— Имате ли значка? — попита предпазливо. — Някакъв документ за самоличност?

Мъжът се усмихна снизходително, извади портфейл от джоба на сакото си и го разтвори. Нора се наведе, за да разгледа значката. Определено изглеждаше истинска — а през последните осемнайсет месеца й се бе наложило да види достатъчно на брой такива значки.

— Добре, добре, вярвам ви. Специален агент… — поколеба се тя. Как, по дяволите, се казваше? Погледна отново към значката, но тя вече пътуваше към джоба на сакото му.

— Пендъргаст — довърши той вместо нея. След това добави, сякаш бе прочел мислите й: — Между другото това няма нищо общо със случилото се в Юта. Става дума за съвсем друг случай.

Тя отново го погледна. Този напет и замислен мъж в черно и бяло никак не приличаше на ченгетата, с които се бе срещала на Запад. Имаше необичаен, дори ексцентричен вид. В безизразното му лице имаше нещо пети привлекателно. След това Нора отново се вгледа в черепа.

— Не съм антрополог — рече бързешком. — Костите не са в моята специалност.

Единственият отговор на Пендъргаст бе да й подаде черепа.

Тя го взе, любопитна въпреки всичко, и го завъртя в ръце.

— ФБР сто на сто разполага с научни експерти, които да му помогнат в тази работа.

Агентът от ФБР се усмихна едва-едва, отиде до вратата и я заключи. Плавно се завърна до писалището, вдигна телефонната слушалка от вилката й и я сложи внимателно настрани.

— Можем ли да поговорим без да ни безпокоят?

— Разбира се. За каквото и да е.

Нора усети, че отговорът издаваше объркване и се ядоса на себе си. Никога не бе срещала толкова самоуверен човек.

Той се настани на дървения стол до писалището й и кръстоса дългите си крака.

— Независимо от специалността ви, бих искал да чуя какво мислите за този череп.

Тя въздъхна. Дали трябваше да разговаря с този мъж? Какво ще си помислят в музея? Със сигурност нямаше да са доволни, че ФБР се е консултирало с техен човек. А може би пък тъкмо такава „известност“ желаеше Бризбейн?

Тя отново огледа черепа.

— Ами, да започнем оттам, че… бих казала, че това дете е имало доста тъжен живот.

Пендъргаст направи купичка с пръсти и повдигна вежда в мълчалив въпрос.

— Незатвореният напълно шев сочи, че е едва надхвърлило десет години. Вторият кътник едва е набол. Това означава, че е било на около тринайсет, плюс минус няколко години. Предполагам — момиче, ако се съди по деликатните издатини на веждите. Много лоши зъби, между другото, без каквато и да е зъболекарска намеса. Това предполага най-малкото немара. А тези два пръстена в зъбния емайл показват забавен растеж, навярно са причинени от два периода на гладуване или от сериозно заболяване. Черепът определено е стар, макар състоянието на зъбите да говори за историческа, а не за праисторическа датировка. Няма да срещнете такива развалени зъби в праисторически екземпляр, а и черепът изглежда е на дете от бялата раса, не е от туземното индианско население. Бих рекла, че е на възраст най-малко седемдесет до сто години. Разбира се, това са умозрителни заключения. Всичко зависи от това къде е намерен и при какви условия. Може би си струва да бъде датиран с въглерод–14.

При това неприятно напомняне за неотдавнашната й среща, тя неволно замлъкна.

Пендъргаст чакаше. Нора имаше чувството, че очаква да чуе още. Усети как раздразнението й се завръща и отиде до прозореца, за да разгледа черепа на ярката утринна светлина. След това, още вторачена в него, изведнъж й се догади.

— Какво има? — попита остро Пендъргаст, усетил промяната у нея.

Жилавата му фигура се надигна от стола, напрегната като пружина.

— Тези едва видими драскотини в самата основа на тилната кост… — тя улови лупата, която висеше на връвчица на врата й и я вдигна към окото си. Обърна черепа наопаки и го изследва по-внимателно.

— Продължете.

— Причинени са от нож. Сякаш някой е отстранявал тъкан.

— Каква тъкан?

