмавива от „Севилския бръснар“. Операта беше единственото му тайно удоволствие.

Седна, кръстоса крака, после ги прекръстоса, намърдвайки се в ужасно неудобния стол. Каквото и да правеше, той сякаш винаги заемаше прекалено много място. Синята му униформа изглеждаше непоносимо не на място на фона на тази елегантна обстановка. Погледна отново към акварелите и си позволи в съзнанието му да зазвучат няколко такта от ария от тази опера.

Уелсли бе привлекателна, безупречно облечена жена на около четирийсет и пет години.

— Виждам, че картините ми ви харесват — обърна се тя към О’Шонеси, пронизвайки го с поглед.

— Разбира се — рече О’Шонеси, — особено ако ви се харесва да танцувате с перука, обувки на токчета и с усмирителна риза.

Уелсли се обърна към Пендъргаст:

— Вашият колега има доста странно чувство за хумор.

— Наистина.

— А сега, какво мога да сторя за вас, господа?

Пендъргаст извади изпод костюма си вързоп, опакован с хартия.

— Бих искал да разгледате тази рокля — рече той и разгърна вързопа върху бюрото на уредничката.

Тя се отдръпна инстинктивно назад, леко ужасена, когато видя колко мръсна беше проснатата пред нея дреха.

На О’Шонеси му се стори, че долавя някаква специфична миризма. Стори му се, че този път Пендъргаст не играе номера, че всичко си беше истинско.

— Мили Боже! Моля ви — рече тя и отстъпи още назад, вдигнала ръка пред устата си, — не се занимавам с полицейски разследвания. Махнете това отвратително нещо.

— Това отвратително нещо, д-р Уелсли, е принадлежало на деветнайсет годишно момиче, убито преди повече от сто години, след което е било дисекирано, разчленено и зазидано в някакъв тунел в Долен Манхатън. В роклята е била зашита бележка, написана от момичето със собствената му кръв. В нея се упоменава името, възрастта и адресът му. Нищо друго — подобно мастило не предразполага към многословие. Бележката е написана от момиче, което е знаело, че ще умре. Знаело е, че никой няма да му помогне, никой няма да го спаси. Единственото му желание е било трупът му да бъде идентифициран, да не бъде забравено. Тогава не съм могъл да й помогна, но мога да го сторя сега. Ето защо съм тук.

Роклята потрепна леко и О’Шонеси слисан установи, че ръката на агента на ФБР трепери от емоция. Поне на него така му се стори. Фактът, че служител от службите по сигурност реагира така, бе за него истинско откровение.

Мълчанието, последвало изявлението на Пендъргаст, бе наистина дълбоко.

Без да каже нищо Уелсли се наведе над роклята, обърна подплатата й, внимателно разпъна тъканта настрани. Бръкна в едно чекмедже на писалището си и извади голяма лупа, с която започна да изследва шевовете и тъканта. Минаха няколко минути. След това тя въздъхна и се отпусна на стола си.

— Това е типична дреха на обитателка на приют за бедни — рече тя. — Типична за края на деветнайсети век. Евтин вълнен плат, бодящ и груб, но всъщност доста топъл, подплатен с небоядисана памучна материя. Ако се съди по кройката и шева, момичето навярно си е ушило само роклята, използвайки плата, отпуснат й от приюта. Тези платове са били произвеждани в няколко основни цвята — зелен, син, сив и черен.

— Някаква идея кой е бил приютът?

— Невъзможно е да се каже. В Манхатън през деветнайсети век е имало доста такива приюти. Наричали са ги „домове на индустрията“. Приемали са изоставени деца, сираци и избягали от дома хлапета. Сурови, жестоки заведения, държани от т.нар. религиозни дейци.

— Можете ли да датирате по-точно роклята?

— Не много точно. Изглежда доста трогателна имитация на един стил, популярен около началото на осемдесетте години на XIX век, наричан „Мод Мейкин“. Момичетата от приютите обикновено се опитвали да копират модели, които си харесвали от популярни списания и рекламите в евтините издания. — Доктор Уелсли въздъхна, сви рамене. — Това е, боя се, че не мога да кажа нищо повече.

— Ако ви дойде още нещо наум, можете да се свържете с мен чрез сержант О’Шонеси.

Доктор Уелсли погледна към табелката с името на О’Шонеси и кимна.

— Благодаря ви, че ни отделихте от времето си. — Агентът от ФБР започна да свива роклята. — Между другото изложбата, която уредихте миналата година, беше чудесна.

Доктор Уелсли кимна отново.

— За разлика от повечето музейни експозиции в тази имаше чувство за хумор.

Скрита в опаковъчната си хартия, роклята изгуби ужасяващата си сила. Мрачното чувство, което витаеше в стаята, започнала се разсейва. О’Шонеси се улови, че повтаря думите на Къстър: какво търси един агент от ФБР в случай отпреди 120 години?

— Благодаря ви, че сте забелязали онова, което нито един от критиците не видя — отвърна жената. — Да, експозицията бе замислена като забавна. Когато човек се задълбочи и най-накрая я разбере, човешката дреха може да представлява и великолепен абсурд, извън необходимостта от топлина и скромност.