След като не намери нищо интересно, тя се зае с далеч по-големите и по-елегантни — а и по-близки — кутии с документацията на Тинбъри Макфадън. Повечето от документите бяха бележки на отдавна починалия уредник по различни теми, изписани с фанатично дребен почерк: списък на класифицирани растения и животни, рисунки на различни цветя, някои от които — много добри. На дъното имаше дебел пакет с кореспонденция до и от различни учени и колекционери, завързан със старинен ластик, който се разпадна още като го докосна. Тя разрови писмата, докато най-сетне не стигна до пакет от писма на Шотъм до Макфадън. Първото започваше с „Многоуважаеми колега“.
Изпращам ви приложена странна находка, за която се смята, че е от остров Кут, Югоизточен Индокитай, изобразяваща човекоподобна маймуна в съвкупление с индуистка богиня — резба върху бивник на морж. Бихте ли били така добри да идентифицирате вида на маймуната?
Нора издърпа следващото писмо:
Скъпи колега,
На последното заседание на Академията професор Бикмор представи вкаменелост, за която твърдеше, че е криолит от Монтморанските Доломити от Девонския период. За жалост професорът греши, самият Лафльов датира Монтморанските Доломити в Пермския период, поради което е необходима корекция в следващия бюлетин на Академията…
Нора прелисти останалите документи. Имаше писма и до други хора — малък кръг от учени съмишленици, включващ и Шотъм. Очевидно са се познавали много добре. Може би убиецът щеше да излезе от този кръг. Изглеждаше доста вероятно, след като той бе имал достъп до „Музея на Шотъм“, ако не е бил и самият Шотъм.
Започна да съставя списък на кореспондентите и на характера на дейността им. Възможно беше, разбира се, това да е жива загуба на време, убиецът да е бил чистачът или въглищарят на сградата — но после се сети за чистите, професионални разрези със скалпел по костите, за едва ли не хирургическото разчленяване на труповете. Не, това е било дело на учен, в това бе сигурна.
Тя извади бележника си и започна да пише.
КОРЕСПОНДЕНТ | ПРЕДМЕТ НА КОРЕСПОНД. | ПОЛОЖЕНИЕ | ДАТА НА КОРЕСПОНД. |
---|---|---|---|
Дж. С. Шотъм | Естеств. история, антропология, Академията | Собственик на „Музея на Шотъм за природни явления и чудатости“, Ню Йорк | 1869–1881 |
Проф. Албърт Бикмор | Академията, музея | Основател на Нюйоркския природонаучен музей | 1865–1878 |
Д-р Ейса Стаун Гилкрийз | Птици | Орнитолог Ню Йорк | 1875–1880 |
Полк, сър Хетри С. Трокмортън, Барт | Африкански бозайници (едър дивеч) | Колекционер, изследовател, ловец | 1874–1880 |
Проф. Енок Ленг | Класифициране | Таксономист химик Ню Йорк | 1872–1887 |
Г-ца Жьоневер Ларю | Християнско мисионерство Ню Йорк | Филантропка в Бериебоола, Конго | 1870–1872 |
Дюмонт Бърлей | Вкаменелости от динозаври, Академията | Търговец на масла, колекционер Колд спринг, Ню Йорк | 1875–1881 |
Д-р Фърдинанд Хънт | Антропология археология | Хирург колекционер Оистър бей, Лонг айлънд | 1869–1874 |
Проф. Хайръм Хюлет | Влечуги и земноводни, | Херпетолог Стормхевън, Мейн | 1871–1875 |
Предпоследното име я накара да се спре. Хирург. Кой беше доктор Фърдинанд Хънт? Имаше доста негови писма, изписани с едри букви върху красиво изработена бланка на дебела хартия. Тя ги прелисти.
Скъпи Тинбъри,
Що се отнася до туземците в Одинга, варварският обичай Мале Патрум все още е преобладаващ. Когато бях във Волта, имах съмнителната привилегия да присъствам на раждане. Не ми бе позволено да помогна, разбира се, но можех да чувам доста добре писъците на съпруга, когато при всяка изпитана от нея контракция жената дърпаше въжето, с което бяха свързани гениталиите му Обработих раните на горкия човек — имаше сериозни разкъсвания — след раждането…
Скъпи Тинбъри,
Нефритовият олмекски фалос, който приложено изпращам от Ла Вента, Мексико, е за музея; доколкото разбирам нямате нищо от тази изключително любопитна мексиканска култура.