Обля я вълна от облекчение, когато разбра за какво ставаше дума.

— Това са от онзи тип следи, причинени от скалпел, които могат да се видят след аутопсия. Детето е било аутопсирано. Белезите са били направени, докато се е разкривала горната част на гръбначния мозък или може би продълговатия мозък — медула облонгата.

Тя остави черепа на масата.

— Но аз съм археоложка, господин Пендъргаст. Най-добре е да използвате нечий друг опит. Ние тук имаме медикантрополог — д-р Уайдънрайх.

Пендъргаст вдигна черепа и го постави в найлонова торбичка със самозалепващ се капак. Торбичката изчезна безследно в гънките на костюма му, все едно, че беше фокусник.

— Нуждая се именно от вашия археологически опит. А сега — продължи оживено той, докато връщаше телефонната слушалка на мястото й и отключваше вратата с бързи и икономични движения, — бих искал да ме придружите до центъра на града.

— До центъра ли? Искате да кажете до вашето управление?

Пендъргаст поклати отрицателно глава.

Нора се поколеба.

— Не мога просто ей така да си тръгна. На работа съм.

— Няма да се бавим много, д-р Кели. А няма никакво време.

— Но за какво става дума?

Той обаче вече бе излязъл от кабинета й и крачеше бързо и безшумно по дългия коридор. Тя го последва, неспособна да измисли какво друго да стори, а агентът пое по серията извити стълби през залите „Птиците на света“, „Африка“, „Бозайници от плейстоцена“, докато най-сетне двамата стигнаха до кънтящата Голяма ротонда.

— Познавате много добре музея — рече тя, опитвайки се да върви в крачка с него.

— Да.

Излязоха от бронзовите порти и се спуснаха по просторното, извито, мраморно стълбище към „Мюзиъм драйв“. Агент Пендъргаст се спря в основата на стълбите и се извърна, облян от ярката есенна светлина. Сега очите му бяха почти бели, с едва доловим оттенък на синьо. Когато отново тръгна, тя изведнъж придоби чувството, че под тесния му костюм се крие голяма физическа сила.

— Запозната ли сте със закона за опазване на археологическото и историческото наследства в Ню Йорк?

— Разбира се.

Законът повеляваше, ако на дадена площадка бъде разкрито нещо с археологическа стойност, изкопните или строителните работи да се прекратят, докато не бъдат направени разкопки и находките не бъдат документирани.

— Доста интересна площадка се разкри в Долен Манхатън. Вие ще бъде надзираващият археолог.

— Аз ли? Нямам нито опита, нито специалността…

— Не се бойте, доктор Кели. Страхувам се, че тази ваша служба ще бъде съвсем кратка.

Тя поклати глава.

— Но защо аз?

— Имате известен опит в подобни… ъ-ъ-ъ — точно такива места.

— И що за място е това?

— Костница.

Тя зяпна.

— А сега — рече той и посочи с ръка мъркащия до тротоара Ролс-ройс модел „Сребрист призрак 59“, — трябва да тръгваме. След вас, моля.

Нора излезе от Ролс-ройса с неловкото чувство, че биеха твърде много на очи. Пендъргаст затвори вратата зад нея; изглеждаше спокойно безразличен на нелепия фон на елегантния автомобил, паркиран всред прахоляка и шума на голямата строителна площадка.

Прекосиха улицата и спряха пред висока ограда от телена мрежа. Отвъд нея щедрото следобедно слънце огряваше скелетните основи на редица стари сгради. Няколко големи, пълни с тухли самосвала обрамчваха площадката. До бордюра бяха паркирани две полицейски коли и Нора видя две униформени ченгета, които надничаха през някаква дупка в неразрушена подпорна стена. Недалеч от тях стоеше група костюмирани бизнесмени. Строителната площадка бе обградена от изоставени жилища, които намигаха с празните си прозорци.

— На това място групировката „Мойгън-Феърхевън“ ще строи шейсет и пет етажна жилищна кула — каза Пендъргаст. — Около четири часа вчера са проникнали през онази стена, ей там. Един работник намерил черепа, който ви показах, в гробница зад стената. Заедно с още много, много други кости.