— Божичко, какво е станало с тебе?

— Ранен е — долетя нечий глас. — Целият е в кръв.

— Отдръпнете се — дочу друг глас.

Боксър се опита да поеме дъх, да укроти сърцебиенето си.

— Не го местете. Извикайте линейка.

— Срути ли се?

Глъчта не секваше. Най-накрая успя да се изкашля и седна, а всички изведнъж млъкнаха.

— Кости — успя да изрече Боксър.

— Кости ли? Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Говори глупости.

Боксър почувства как съзнанието му се прояснява. Огледа се, усети как топлата кръв се стича по лицето му.

— Черепи, кости. Купища. Цели дузини човешки кости.

Почувства, че му призлява и отново легна под яркото слънце.

Нора Кели погледна през прозореца на кабинета си, разположен на четвъртия етаж — погледът й се зарея над медните покриви на Нюйоркския природонаучен музей, отвъд куполите и минаретата и обшитите с чудновати капчуци кули, към зеления покров на Сентръл парк. Най-накрая се вгледа в далечните сгради по Пето авеню — изглеждаха като монолитна стена, приличаха на вътрешния двор на някакъв безкраен замък, озарени в жълто от есенната светлина. Красивата гледка не й достави никакво удоволствие.

Почти беше станало време за срещата й. Понечи да потисне облялата я гневна вълна, но размисли. Този гняв щеше да й потрябва. През последните осемнайсет месеца научният й бюджет бе замразен. За това време бе свидетелка как броят на вицепрезидентите на музея се увеличи от трима на дванайсет, всеки с двеста бона годишна заплата. Беше свидетелка как отделът за връзки с обществеността, заспала малка служба, населена някога от симпатични бивши вестникари, се превърна в модерен офис, изпълнен с млади, изящно облечени мацки, които не разбираха нищо нито от археология, нито от каквито и да било други науки. Беше свидетелка как висшите ешелони на музея, някога съставени от учени и преподаватели, бяха превзети от юристи и фондонабиратели. Повечето коридори, завиващи под деветдесет градуса бяха превърнати в ъглови офиси за някакви функционери. Всички пари отиваха за фондонабирателни мероприятия, а събраните от тях пари се влагаха отново в такива събития в един безкраен кръг на онанистично пропиляна енергия.

И въпреки всичко, рече си тя, това все още беше Нюйоркският природонаучен музей: най-големият музей за естествена история в света. Беше извадила късмет, че намери работа в него. След неуспеха на последните й проучвания — странната археологична експедиция, която бе водила в Юта, и неочаквания провал на плановете за Музей на Лойд — се нуждаеше от тази служба, за да навакса. Този път, рече си тя, няма да се паля толкова, ще играя на сигурно — строго в рамките на системата.

Извърна се от прозореца и огледа кабинета си. Във или извън системата, нямаше начин да приключи проучването си на връзката анасази — ацтеки без допълнителни средства. Най-важното бе, че се нуждаеше от серия датировки с мас-спектрометърен ускорител с въглерод–14 на шейсет и шестте останки, които бе донесла от проучванията си в Южен Юта миналото лято. Това щеше да струва 18 000 долара, но трябваше да получи тези датировки, ако изобщо искаше да приключи работата си. Щеше да поиска тези пари сега, всичко останало можеше да почака.

Време беше. Надигна се, излезе и пое нагоре по тясното стълбище след което навлезе в плюшените покои на петия етаж на музея. Спря се пред кабинета на първия вицепрезидент, за да пооправи сивия си костюм. Тези хора само от това разбираха — от ушити по поръчка дрехи и лъскав външен вид. Трябваше да получи парите; нямаше никакво намерение да излезе от този кабинет без тях. Стегна се, усмихна се и почука. Номерът беше да е едновременно и любезна, и твърда.

— Влезте — долетя отвътре свеж глас.