Нора прегледа пакета с писмата, всички си приличаха: д-р Хънт описваше различни чудата медицински обичаи, на които е бил свидетел при пътуванията си в Централна Америка и Африка, имаше и бележки, които очевидно придружаваха артефакти, изпратени до музея. Както изглеждаше, той е проявявал нездрав интерес към туземните сексуални практики; за Нора той бе главният кандидат заподозрян.
Усети нечие присъствие зад гърба си и се обърна рязко. Пред нея стоеше Пендъргаст, сключил ръце зад гърба си. Взираше се в бележките й и по лицето му пробяга толкова мрачно изражение, че Нора усети как кожата й настръхва.
— Винаги ме издебвате — рече тихо тя.
— Нещо интересно?
Въпросът прозвуча почти проформа. Нора чувстваше, че той вече бе открил нещо важно, нещо ужасно в описа — нещо, което обаче още не беше склонен да сподели.
— Нищо определено. Чували ли сте за този д-р Фърдинанд Хънт?
Пендъргаст хвърли бегъл поглед без да прояви интерес. Нора изведнъж се усета, че този мъж не излъчваше никакъв мирис — нито на тютюн, нито на някакъв одеколон, нищо.
— Хънт — рече най-сетне той. — Да. Видна фамилия от Северния бряг. Един от първите спомоществователи на музея. — Изправи се. — Огледах всичко, освен ковчежето от слонско стъпало. Бихте ли помогнали?
Тя го последва към масата, отрупана със странните колекции на Тинбъри Макфадън — очевидно разнородна сбирщина. Пендъргаст си беше възвърнал спокойното изражение. Из сенките се появи полицай О’Шонеси. Нора се запита какво общо имаше полицаят с Пендъргаст.
Застанаха пред голямото, гротескно на вид слонско стъпало, обковано с бронзови планки.
— Е, някакво слонско стъпало — рече О’Шонеси, — и какво толкоз?
— Не е просто стъпало, сержант — отвърна Пендъргаст. — Ковчеже, изработено от слонско стъпало. Често срещано при ловците на едър дивеч и колекционерите от миналия век. Доста добър екземпляр при това, макар и малко поизносен. — Обърна се към Нора. — Да погледнем ли какво има вътре?
Нора разкачи планките и вдигна капака на ковчежето. Сивата кожа бе груба и на бучици под пръстите й в памучните ръкавици. Отвътре се разнесе неприятна миризма. Ковчежето беше празно.
Тя погледна Пендъргаст. Ако агентът бе разочарован, то той не го показа с нищо.
Известно време малката група стоя неподвижна. След това Пендъргаст се наведе над ковчежето. Огледа го набързо, напълно неподвижен с изключение на бледосините му очи. След това пръстите му пробягаха по повърхността на ковчежето, натискаха тук и там, поспираха се, за да продължат отново бързия си ход. Изведнъж нещо изщрака и отдолу изскочи тясно чекмедженце, обвито в облак прах. Нора подскочи От изщракването.
— Доста хитро — каза Пендъргаст и извади от чекмеджето голям плик, избелял, изпъстрен с кафеникави петна. Обърна го замислен веднъж-дваж. След това прокара пръст под капака, отвори го и извади няколко листа жълтеникава хартия. Разгърна ги внимателно, и прокара длан по най-горния лист.
След това зачете.
Пета глава
ДО МОЯ КОЛЕГА ТИНБЪРИ МАКФАДЪН
12 юли 1881 година
Почитаеми колега,
Пиша ви тези редове с искрената надежда никога да не ви се налага да ги прочетете; че ще мога да ги скъсам и да ги хвърля в кофата с въглищата — тези мисли, плод на преуморен мозък и трескаво въображение. И все пак, дълбоко в душата си знам, че най-лошите ми опасения се оказаха верни. Всичко, което разкрих, сочи към този неоспорим факт. Винаги съм се стремил да мисля най-доброто за ближния си — в крайна сметка не сме ли създадени всички от една и съща глина?
Древните са вярвали, че животът се е появил спонтанно в богатата тиня на Нил; и кой съм аз да поставям под въпрос символизма, ако не и научния факт, на тази вяра? И все пак имаше Събития, Макфадън; ужасяващи събития, които не са подвластни на невинни обяснения.
Доста е възможно подробностите, които ще изложа, да ви накарат да се усъмните в моето здравомислие. Преди да продължа нека ви уверя, че съм изцяло с ума си. Предлагам този документ като доказателство както за ужасяващата си теорема, така и за действията, които предприех в нейна защита.
И преди говорех за нарастващите ми съмнения за тази работа с Ленг. Знаете, разбира се, причините, поради които му позволих да заеме стаите на третия етаж на музея. Разговорите в Академията доказваха задълбочените му научни и медицински познания. В таксономията и химията малцина могат да се мерят с него, ако изобщо някой може да го стори. Мисълта, че под моя покрив ще се провеждат просветени и може би стигащи много далеч експерименти, беше много ласкателна. А и от практична гледна точка допълнителните средства от наема бяха добре дошли.
Отпървом моето доверие в този човек изглеждаше напълно оправдано. Уредническата му работа в музея се оказа великолепна Въпреки че режимът му беше крайно непостоянен, той бе винаги любезен, макар и малко резервиран. Плащаше си наема редовно, дори ми предложи медицинските си съвети, когато ме нападнаха пристъпи на грип през зимите на 73-а и 74-а.
Трудно е да определя точно кога се появиха първите проблясъци на подозренията. Може би се започна с това, че според мен, делата му се обвиваха с все по-голяма тайнственост. Макар да бе обещал предварително, че ще споделя официалните резултати от експериментите си, ако изключим първоначалния съвместен оглед, когато подписвахме договора за наем, никога повече не бях допуснат до покоите му. С годините, собствените му изследвания все повече го поглъщаха, поради което бях принуден сам да поема по-голямата част от уредническите задължения в музея.
Винаги съм смятал, че Ленг е доста чувствителен към собствената си работа. Вие несъмнено ще си спомните ранните и доста ексцентрични тези за телесните течности, които той изложи в Академията. Те не бяха добре приети някои членове дори проявиха лошото възпитание да се разкикотят веднъж-дваж по време на лекцията — и оттогава Ленг никога повече не се върна към темата. Следващите му лекции бяха до една примери за традиционна ерудиция. Затова отпървом аз отдавах колебанията му да обсъжда личната си работа със същото това негово вродено благоразумие. Но с течение на времето започнах да разбирам, че онова, което смятах за професионална свенливост, всъщност е било активно укриване.
Една пролетна вечер тази година ми се случи да остана до много късно в музея, приключвах работата си по натрупалите се документи и подготвях място за излагане на последния си придобит експонат — детето с два мозъка, за което бяхме говорили с вас. Тази моя задача погълна повече време, отколкото уморителната писмена работа, затова доста се учудих, когато чух градският часовник да удря полунощ.
Малко след това, докато слушах как заглъхва ехото от камбанния звън, долових някакъв друг звук. Идваше отгоре: някакво тежко тътрене, сякаш някой носеше много тежък товар. Не мога да ви кажа точно защо, Макфадън, но този шум предизвика тръпки на ужас, които пробягаха по тялото ми. Заслушах се по-внимателно. Шумът бавно стихна, след това се чуха стъпки към по-отдалечена стая.
Нямаше, разбира се какво да сторя. На сутринта, когато си спомних случилото се, реших, че виновни за всичко това несъмнено бяха собствените ми опънати нерви. Нямаше причина да повдигам въпроса пред Ленг, освен ако не се появяха някакви по-зловещи съмнения, които да се свържат със стъпките — което ми се виждаше почти невъзможно. Отдадох тревогата си на раздразнителното си по онова време съзнание. Бях успял да създам доста сензационна „сцена“ за излагане на детето с двата мозъка и това, плюс късния час, бе събудило по-болезнените страни на въображението. Реших да оставя всичко това зад гърба си.