Ъгловият кабинет пред нея бе облян от утринната светлина. Първият вицепрезидент Роджър Бризбейн III седеше зад блестящо писалище в стил „Баухаус“. Нора бе виждала снимки на този кабинет от времето, когато принадлежеше на тайнствения д-р Фрок. Тогава той бе истинска обител на музеен уредник, прашна и разхвърляна, пълна с вкаменелости и книги, със стари викториански кресла, копия на масаи и с туловището на препарирана морска крава. Сега стаята изглеждаше като чакалня на стоматолог хирург. Единственият знак, че това би могло да бъде музеен кабинет, беше заключената стъклена кутия върху писалището на Бризбейн, в която лежаха сума ефектни скъпоценни камъни — шлифовани и нешлифовани, — които намигаха и блещукаха от малките си кадифени гнезда. Според носещите се в музея клюки Бризбейн възнамерявал да стане специалист по скъпоценните камъни, но бил принуден от прагматичния си баща да завърши право. Нора се надяваше това да е вярно: в такъв случай поне донякъде би проявил разбиране към науката.

Опита се усмивката й да изглежда колкото е възможно по-искрена. Бризбейн изглеждаше зализан и самоуверен. Лицето му бе спокойно, гладко и розово като вътрешността на мидена черупка — безупречно избръснат, напудрен, вчесан и одеколониран. Чупливата му кестенява коса, гъста, лъскава и излъчваща здраве, бе въздълга.

— Д-р Кели — рече Бризбейн и разкри блестяща редица зъби, перфектно изпълнение на майстор зъболекар, — чувствайте се у дома си.

Нора се отпусна внимателно върху конструкцията от хром, кожа и дърво, която би трябвало да минава за стол. Беше ужасно неудобен и скръцваше при всяко нейно движение.

Младият вице се облегна на стола си, при което се чу леко изшумоляване, и сключи длани зад главата си. Ръкавите му бяха безупречно навити, а възелът на английската му копринена връзка оформяше безупречен триъгълник с трапчинка в средата. Да не би това да е грим — помисли си Нора — под и около очите му, за да скрие бръчиците? Мили Боже, наистина беше грим. Тя извърна поглед, усетила, че се е вторачила прекалено нахално.

— Как вървят работите в работилницата за дрипи и кокали? — попита Бризбейн.

— Страхотно. Чудесно. Има само една малка подробност, за която исках да поговорим.

— Добре, добре. Аз също трябва да поговоря с вас.

— Господин Бризбейн — започна бързешком Нора, — аз…

Бризбейн обаче я спря с вдигната ръка.

— Нора, знам защо сте тук. Имате нужда от пари.

— Точно така.

Бризбейн кимна съчувствено.

— Не можете да завършите изследването си при този замразен бюджет.

— Точно така — повтори Нора, изненадана, но и нащрек. — Беше страхотен удар да получим финансирането от „Мърчисън“ за това проучване на индианците анасази, но няма как да завърша работата си без серия от добри датировки с въглерод–14. Точните датировки са в основата на всичко останало.

Опита се тонът й да се запази приятно покорен, сякаш умираше да се прави на самата невинност.

Бризбейн кимна отново, полузатворил очи, и леко се завъртя с креслото си. Въпреки всичко Нора се почувства окрилена. Не беше очаквала толкова съчувствена реакция. Май щеше да сполучи.

— За колко пари говорим? — попита Бризбейн.

— Срещу осемнайсет хиляди долара мога да изпратя за датировка всичките шейсет и шест проби в Мичиганския университет, който разполага с най-добрата мас-спектрометрова лаборатория в света за датиране с въглерод–14.

— Осемнайсет хиляди долара. Шейсет и шест проби.

— Точно така. Не моля за постоянно увеличение на бюджета, а за еднократно отпусната сума.

— Осемнайсет хиляди долара — повтори бавно Бризбейн, сякаш обмисляше нещата. — Като се замисли човек, не изглеждат чак толкова много, нали, д-р Кели?

— Така е.

— Всъщност сумата е съвсем малка.

— Особено в сравнение с научните резултати, до които ще доведе.

— Осемнайсет хиляди. Какво съвпадение.

— Съвпадение ли? — Нора изведнъж се почувства неловко.

— Точно с толкова ще трябва да съкратите бюджета си през следващата година.

— Вие намалявате бюджета ми?

Бризбейн кимна.

— Десетпроцентно всеобщо съкращение. За всички научни отдели.

Нора усети как се разтреперва и стисна здраво хром-никеловите подлакътници на стола си. Понечи да каже нещо, но си спомни клетвата пред себе си и преглътна думите.