Случи се така, че няколко седмици по-късно — на пети юли миналата седмица, ако трябва да бъда точен — имаше друго събитие, което по-сериозно привлече вниманието ми. Обстоятелствата бяха сходни: останах до късно в музея, подготвях статията си за следващия брой на списанието на Академията. Както знаете, писането за учена публика като тази в Академията, ми се отдава трудно, затова си бях изработил някои рутинни процедури, които да улеснят донякъде този процес. Старото ми писалище от тиково дърво, фината пергаментова хартия, на която пиша и тези си бележки, тъмночервеното мастило, производство на мосю Дюпен от Париж, — това са малките тънкости, които правят съчинителството ми по-малко обременително. Тази вечер обаче вдъхновението идваше по-лесно от обичайното и към десет и половина вечерта сметнах за нужно да подостря няколко нови пера преди да продължа работата си. Напуснах за кратко писалището си, за да свърша това. Когато се върнах, забелязах за свое голямо удивление, че страницата, която пишех, бе покрита с няколко малки мастилени петънца.
Много съм придирчив към перата си и не можех никак да си обясня как е станало това. Чак когато взех попивателната, за да почистя петната, забелязах, че те се различават леко от мастилото ми — бяха малко по-светли. А когато ги попивах, видях, че са с по-гъста и по-лепкава консистенция от френското ми мастило.
Представете си ужаса ми, когато нова капка се приземи върху китката ми, докато вдигах попивателната от хартията.
Веднага погледнах към тавана над главата си. Що за дяволска работа беше това? Малко, но разширяващо се тъмночервено петно се процеждаше през дъските на пода на Ленговите покои.
Беше въпрос на секунди да изкача стълбите и да потропам на вратата му. Не мога да опиша точно последователността на мислите, които препускаха в главата ми — най-първата от тях обаче беше страхът, че докторът е станал жертва на някаква престъпна дейност. В квартала се носеха слухове за някакъв злокобен и безмилостен убиец, но човек не обръща много внимание на клюките на по-низшите класи, а, уви, смъртта е честа посетителка на „Петте кьошета“.
Междувременно Ленг отговори на отчаяните ми Викове, изглеждаше малко уплашен. Без да отваря вратата ми каза, че претърпял инцидент — порязал дълбоко ръката си по време на някакъв опит. Отклони предложението ми за помощ, каза че вече си бил направил нужната превръзка. Съжалявал за инцидента, но отказа да отвори. Накрая аз си тръгнах, изпаднал в смут и съмнения.
На сутринта Ленг се появи на прага ми. Никога дотогава не беше ме търсил в жилището ми и затова се изненадах да го видя. Забелязах, че едната му ръка бе превързана. Поканих го да влезе, но той отказа. След като се извини още веднъж, той си тръгна.
Гледах го с разтуптяно сърце как слезе на тротоара и се качи в един омнибус. Моля се да проявите разбиране, когато ди казвам, че това посещение на Ленг веднага след такива странни случки в музея имаше точно обратния ефект на замисления от него. Бях по-сигурен отвсякога, че каквото и да се бе случило, то нямаше да издържи на внимателната проверка на ярката дневна светлина.
Боя се, че тази вечер повече няма мога да пиша. Ще скрия това писмо в ковчежето от слонско стъпало, което след два дни ще ви бъде изпратено в музея ведно с други антики. Ако Господ пожелае, ще придобия сила на духа да се върна към него и да продължа писмото си утре сутринта.
13 юли 1881 година
Сега трябва да набера сили на волята й да продължа разказа си.
Като последица от посещението на Ленг, се озовах в лапите на ужасна вътрешна борба. Чувството на научен идеализъм, заедно с благоразумието, може би, настояваше да приема обяснението на човека като чиста монета. Но някакъв друг вътрешен глас ми нашепваше, че съм задължен като джентълмен и човек на честта да узная сам истината.
Най-сетне реших да разкрия същността на експериментите му. Ако се окажеха невинни, можех да бъда обвинен в прекалено любопитство и нищо повече.
Може би ще ме сметнете за жертва на немъжествени чувства. Мога само да кажа, че тези отвратителни тъмночервени капки сега вече изглеждаха като запечатани в съзнанието ми, досущ както върху китката ми и хартията. У Ленг имаше нещо — нещо в начина, по който ме гледаше, застанал пред прага на вратата ми, — което ме караше да се чувствам едва ли не като чужденец в собствения си дом. Зад тези негови равнодушни очи се криеше някаква студена умозрителност, от която кръвта ми се смразяваше. Не можех повече да понеса присъствието на този човек под покрива си, без да знам за целия обхват на работата му.
Поради някакъв личен и необясним за мен каприз Ленг напоследък бе предложил безплатно медицинските си услуги на няколко местни приюта. В резултат на това той неизменно отсъстваше от къщи през късния следобед. Миналия понеделник, 11 юли, го видях през прозорците на музея да излиза от къщата. Пресече булеварда, очевидно на път към „Парк роу“ и приютите.
Знаех, че това не е случайност: съдбата ми предлагаше тази възможност.
С известен трепет се изкачих на третия етаж Ленг бе сменил ключалката на вратата си, но аз си бях запазил шперц, с който вдигнах резето. Вратата се отвори пред мен и аз пристъпих вътре.
Ленг бе обзавел антрето като приемен салон. Бях поразен от избора му на обзавеждане: по стените висяха безвкусни гравюри, върху масичките бяха пръснати в безпорядък вестници от жълтата преса и други ужасии. Ленг винаги ми бе правил впечатление на елегантен и изтънчен човек; тази стая обаче издаваше вкусовете на некултурен младеж. Това бе стая, която би се сторила привлекателна на някой скитник или на момиче с ниско възпитание. Всичко бе покрито с прах, сякаш Ленг напоследък не бе прекарвал много време в този салон.
Пред вратата, водеща към задните стаи, бе спусната тежка брокатова завеса. Отместих я с крайчеца на бастуна си. Мислех си, че съм подготвен за почти всичко, но онова, което открих, може би бях очаквал най-малко.
Стаите бяха почти празни. Имаше поне половин дузина големи маси тук и там, чиито нащърбени плотове безмълвно свидетелстваха за часове експериментална работа. Липсваше обаче каквато и да е мебелировка. Във въздуха се носеше силна миризма на амоняк, която едва не ме задуши. В едно чекмедже намерих няколко тъпи скалпела. Всички останали чекмеджета, които проверих, бяха празни, ако не се броят прахоляка и паяците.
След старателно проучване установих мястото на пода, през чиито дъски се бе просмукала кръвта няколко дни преди това. Изглеждаше изчистено с киселина, съдейки по миризмата — aqua regia („царска вода“). Тогава огледах стените и забелязах други петна, някои — големи, други — малки, но всичките със следи от скорошно почистване.
Трябва да си призная, че в този момент се чувствах доста глупаво. Нямаше нищо, което да предизвика тревога; нищо, което да предизвика и най-малкото подозрение дори у най-проницателния полицай. И въпреки това чувството на страх отказваше да ме напусне изцяло. В онзи странно обзаведен салон, в миризмата на химикали, в педантично почистените стени и под имаше нещо, което ме безпокоеше. Защо бяха тези скрити задни стаи така почистени, а салонът бе потънал в прах?
В този миг си спомних за сутерена. Преди години Ленг бе попитал небрежно дали би могъл да използва стария въглищен тунел в сутерена да складира излишното му лабораторно оборудване. От няколко години, след монтирането на нов котел, тунелът не се използваше и аз не се нуждаех от него. Дадох му ключа и веднага забравих за това.
Трудно Мога да опиша обзелите ме чувства, докато се спусках по стълбите към сутерена. В един миг се спрях и се запитах дали не би трябвало да повикам някого да ме придружи. Но отново надделя трезвият разум. Нямаше никакъв признак за престъпна дейност. Не, можех единствено да продължа сам.
Ленг бе поставил катинар на вратата към въглищната изба Като го видях, изпитах веднага чувство на облекчение. Бях направил всичко, което бе по силите ми; не ми оставаше нищо друго, освен да поема нагоре по стълбите. Дори се обърнах и изкачих първото стъпало. Но същият този импулс, който ме бе докарал дотук, не искаше да ме напусне, докато не довърша цялата тази долна работа.
Понечих да ритна вратата. Но се поколебах. Хрумна ми, че ако съумеех да срежа катинара с ножица за желязо, Ленг щеше да си помисли това за дело на промъкнал се крадец.
Беше въпрос на пет минути да взема необходимите инструменти и да срежа скобите на катинара Пуснах го на пода, след това отворих широко вратата, за да може следобедната светлина да нахлуе свободно по стълбището зад гърба ми.
Веднага щом влязох, ме облада далеч по-различно чувство от онова, което ме владееше, докато бях на третия етаж. Онази работа, която Ленг бе прекратил в покоите си, очевидно беше в ход тук.
И пак усетих първо миризмата. Както и преди имаше миризма на киселинни съединения, премесени може би с формалдехид или етер. Но тези миризми бяха потиснати от нещо далеч по-силно. Това бе мирисът, който долавях, докато минавах покрай кланиците за свине на улиците „Пърл“ и „Уотър“; да, това бе миризма на кланица.
Нахлуващата от стълбището светлина направи безпредметно паленето на газовите лампа Тук също имаше множество маси — но тези маси, бяха отрупани с най-различни медицински инструменти, хирургически набори, мензури и реторта На една от масите имаше може би три комплекта малки стъкленици със светлокехлибарена течност, грижливо номерирани и етикетирани. Шкафовете покрай стените бяха пълни с най-различни химикали. Подът бе поръсен с дървени стърготини. На места те бяха влажни; като ги разрових с носа на обувката си, открих, че са хвърлени, за да попият голямо количество кръв.
Сега вече знаех, че опасенията ми не са изцяло лишени от смисъл. И все пак си казвах, че и тук нямаше нищо тревожно: в крайна сметка дисекциите са крайъгълен камък на науката.
На най-близката до мен маса имаше дебел сноп внимателно изписани записки, сбрани в кожена папка. Бяха изписани с характерния почерк на Ленг. Разгърнах ги с облекчение. Най-сетне щях да узная към какво се стремеше Ленг в работата си. От тези страници със сигурност щеше да изскочи някаква благородна научна цел, която да изобличи в лъжа моите собствени страхове.
Но папката не направи нищо подобно.
Знаете, стари ми приятелю, че съм човек на науката. Никога не съм бил богобоязлив. Но този ден се побоях от Бог — или по-скоро от неговия гняв — за това, че такива сатанински дела — дела, достойни за самия Молох — са били извършвани под моя покрив.
В дневника на Ленг всичко бе записано със сатанински подробности без трепване на ръката Това беше може би най-ясният, най-методичният комплект от научни бележки, на които някога съм имал нещастието да се натъкна Не е възможно да хвърля някакъв обясняващ външен блясък върху експериментите му; всъщност мога единствено да го изрека единствено колкото мога по-откровено и сбито.
През последните осем години Ленг е работил по усъвършенстването на метод за удължаване на човешкия живот. На своя собствен живот, както сочеха бележките в дневника му. Но — в името на Бога, Тинбъри — той бе използвал като материал други човешки същества. Както изглежда, жертвите му са били предимно млади, но преминали юношеството си хора. Отново и отново в дневника му се споменаваше за дисекции на човешки черепи и гръбначни стълбове, като последните изглежда бяха привлекли извратеното му внимание. Последните записки в дневника се занимаха предимно с cauda equina — нервният възел в основата на гръбнака.
Четох десет, двайсет минути, смръзнал се от удивление и ужас. След това хвърлих отвратителния документ на масата и се отдръпнах. Може би в този миг наистина бях донякъде обезумял; защото все още се опитвах да открия някаква логика във всичко това. Рекох си, че открадването на трупове на наскоро починали от гробищата е злополучна, но необходима практика в медицинските среди в наши дни. Критичен си остава недостигът на трупове за изследвания и няма начин да се преодолее тази нужда по друг начин, освен да се прибягва до ограбване на гробовете. Казвах си, че и най-уважаваните хирурзи са принудени да слязат до тази практика. И макар че опитите на Ленг да удължи човешкия живот очевидно прекрачваха дори тази граница, все пак още беше възможно той неумишлено да е постигнал други пробиви, които да имат положителен ефект…
Струва ми се, че точно в този момент долових шума.
Вляво от мен имаше маса, на която дотогава не бях обърнал внимание. Върху нея бе метната голяма мушама, която покриваше нещо едро и обемисто. Докато го гледах, долових отново слабите звуци, идващи изпод мушамата — звуците на някакво животно, лишено от език, небце и гласни струни.
Не мога да обясня откъде намерих сили да приближа, освен от обладалата ме нужда да узная всичко. Пристъпих и, преди да съм изгубил решителност, хванах мушамата и я отметнах.
Гледката, която се разкри пред мен на оскъдната светлина, ще ме преследва до края на дните ми. Той лежеше по корем. Там, където е била някога основата на гръбнака, зееше дупка.
Звукът, който бях чул, беше, както ми се стори, от изпусканите при разлагането газове.
Можете да си помислите, че не съм бил в състояние в този момент да изпитам нов шок. Но аз все пак забелязах с нарастващо чувство за нереалност, че и трупът, и раната изглеждаха пресни.
Поколебах се — може би пет, десет секунди. След това приближих, а съзнанието ми бе обладано от една, единствена мисъл. Възможно ли беше точно този труп да бе кървил толкова обилно на пода на Ленг? Как иначе да си обясним прясната рана? Възможно ли беше — дори мислимо ли бе — Ленг да е използвал два трупа в продължение на една, единствена седмица?
Бях стигнал докрай — трябваше да узная всичко. Наведох се напред, за да обърна трупа и да го огледам.
Кожата беше еластична, плътта — топла във влажния летен въздух в сутерена. Когато обърнах трупа, се разкри лицето му. С неописуем ужас забелязах напоения с кръв парцал, който беше завързан около устата му. Отдръпнах ръце; трупът се претърколи с лице нагоре върху масата.
Отстъпих назад, зави ми се свят. В първоначалния си шок не успях веднага да осъзная ужасната важност на онзи напоен с кръв парцал. Мисля, че ако го бях сторил, щях да се обърна и да избягам и по този начин щях да си спестя последния ужас.
Защото тъкмо тогава, Макфадън, очите над парцала потрепериха и се отвориха. Някога са били човешки, но болката и ужасът бяха прогонили от изражението им всичко човешко.
И докато си стоях, парализиран от страх, се чу нов, тих стон.
Сега вече знаех, че това не се дължеше на газ, изпускан от трупа. И че това не беше дело на човек, имащ вземане-даване с търговци на трупове, с трупове, откраднати от гробищата. Горкото създание върху масата беше още живо. Ленг бе практикувал отвратителната си работа върху още живи хора.
Докато го гледах, ужасяващото, будещо жалост създание върху масата изстена още веднъж, след което издъхна Намерих някак си присъствие на духа да обърна — трупа така, както го бях намерил, да го покрия с мушамата, да затворя вратата и да се изкача от онази костница към света на живите…
Оттогава почти не напускам покоите си в музея. Опитвах се да намеря смелост, за да свърша онова, което според зова на сърцето се налага да сторя. Вие трябва да разберете, драги колега, че не може да има грешка, нито друго обяснение за онова, което намерих в сутерена. Дневникът на Ленг бе твърде изчерпателен, твърде дяволски подробен, за да може да става дума за някакво неразбирателство. Като допълнително доказателство възстанових върху приложения към писмото лист някои от научните наблюдения и процедури, които този ужасяващ човек е записал в дневника си. Ще отида в полицията, само дето мисля, че бих могъл да…
Но я почакай! Чувам стъпките му по стълбището и сега. Ще се наложи да прибера това писмо в тайника и да приключа утре.
Господ да ми дава сили за онова, което трябва да сторя!